Ричард Антарамиан и Рафаел Хачатурян, Jacobin
След поне едномесечно публично военно разгръщане – включително многобройни доставки на оръжия от Израел – на 19 септември Азербайджан започна масирана офанзива срещу Нагорни Карабах, етнически арменски анклав, разположен в международно признатите му граници. Както нападението, така и предшестващата го брутална деветмесечна блокада на територията са груби нарушения на прекратяването на огъня с посредничеството на Русия, договорено от Армения и Азербайджан през ноември 2020 г., с което приключиха четиридесет и четирите дни на военни действия. Тези военни действия, или Втората карабахска война, отмениха по-голямата част от придобивките, които Армения спечели по време на Първата карабахска война, състояла се между 1988 г. и 1994 г., завършила с фактическата независимост на Нагорни Карабах.
Днес арменското население, което е присъствало непрекъснато в региона в продължение на повече от две хилядолетия, е в процес на бягство към същинска Армения, търсейки убежище както от хуманитарната криза, предизвикана от Азербайджан през последните няколко месеца, така и от почти сигурното колективно насилие, което ги очаква от страна на азербайджанските сили. Последният кръг от боеве протече по познатия сценарий: Азербайджан се насочи към гражданска инфраструктура, атакува войници с удари с дронове и остави доказателства за жестокости както срещу цивилни, така и срещу военнослужещи, които бяха радостно публикувани в платформите на социалните медии, които, както и през 2016 г. и 2020 г., позволиха тези снимки и видеоклипове да се разпространяват свободно. Резултатът от този щурм беше разформироването на политическите структури на Нагорни Карабах и разоръжаването на отбранителната му армия, което на практика сложи край на арменската политическа власт в Карабах (или Арцах, както го наричат арменците), съществувала под една или друга форма още от древността.
Конфликтът обаче е изцяло съвременен феномен, резултат от процесите, отприщени от проектите за национално строителство, започнати по време на съветския период.Те продължават да действат в основата на конфликта и подновяват циклите на насилие на всяка крачка. И все пак, въпреки че са вградени в сходни процеси и институционална среда, Армения и Азербайджан следват различни пътища през последните няколко десетилетия. Основните причини за това разминаване, съпътстващи регионалните геополитически трансформации, не само повишиха риска от насилие – те поставиха под въпрос самата ефикасност на либералния международен ред и рационалността, която го обвързва.
От модернизация до гражданска война
Онова, което преживяха милиони хора след разпадането на Съветския съюз, трагично потвърждава известната сентенция на американския социолог Чарлз Тили, че „войната направи държавата и държавата направи войната“.Това важи с особена сила за Кавказ, където гражданската война служи като акушерка на държавността. Етническите конфликти в региона възникват в среда, в която съветската политика по отношение на националностите, която насърчава формирането на национална идентичност, за да ускори преминаването на „традиционните“ народи през етапите на развитие към комунизма, се слива с особеностите на съветската власт, формирана в бившата царска периферия.
Започналата през 1920 г. съветизация на Армения и Азербайджан изправя болшевиките пред трудни политически решения относно националната автономия и границите в един от най-разнообразните в етническо, религиозно и езиково отношение региони в света. Въпреки че Нагорни Карабах е приблизително 95 % арменски, решението на болшевиките да присъединят региона към Азербайджан вместо към Армения може да се обясни с редица идеологически и практически съображения. Чрез административното свързване на силно аграрния и полуфеодален регион с азербайджанската столица Баку, индустриалната икономическа сила на Закавказието (която сама по себе си е тогава е приблизително 20% арменска, включително висшите ешелони на индустрията и финансите), болшевиките се надяват да стимулират процеса на развитие и модернизация, който да пролетаризира региона. От своя страна, съжителството в една република, която е „национална по форма, социалистическа по съдържание“, се очакваше постепенно да ерозира националистическите привързаности, изострени от междуетническото насилие през 1905-7 г. и 1918-1920 г. Подобна етническа фрагментация, надяват се болшевиките, ще разкъса традиционните семейни и кланови връзки, което ще направи тези територии по-управляеми под знамето на пролетарския интернационализъм.
Въпреки че тази политика по отношение на националностите до голяма степен е изместена от сталинистката консолидация, съветската модернизация оставя незаличим отпечатък върху региона. Но докато на Запад конфликтът в Нагорни Карабах се филтрираше чрез тропите на християнско-мюсюлманската вражда и възраждането на първичните, предсъветски етнически омрази, това междуетническо насилие всъщност беше процес на национално прекрояване върху основата на идентичностите и институциите, изковани по време на съветския период.
