Миналата неделя целият брой на New York Times Magazine бе съставен от една единствена статия, посветена на една единствена тема: провала да се вземат мерки за глобалната климатична криза през 80-те години, когато науката вече е била категорична и е изглеждало, че има политическа готовност. Този исторически труд, написан от Натаниел Рич, е изпълнен с вътрешна информация за пропуснати възможности, които на няколко пъти ме накараха да псувам на глас, докато чета. И за да няма съмнение, че последствията от тези решения ще отекват в геоложките ери, думите на Рич са подчертани от въздушните фотографии на Джордж Стейнмец, които болезнено документират бързата деградация на планетарните системи – от водните потоци, заменили ледниците в Гренландия, до масовия цъфтеж на водорасли в едно от големите езера в Китай.
Статията с обем на новела представлява такъв тип медийна ангажираност, каквато климатичната криза отдавана е заслужила, но почти никога не е получавала. Всички сме чували разнообразните извинения защо малкият проблем с оплячкосването на единственият дом, с който разполагаме, просто не се класира като извънредна новинарска история: “Климатичните промени са далеч в бъдещето”, “Неподходящо е да говорим за политика, докато хора губят домовете си в урагани и пожари”, “Журналистите следват новините, а не ги произвеждат – а политиците не говорят за климатичните промени”, и разбира се: “Всеки път като пробваме, това убива рейтинга ни”.
Никое от тези извинения обаче не може да прикрие неизпълнението на дълга на медиите. Винаги е било възможно за големите издания да вземат сами решение, че дестабилизирането на планетата е огромна новинарска история – вероятно историята с най-големи последствия от нашето време. Те винаги са имали капацитета да впрегнат уменията на репортерите и фотографите си, за да свържат абстрактната наука с реално преживените последствия от екстремното време. И ако бяха правили това последователно, това би намалило нуждата журналистите да отиват отвъд текущия политически дебат, тъй като колкото по-информирана е публиката за заплахата и реалните решения, толкова по-голям натиск ще има върху избираните народни представители да предприемат смели действия.
Точно поради това бях толкова развълнувана да видя, че Times застават с цялата сила на редакцията си зад опуса на Рич – той беше рекламиран с промоционално видео, и съпроводен от събития на живо и допълнителни образователни материали.
Това е и причината да е толкова вбесяващо, че статията е така зрелищно погрешна в основните си тези.
Според Рич в годините между 1979-та и 1989-та основите на науката за климатичните промени са били разбрани и приети, партийното разделение относно този въпрос все още не е било назряло, компаниите за изкопаеми горива не са били започнали своята кампания за дезинформация, и като цяло е съществувала значителна глобална инерция за смели и обвързващи международни споразумения за намаляване на вредните емисии. Пишейки за ключовия период в края на 80-те, Рич заявява: “Условията за успех не биха могли да бъдат по-благоприятни”.
Въпреки това ние сме прецакали всичко – като “ние” ще рече хората като цяло, които, видиш ли, сме били прекалено късогледи, за да защитим собственото си бъдеще. И в случай, че не сме разбрали кой и защо е виновен за факта, че в момента “губим Земята”, отговорът на Рич е напечатан на цяла страница: “Всички факти се знаеха и нищо не ни пречеше. Нищо, освен самите ние”.
Мда, според Рич виновните сме ти и аз – а не компаниите за изкопаеми горива, които са участвали във всяка политическа среща, описана в статията. (Представете си директорите на тютюневи компании многократно да бъдат канени от правителството на САЩ, за да измислят политики за забрана на пушенето. И когато тези срещи не успеят да постигнат нищо съществено, дали бихме заключили, че причината е в това, че човеците просто искат да измират? Дали вместо това не бихме ли заключили, че политическата система е корумпирана и развалена?)
Това погрешно тълкуване бе посочено от много учени и историци, след като статията бе публикувана. Други коментатори отбелязаха заблуждаващото позоваване на “човешката природа” и използването на общото “ние”, за да се опише една крещящо хомогенна група от силни играчи в САЩ. В цялата творба на Рич не чуваме нищо от тези политически лидери в “Глобалния Юг”, които настояват за обвързващи действия – както в разглеждания период, така и след това, и които някак си успяват да са загрижени за бъдещите поколения, при все, че са човеци. А мненията на жени в текста на Рич се срещат почти толкова рядко, колкото и белоклюния кълвач – и когато все пак в разказа се появяват жени, те са основно изстрадали съпруги на трагично-героични мъже.
Всички тези недостатъци на статията вече са достатъчно коментирани, така че няма да ги разисквам тук. Моят фокус е върху основната предпоставка в статията: че в края на 80-те са съществували условия, които “не биха могли да бъдат по-благоприятни”. Напротив, трудно можем да си представим по-неподходящ момент в човешката еволюция, в който нашият вид да се изправи пред трудносмилаемата истина, че удобствата на модерния консуматорски капитализъм постоянно подкопават обитаемостта на планетата. Защо? Защото в края на 80-те е абсолютният зенит на неолибералния кръстоносен поход, идеологически пик на икономическия и социален проект, който целенасочено охулваше колективните действия в името на освобождаването на “свободните пазари” във всеки аспект от живота.
Рич обаче изобщо не споменава това паралелно разместване на пластовете в икономическата и политическата мисъл.
