Държавата планира да закрива болници, които е довела до фалит

Преди по-малко от месец проф. Николай Петров подаде оставка от поста министър на здравеопазването след появили се съмнения за конфликт на интереси на предишната му месторабота като директор на ВМА, които после не се потвърдиха. Истината е, че той трябваше да подаде оставка, но по съвсем друга причина.

Дълговете на държавните болници, трупани бавно, но сигурно цяло десетилетие започнаха да се превръщат в системен проблем. Болници във Враца, Ловеч, Видин, Белоградчик, Бургас, София, Стара Загора, Дупница и т.н. се оказаха в невъзможност да обслужват задълженията си. Проблемът за тях бе, че нямат достатъчно “клиенти”, защото функционират в обезлюден регион или защото работата им е подкопана от частен конкурент, който привлича пациентите по печелившите пътеки, оставяйки тежките скъпи лечения, както и грижата за неосигурените болни, на сметката на обществените болници.

В замисъла си това е поредната система, при която печалбите отиват за частните играчи, а загубите се социализират. С малката особеност, че в случая те дори не се социализират, а остават за съответната обществена болница, като наказание за това, че не се е държала достатъчно пазарно. Лечебните заведения биват обявени за „неефективни“, когато приемат да се грижат за “губещи” пациенти, т.е. когато се държат като болници вместо като търговски фирми.

Така предишният министър се оказа в патова ситуация. Той трябваше да обясни, че не може да се намесва с помощ за фалиращите болници, защото дори тези, които са държавна собственост, са търговски дружества и всяко негово действие би могло да се изтълкува като неправомерна държавна помощ. От друга страна, той не можеше и просто да ги остави да фалират, защото това би било крайно непопулярно, особено в момент, в който правителството рекламираше здравеопазването като приоритет в Бюджет 2018.

Закриването на оставени на произвола на пазара обществени болници би се изтълкувало като допълнително разчистване на търговска ниша за частните субекти. Колкото до идеята, че тези болници имат обществена функция и не трябва да се превръщат в търговска дейност – тя не се повдига дори от така наречената опозиция. Тази идея се застъпва само от… лекарите, пациентите и жителите на населените места, в които болниците са пред затваряне.

Очевидно тези противоречия нямаше как да бъдат замазани, затова най-елегантното решение бе държавата да остане без здравен министър за няколко дни. След това постът се пое от финансиста Кирил Ананиев, което изглежда логично, защото основната задача на правителството изглежда е да забави фалитите чрез финансови икономии подобни на забраната за поемането на нови лекарства от здравната каса.

За какви икономии говорим, когато разходите на здравната каса растат всяка година? Почти половината от парите за здравеопазване не идват от касата, а от джоба на пациента, т.е. от онези пациенти, които могат да си позволят да доплащат, отделно от осигуровките си. Това е сигурен признак за сериозен недостиг на публични средства.

Скоро след като встъпи в длъжност, новият министър даде заявка, че ще разреши дилемата, пред която предшественикът му се провали:

“Още от първия ден се захванах аз и моят екип да работим върху финансовото състояние и финансовия мениджмънт на търговските дружества лечебни заведения. Има една част от тях, говоря за държавните, които се намират в наистина много тежко финансово състояние.”

Министър Ананиев е готов да отстъпи леко от пазарния принцип, но само за държавните болници пред фалит в региони, в които няма кой друг да поеме техните пациенти. В този случай “ще вървим към едно преструктуриране на болниците, за да могат те да придобият вид, в който да могат да се самоиздържат”, т.е. съкращаване на персонал и отделения, докато не напаснат финансовия баланс.

В регионите, в които обаче има други лечебни заведения, които могат да поемат пациентите, министърът казва, че може да се стигне до закриване на обществените болници. С това един дълъг приватизационен цикъл ще бъде затворен – от създаването на частни болници, през пренасочването на финанси от здравната каса към тях до закриването на държавните им конкуренти. Такива случаи откриваме в Ловеч, Дупница, Враца, Поморие…

Естествено, тези мерки са крайно непопулярни, защото много населени места ще останат без специалисти и отделения, които са важни от обществена гледна точка, но губещи от финансова. Интересно е каква обосновка се използва, за да се притъпи недоволството: “България се намира на трето място в света по брой на болници на 100 хил. души население. И на второ място в Европа, след Германия по този същия показател.” – казва Кирил Ананиев.

Като здравен министър той няма как да не знае, че всяка смислена статистическа база данни измерва броя болнични легла на човек от населението, а не броя болници. Няма световна статистика, която да посочи на кое място се намира дадена страна по този показател, но от данните на Световната банка се вижда, че за периода 1997-2012 г. болничните легла у нас са намалели с 40%. Данните на Евростат, последно актуализирани през 2012 г., показват, че не само Германия, а и още пет страни от ЕС имат повече легла на 100 хил. души. Според данните на НСИ, от 2012 г. насам леглата у нас са се увеличили с 7%. Дали този ръст се дължи на едва оцеляващите обществени болници, или на навлизането на частни конкуренти, специализиращи само в лечението по “печеливши” пътеки?

Ако новият министър наистина се е загрижил за лидерската позиция на България в несъществуващи световни класации, заради големия брой болници, или за тежкото финансово състояние на обществените болници, той би могъл да реши и двата проблема лесно. Достатъчно е да спре да налива парите от данъците и здравните ни осигуровки в болници, които се грижат повече за това да излизат на печалба, отколкото за създаването на едно по-здраво общество.