Както обяснява Георги Дерлугян, социолог на постсъветското общество, през 80-те години на ХХ век Армения, Азербайджан и Грузия се отличават с мобилизирани общества, съставени от силно националистическа интелигенция и „субпролетариат“, съставен от работници в сезонното селско стопанство и неформалната икономика. На фона на сравнително слабите политически институции тази обстановка дава възможност на предприемаческите елити да мобилизират националистически тропи по време на относително откритата перестройка, инициирана от съветския премиер Михаил Горбачов в неуспешен опит да реформира комунистическата система. Националистическата реторика беше удобен общ език за формиране и изразяване на социално-икономически и политически недоволства.
Когато субпролетариатът и интелигенцията се обръщат срещу съветските власти и излизат на улицата, за да поправят историческите грешки – в случая независимостта и самоопределението на Нагорни Карабах – номенклатурата (съветският бюрократичен елит) е изправена пред решение: или да се съюзи с националистите, или да се остави да бъде изместена от политическата сцена. С атрофирането на икономиката в края на 80-те години на ХХ в. крехките държавни структури, основани на патронажа, се разпаднаха и започна надпревара за запълване на политическите вакууми и мобилизиране на ресурси.
В Карабах, както и в Азербайджан и Армения, избухва граждански конфликт, който бързо преминава в гражданска война. Антиарменските погроми в Сумгаит (1988 г.) и Баку (1990 г.) довеждат до масова емиграция на азербайджанските арменци; от близо 250 000 арменци, живели в Баку преди 1988 г., малцина остават. Почти същият брой азербайджанци са напуснали Армения по това време. Това взаимно етническо прочистване затвори пространствата за междуетническо взаимодействие, които съществуваха в космополитния Баку и в по-малка степен в Арменската съветска социалистическа република – развитие, което за съжаление ще има отзвук за следващите поколения.
В отчаяния си опит да запази властта си Москва се колебае между нерешителността и подкрепата на Азербайджан за репресиите срещу искането на арменците от Карабах за обединение с Арменската съветска социалистическа република. В Армения съюзът между пролетариата и интелигенцията се оказва по-устойчив, отколкото в съседните региони. По-късно Ереван ще пренесе това институционално предимство на бойното поле. Малко след обявяването на независимостта на Армения и Азербайджан през есента на 1991 г. и официалното оттегляне на съветската власт, Армения започва изключително успешна контраофанзива, която до 1994 г. осигурява не само по-голямата част от Нагорно-Карабахската автономна област, но и седем съседни азербайджански области. След прекратяването на огъня, постигнато с посредничество през същата година, конфликтът остава до голяма степен замразен в продължение на още двадесет и две години.
Възходът на „имитационната демокрация“
Ходът на войната има ужасни последици и за двете общества. Всяка от страните преживя бърз икономически упадък и разрушителни социални условия, които се влошиха от притока на бежанци. Болката, страданието, размислите за жертвата и последвалите призиви за отмъщение засилиха тенденцията и в Армения, и в Азербайджан политическото и социалното недоволство да се изразява на националистически език. Номенклатурата, която се намираше в отбранителна позиция по време на бурните дни на митинги и шествия, белязали перестройката, след като вече беше преминала от комунизъм към национализъм, използва националистическите настроения, за да разруши съюза между интелигенцията и пролетариата.
В целия регион бившата номенклатура използва прикритието на войната, за да задълбочи контрола си върху икономиката и да съживи както старите, така и новите мрежи за покровителство. Коалиции, които обединяват номенклатурата, свързаните с нея олигарси и военачалници, както и други дейци, в крайна сметка завземат властта във всяка страна. В Азербайджан бившият офицер от КГБ и лидер на Азербайджанската ССР Гейдар Алиев, подкрепян от Турция, надделя през 1994 г. над подкрепяния от Русия военен Сурат Хюсеинов. В Армения министър-председателят Роберт Кочарян – самият той стар функционер на Комунистическата партия от Карабах – свали президента Левон Тер-Петросян с дворцов преврат през 1998 г., който мобилизира голяма част от зараждащата се олигархия, повечето от която все още се корени в провинциалните структури на Комунистическата партия, и нейните поддръжници в армията.
Както в по-голямата част от бившия Съветски съюз, с изключение на балтийските държави, Армения и Азербайджан създадоха свои собствени версии на това, което руският политолог Дмитрий Фурман нарича „имитация на демокрация“. Огромни несъответствия между конституционния идеал и авторитарната реалност характеризират тези нови държавни формирования. В Азербайджан Гейдар Алиев и синът му Илхам, който дойде на власт през 2003 г. след смъртта на баща си в първия акт на династична приемственост в постсъветския контекст, установиха траен авторитарен режим, поддържан от приходите от петрол и газ. С конституционен референдум през 2009 г. бяха премахнати ограниченията за президентския мандат, а режимът все повече се противопоставя на свободните и честни избори, свободата на печата и гражданските права.
