Как неолиберализмът ни лъже, че можем да се борим с климатичните промени индивидуално

Martin Lukacs, The Guardian

Бихте ли посъветвали някого да хвърля мокри салфетки в горяща къща? Да отиде на дуел, въоръжен с мухобойка? Въпреки това, съветите как да се преборим с климатичните промени са от подобно естество, защото са извън всякаква връзка с реалността на проблема.

В пощата си често получавам „зелени“ писма. Различни организации и компании ми предлагат да озеленя офисното си пространство, да използвам химикалки със сменяем пълнител, да спра да ползвам асансьора, да пребоядисам стените с по-светли цветове.

Ако искам да преборя климатичните промени има какво да направя и у дома си – да сменя своите крушки, да ям локални био-плодове и био-зеленчуци, да си купя еко-електроуреди и да си сложа слънчев панел на покрива.

Едно скорошно изследване обаче установи кое е най-доброто нещо, което мога да направя, ако искам да се преборя с климатичните промени – да се закълна, че никога няма да имам дете.

Всички тези внушения за индивидуални действия изглеждат напълно нормални. Те се прокрадват от телевизионни и онлайн реклами; има ги в учебниците; в тяхна подкрепа се организират мащабни кампании, в които участват известни лица. Целият мейнстрийм е обединен – индивидуалните действия са най-добрата форма на борба с климатичните промени. Истината обаче няма как да е по различна.

Докато ние сме заети да живеем колкото се може „по-зелен“ начин на живот, петролните корпорации превръщат всичките ни усилия в безплодни. Нека проследим развитието на стойностите на въглеродните емисии от 1988 г. до сега. Около 100 компании са отговорни за 71% от изхвърлените въглеродни газове в атмосферата. Мислите ли, че ако си купите химикал със сменяем пълнител, корпорациите ще спрат да унищожават планетата ни?

Свободата на корпорациите да замърсяват и фиксацията ни в малкия ни личен „зелен“ начин на живот не са случайност. Те са резултат от една идеологическа война, продължаваща вече 40 години. Война срещу възможността за колективно действие. Засега големите губещи сме всички ние, но все още не е късно да променим това.

Политическият проект на неолиберализма, роден в годините на Тачър и Рейгън, преследва две основни цели. Първата е премахването на всички пречки пред упражняването на абсолютна корпоративна власт. Втората е упражняването на тази власт да се представи за тъждествена с демокрацията.

Приватизацията, дерегулацията, намаляването на данъците, сделките за свободна търговия – всички те позволиха на корпорациите да трупат огромни печалби, докато третират планетата ни като едно огромно сметище. Но тези мерки постигнаха и друго – те отнеха възможността на обществото да влияе върху процесите, касаещи собственото му бъдеще.

Всичко, наподобяващо някаква форма на колективен контрол върху корпоративната власт, се превърна в мишена за елита: лобирането и корпоративните дарения станаха естествена част от политическият пейзаж, докато демокрациите ни ставаха все по-кухи и фасадни. Всякакви по-масови и наистина зелени инициативи се блокират, но за сметка на това добивът на изкопаеми горива се субсидира. Междувременно атаката срещу правата на работниците и профсъюзите е поголовна, те биват подкопавани при всяка възможност.

В този момент, в който климатичните промени изискват безпрецедентен колективен обществен отговор, на пътя се изпречва неолибералната идеология. Ето защо, ако искаме наистина да намалим вредните емисиите, ще трябва да преодолеем всички мантри на свободния пазар и да възвърнем обществения контрол върху железниците, комуналните услуги и електропреносните мрежи, да регулираме корпорациите и да ги накараме постепенно да се откажат от употребата на изкопаеми горива, да повишим данъците, за да можем да инвестираме в нашата инфраструктура и да субсидираме децентрализирането на възобновяема енергия – така че слънчевите панели да има на покрива на всеки, а не само на тези, които могат да си го позволят.

Неолиберализмът не само гарантира, че всичко това е политически нереалистичено – той го прави и културно немислимо. Той прославя конкуренцията и свръх-индивидуализма и заклеймява състраданието и солидарността. Неолиберализмът разруши нашите колективни връзки. Той се разпространи като коварен антисоциален вирус, „предаден“ ни още от Маргарет Тачър, чието основно заклинание гласеше – „Не съществува такова нещо като общество“.

Проучванията показват, че живелите в епохата на тачъризма наистина са станали по-големи егоисти и консуматори. Възпитавани сме в култура, която ни учи да мислим за себе си като за потребители, а не като за граждани. За независими, а не за взаимозависими. Чудно ли е, че решаваме да борим един колективен и систематичен проблем с неефективни индивидуалистични действия? Та ние всички сме „деца на Тачър“.

Дори преди появата на неолиберализма, капиталистическата икономика процъфтяваше благодарение на хората, които вярваха, че страданието причинено от структурните проблеми на експлоатационната система – бедност, безработица, лошо здраве, незадоволеност – всъщност се дължи на личните качества на страдащите.

Неолиберализмът просто взе тази теза и я разду още повече. Той ви казва, че не трябва просто да чувствате вина и срам, ако не можете да си осигурите добра работа, затънали сте в дългове, или сте твърде стресирани и без свободно време и приятели. Вече носите вината и за потенциалния екологичен колапс.

Естествено, индивидуалният подход не трябва да се омаловажава. Имаме нужда от хора, които да искат да консумират по-малко, които да искат да има по-малко въглеродни емисии, да им е чисто и да рециклират. Имаме нужда от иноватори, които да създадат хранилища за батерии, да разпространяват методи за нулеви отпадъци. Но индивидуалният избор ще има истинско значение едва тогава, когато икономическата система ще може да осигури равни екологични възможности за всеки – не само за богатите.

Ако няма бърз и евтин обществен транспорт, то хората ще пътуват с автомобили. Ако местните био-храни са твърде скъпи, то хората ще продължат да ядат полу-фабрикати. Ако масово произвежданите стоки имат кратък срок на годност, то потребителите ще ги купуват и купуват и купуват… Това е измамата на неолиберализма – да ни убеди, че можем да преборим климатичните промени с електронните си четци за книги, а не чрез властта и политиките.

Еко-консуматорството може да изкупи чувството ни за вина. Но само масовите движения имат силата да променят траекторията на климатичната криза. Това изисква от нас най-напред да се събудим от съня, в който ни е приспал неолиберализма и да спрем да мислим поединично.

Добрата новина е, че импулсът на хората да се съберат е неизчерпаем и колективното въображение вече прави политически обрат. Екологични движения спряха строежите на тръбопроводи и лишиха корпорациите от трилиони долари. Подкрепата за чистата възобновяема енергия става все по-голяма. Борбата за равенство на чернокожите и коренното население на Америка се обвърза с борбата за по-високи заплати. Създалата се енергия накара някои политически партии най-накрая да се противопоставят на неолибералната догма.

Във Великобритания Манифестът на Джереми Корбин очерта един преразпределителен проект за справяне с изменението на климата – чрез публично преструктуриране на икономиката и с подчертаване, че корпоративната олигархия отдавна не работи за благото на обществото. Предположението, че богатите трябва да плащат справедливия си дял, за да финансират тази трансформация, се смяташе за смешно от политическата и медийната класа. Милиони хора обаче не са съгласни с това. Обществото, което отдавна бе натикано в ъгъла, сега се връща за отмъщение.

Ако искате отглеждайте моркови и карайте колело – това ще ви направи по-щастливи и по-здрави. Но е време да спрем с обсесията си по персоналния ни зелен начин на живот и да започнем колективно да се борим с корпоративната власт.