Междувременно в Армения последователните президентства на Кочарян (1998-2008 г.) и Серж Саркисян (2008-2018 г.), и двамата от Карабах, представиха своя собствена версия на имитация на демократична политика. Армения, която и без това е зависима от Русия по отношение на сигурността си още от независимостта си през 1991 г., е привлечена все по-тясно в орбитата на Москва, дори когато последната се оказва драматично отслабена след разпадането на СССР. Наличието на едно от най-мобилизираните и непокорни граждански общества в региона попречи на Армения след обявяването на независимостта да поеме по автократичен път.
Въпреки това и тук имаше тревожни признаци. През октомври 1999 г. при терористична атака срещу парламента загинаха осем души, сред които министър-председателят и герой от войната Вазген Саркисян и председателят на парламента и бивш първи секретар на Комунистическата партия на Армения Карен Демирчян. И двамата представляват реална заплаха за управлението на Кочарян. Обвиненията в изборни измами се появиха по време на президентските избори през 1996 г., 2003 г. и особено през 2008 г.; след последните администрацията на Кочарян уби най-малко десет протестиращи, след като повика специални сили от фронтовата линия, за да разпръснат протестното движение, което беше парализирало Ереван.
По този начин политическите рамки на Азербайджан и Армения се разминават съответно в траен авторитарен режим и в „относително слаба и лека имитация на демократичен режим“, както казва Фурман. Въпреки това различията в политическата им икономия бяха много по-ярки. След войната през 1994 г. икономиките на двете страни бяха приблизително еднакви по размер; понастоящем икономиката на Азербайджан е около десет пъти по-голяма от тази на съседната държава. Докато богатството на Азербайджан от природни ресурси привлича западни капитали, Армения остава икономически и дипломатически подчинена на Русия.
Може би повече, отколкото в която и да е друга бивша република, съображенията, свързани с международната сигурност, които станаха още по-актуални поради карабахския въпрос, определиха сметките на арменската вътрешна политика. Президентствата на Кочарян и Саркисян, и двамата дълбоко вкоренени в държавата на сигурността, обвързаха политическата легитимност с твърдата позиция по въпроса за Карабах. Подобна позиция неизбежно задълбочи зависимостта на Армения от Русия като гарант за сигурността ѝ, което беше за сметка на икономическата ѝ независимост.
Според неотдавнашен доклад през последните двадесет години делът на Русия в арменската външна търговия е нараснал от 11 на 35%; понастоящем Русия доставя около 89% от природния газ и 74% от петрола на страната; руски компании притежават значителни дялове от транспортната и добивната инфраструктура на Армения. Въпреки желанието за обратното, правителството на Саркисян беше задължено да се присъедини към Евразийския икономически съюз през януари 2015 г.
Затова всяко обсъждане на „кадифената революция“ в Армения през 2018 г., предизвикана от опита на Саркисян да заобиколи ограниченията на мандата, като премине от президентска към парламентарна система, трябва да се разбира в този контекст. Непропорционално високото ниво на образование в Арменската ССР, съчетано с висока степен на вътрешноетническа солидарност, в продължение на десетилетия насърчава активното гражданско общество, което е отличителна черта на арменската политика поне от средата на ХХ век. В постсъветския период то служи като защита срещу утвърждаването на авторитарните режими, като същевременно запазва възможността за подновяване на съюза между работническата класа и интелигенцията, който, след като се оказва толкова важен по време на движението за независимост, в средата на 90-те години на ХХ в. се разпада. Повратният момент в протестното движение през 2018 г. всъщност настъпи в началото на май, когато към митингите – водени от интелигенцията и градската средна класа – се присъединиха и стихийни стачки в работническите квартали на Ереван.
Няколко дни по-късно доминираният от олигарси парламент се съгласи и избра Никол Пашинян за министър-председател. „Революцията“ обаче промени много малко. Ограниченията, които се бяха развили през предходните десетилетия, останаха и, макар и частично изместени, режимите на капитала, които доминираха икономиката на страната, също. Повечето олигарси се съгласиха да започнат да извършват редовни данъчни плащания в замяна на правото да запазят авоарите си. Условията за възстановяване на номенклатурата – зависимостта на сигурността от Русия и икономическото ѝ подчинение – остават твърдо залегнали в арменската политическа действителност. И когато реакционерите се опитаха да го изкарат чуждестранен агент, подобно на Тер-Петросян през 90-те години на ХХ в., Пашинян имаше една стрела в колчана си: да ги изпревари по отношение на Карабах.
Империалистически амбиции, авторитаризъм и стремеж към хегемония
От 2020 г. насам сложни прокси-конфликти, в които участват както регионални, така и глобални сили, определят политическия пейзаж в кавказката полупериферия. Както и в други части на бившия Съветски съюз, руската хегемония в региона след края на Студената война се характеризира с несъответствие между нейните стремежи и възможности. В резултат на отслабването на руската хегемония регионът сега се намира в пластове от противоречиви споразумения. Макар че империалистическото съперничество между Русия и Запада представлява основното раздвоение, други съперничества (Русия-Турция, Иран-Израел и дори Индия-Пакистан) са фактор в политиката на региона като цяло и в Карабахския конфликт в частност.
Отслабването на руската хегемония се развива в условия, които насърчават империалистическите амбиции, включително, колкото и да е странно, и тези на самата Русия. Появата на провалени държави в по-широкия регион, дължаща се предимно на американските интервенции, създаде възможност за други да опитат собствените си сили в авантюризма; Русия, Турция, Саудитска Арабия и дори Иран си сътрудничат и се конкурират помежду си, пряко или чрез местни пълномощници, в Либия, Сирия, Ирак и другаде.Това е особено вярно след Арабската пролет и обяснява редица особено насилствени интервенции в Крим, Донбас и Африн, да не говорим за сегашното нахлуване в Украйна. За Турция и по-специално Русия имперският авантюризъм в чужбина служи на каузата за авторитарна консолидация у дома, като създава нови мрежи за покровителство, свързани с харизматичния лидер, ограничава, ако не и направо премахва автономията на силите за сигурност и бюрокрацията, и оправдава репресиите срещу инакомислещите.
Преплетеният възход на авторитаризма и империалистическия авантюризъм се оказва особено благоприятен за Азербайджан, чието богатство от природни ресурси стабилизира режима на Алиев в страната и се вписва в нововъзникващите геополитически сметки. След разпадането на Съветския съюз петролните запаси на страната я направиха привлекателна за чуждестранните инвеститори, особено за британския и американския капитал. Откритият през 2006 г. петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан и газопроводът Баку-Тбилиси-Ерзурум заобикалят умишлено Армения; още по-важно за американските и европейските геополитически интереси е, че те заобикалят Русия и Иран.Тази транснационална интеграция даде възможност на Азербайджан да се представи като надежден енергиен партньор на Европа, особено в момент, когато последната се стреми да намали зависимостта си от руската енергия (миналото лято Европейската комисия подписа споразумение за удвояване на доставките на природен газ от Азербайджан за ЕС през следващите пет години). Същевременно Азербайджан допълва собствения си износ с руски газ, като по този начин помага на Путин да заобиколи санкциите.
Спорните отношения на Азербайджан с Иран, с който има обща южна граница и в който живее значително азербайджанско малцинство, го привличат към Израел и голяма част от външнополитическите среди във Вашингтон. Поради това Баку е в добра позиция да договаря мястото си в турския имперски проект в Кавказ – проект, който Русия не само толерира, но и насърчава в усилията си да изтласка европейското и американското влияние от региона. Тази конвергенция на фактори – отслабващата руска хегемония, нарастващата агресивност на турския империализъм и съпътстващото я забележимо отдалечаване от американските интереси – насърчи Азербайджан да заема все по-насилствена позиция спрямо Армения: прекъснат опит за подновяване на военните действия през 2016 г., втората война през 2020 г., безкраен поток от провокации след това, включително окупация на гранични райони в Армения, а сега и етническо прочистване на Карабах.
С други думи, Азербайджан е осъзнал това, което политиците във Вашингтон и Брюксел отказват да признаят: действителните съюзи невинаги съвпадат с тези, очертани от договорните организации. Въпреки че Съединените щати и Иран имат общи интереси в Ирак, Сирия и Афганистан, администрацията на Джо Байдън настоява на анти-техеранския „здрав разум“, който е разпространен в политическите среди. Противно на замисъла на САЩ, съюзникът на НАТО Турция активно помага на Русия да сведе до минимум щетите, причинени от санкциите. А ръководената от Русия Организация на Договора за колективна сигурност, въпреки ясното си задължение да се намеси в конфликта, напълно изостави членката на договора Армения. В целия Близък изток и Кавказ либералният международен ред, възникнал по време на Студената война и поддържан от американската глобална хегемония, се разпада.
Създаване на нации и разрушаване на държави в условията на световна системна криза
Неотдавнашната среща на турския президент Реджеп Тайип Ердоган и Алиев в ексклава Нахичеван – отделен от Азербайджан с най-южната арменска провинция Сюник – сега заплашва да изостри още повече този регионален конфликт. Армения сега е изправена пред възможността за съвместно координирана азербайджанско-турско-руска операция под егидата на осигуряването на отдавна искания от Алиев коридор „Зангезур“ към Нахичеван. Такъв коридор на практика би отрязал Армения от малката ѝ граница с Иран – перспектива, която иранското правителство смята за неприемлива.
Във вътрешнополитически план правителството на Пашинян, което изненадващо преживя катастрофалното поражение от последната война, е подложено на все по-голямо напрежение, тъй като се опитва да разреши дилемата си със сигурността, като прави увертюри със западните сили и се стреми към нормализиране на отношенията с Турция и прекратяване на регионалната изолация на страната. Усещайки, че въпросът за коридора Зангезур е следващата стъпка в конфликта, американските дипломатически канали започнаха отново да изразяват подкрепата си за арменския суверенитет, независимост и териториална цялост. В същото време реваншистки гласове призовават за ново ръководство, което да може да оправи сегашните обтегнати връзки на Армения с Русия и да спре ускорената ерозия на арменската държавност от 2020 г. насам, заплашваща с демократично отстъпление след т.нар. революция отпреди пет години.
Засега протичащото етническо прочистване на карабахските арменци е резултат от специфичната форма на азербайджанско национално формиране, развила се в авторитарен контекст. Подобно на други постсъветски персоналистични авторитарни правителства, неопатримониалният режим на Алиев не разполага с органична идеология, която да оправдае неговия проект за изграждане на нация и управление. Поради това през последните тридесет години той пренасочва недоволството към въображаемия Друг, като култивира антиарменска омраза. Например клането в Ходжали през 1992 г., което е пример за междуетническа виктимизация в условията на разпадане на съветското общество, се характеризира като геноцид в официалния азербайджански дискурс. В същото време същият този дискурс представя арменците не като коренни жители на региона от повече от две хилядолетия, а като новопристигнали колонисти, които са изместили древните азербайджански общности. Следователно изгонването на арменците от Карабах е напълно оправдано. Дехуманизацията на арменците е довела до множество военни престъпления, включително екзекуции на цивилни и военнопленници и оскверняване на културни обекти в районите, които са под азербайджански контрол.
В продължение на години Азербайджан оправдаваше отказа си да признае правото на карабахските арменци на самоопределение, като настояваше, че собствената му териториална цялост има предимство. Либералният ред до голяма степен се съгласява с това. След победата на Азербайджан през 2020 г. обаче иредентистките претенции към Армения се превърнаха във въпрос на държавна политика. В страна, в която гражданското общество до голяма степен е или инкорпорирано, или репресирано, единственият допустим израз на несъгласие е да се обвини Алиев, че е мек към Армения. Сега азербайджанското общество е подготвено за „разрешаването“ на карабахския въпрос чрез победата през 2020 г. и чрез преследването и заглушаването на несъгласните с режима активисти. Остава да се види дали режимът на Алиев може да си позволи да отстъпи от агресивната инициатива за създаване на „факти на място“, която възприе от 2016 г. насам. Алтернативата е, че неговата пропаганда за възвръщане на „Западен Азербайджан„, т.е. самата Република Армения, и пантюранската идеология, която той разгърна, за да установи връзки с Турция на Ердоган, предполагат, че той е въвлечен в цикъл на радикализация, който не може да си позволи да смекчи.
Последното десетилетие на армено-азербайджанския конфликт е микрокосмос на по-широките промени в световната система, предизвикани от американските и руските маневри на регионалната и глобалната сцена. Въпреки това отслабената Русия продължава да полага усилия да запази регионалното си влияние, като по-открито се ориентира към Азербайджан и Турция. Междувременно западните сили, разсеяни от нахлуването в Украйна и инвестирали в поддържането на оста Турция-Израел-Саудитска Арабия, досега не са направили почти нищо, за да предотвратят избухването на нова война и да спрат започналото етническо прочистване. След тридесет години на замразени и горещи конфликти, регионалният мир изглежда по-далеч от всякога.
Ричард Антарамиан е доцент по история в Университета на Южна Калифорния.
Рафаел Хачатурян е преподавател в Университета на Пенсилвания и асоцииран преподавател в Бруклинския институт за социални изследвания. Той е съавтор на „Марксизъм и капиталистическа държава:Към нов дебат“.