Когато се зарових в същата история на климатичните промени преди години, подобно на Рич заключих, че 1988 г. е представлявала ключов момент за натрупването на инерция за прилагане на едно строго, основано на науката глобално споразумение. Тогава Джеймс Хансен, директор на института за космически изследвания Годарт към НАСА, свидетелства пред Конгреса, че е “уверен на 99%”, в съществуването на “реална тенденция за затопляне”, свързана с човешката дейност. По-късно през същия месец стотици учени и управленци провеждат историческата Световна конференция за атмосферните промени в Торонто, където са обсъждани първите цели за намаляване на емисиите. Към края на същата година, през ноември, провежда първата си сесия Междуправителственият панел по климатичните промени на ООН – водещият научен орган, съветващ правителствата за климатичната заплаха.
Но климатичните промени не са вълнували само политици и зубъри – в онзи момент това е широко обсъждана тема, до степен, че през 1988-ма редакторите на списание Time избират вместо “Човек на годината”, “Планета на годината: Застрашената Земя”. Корицата представлява картина на глобус, вързан на канап, а на заден план слънцето залязва зловещо. “Никой отделен индивид, събитие или движение не са овладели въображението на хората, нито са доминирали новинарските заглавия повече от купчината скали, пръст, вода и въздух, която наричаме дом”, обяснява тогава журналистът Томас Сенкшън. (интересното е, че за разлика от Рич, Сенкшън не обвинява “човешката природа” за ограбването на планетата. Той отива по-дълбоко, проследявайки проблема до злоупотребата с юдео-християнската концепция за “господство” над природата, която е подменила предхристиянската идея, че “на земята се гледа като на майка, плодородна и даваща живот. Природата – почвата, гората, морето – са надарени с божественост, а смъртните са им подчинени”).
Когато изучавах климатичните новини от онзи период, наистина видях нещо, което изглежда като задаваща се дълбока промяна – но след това, трагично, всичко това се изплъзва. САЩ се изтеглят от международните преговори, а останалата част от света постига необвързващи споразумения, разчитащи на съмнителни “пазарни механизми” като търговия с въглеродни емисии и компенсации. Така че наистина си струва да попитаме, както прави и Рич: Какво се случи? Какво прекъсна спешността и решителността, излъчвана едновременно от всички тези властови елити в края на 80-те?
Рич заключава, без да предлага социално или научно доказателство, че нещо, наречено
“човешка природа”, се е включило и е объркало всичко. “Човешките същества”, пише той, “независимо дали в световни организации, демокрации, индустрии, политически партии или като индивиди, са неспособни да жертват текущите си удобства, за предотврати наказанието за бъдещите поколения”. Изглежда сме настроени “да сме обсебени от настоящето, да се притесняваме от средносрочния аспект и да избутваме дългосрочните опасения извън съзнанието си”.
Когато аз разглеждах същия исторически период обаче, достигнах до много различно заключение: че първата ни наистина добра възможност за животоспасяващи действия за климата е пострадала от случай на исторически лош момент в епични мащаби. Защото когато погледнеш към този ключов момент, става ясно, че точно когато правителствата са се събирали заедно и са мислели по-сериозно за ограничения на изкопаемите горива, глобалната неолиберална революция е избухнала като супернова. И че този проект за икономическо и социално преустройство се е сблъсквал с императивите на климатичната наука и корпроативните регулации на всяко ниво.
Липсата дори на споменаване на тази глобална тенденция, разгръщаща се в края на 80-те, представлява неизмеримо голямо сляпо петно в текста на Рич. В крайна сметка основната полза за един журналист от връщането към период от не твърде далечното минало е в това, че така има възможност да види тенденции и модели, които все още не са били видими за хората, преживяващи тези бурни събития. През 1988 г. климатичната общност не би могла да знае, че се намира в повратната точка на конвулсивната неолиберална революция, която ще преустрои всяка голяма икономика на планетата.
Днес обаче ние го знаем. Едно нещо, което се вижда много ясно, когато погледнеш към края на 80-те години, е това, че съвсем не е имало “условия за успех, които не биха могли да бъдат по-благоприятни”. Всъщност 1988-1989 г. е бил възможно най-лошия момент за човечеството да реши, че сериозно ще започне да поставя здравето на планетата пред печалбите.
Нека си припомним какво друго се случва тогава. През 1988 г. Канада и САЩ подписват споразумение за свободна търговия, което става прототип за НАФТА и безброй други подобни сделки, които ще последват. Берлинската стена скоро ще падне, и дори това ще бъде присвоено от десните идеолози в САЩ като доказателство за “края на историята”, и използвано като лиценз за износ на рейгъно-тачъристката рецепта за приватизация, дерегулация и остеритет към всяко кътче на планетата.
Точно това съчетаване на исторически тенденции – появата на глобална архитектура, която трябваше да отговори на климатичните промени, и възходът на много по-мощна глобална архитектура за освобождаване на капитала от всичките му ограничения – е това, което дерайлира инерцията, правилно идентифицирана от Рич. Защото, както той самия многократно отбелязва, справянето с предизвикателството на климатичните промени би изисквало налагане на строги регулации върху замърсителите, съчетано с инвестиции в обществената сфера, за да се трансформира начина, по който захранваме с енергия живота си, градовете си, и по който се придвижваме.
Всичко това бе възможно през 80-те и 90-те ( и днес все още е ) – но би изисквало директна битка с проекта на неолиберализма, който по онова време води война със самата идея за обществена сфера (“Няма такова нещо като общество”, ни казваше Тачър). Същевременно подписваните в този период споразумения за свободна търговия системно превръщаха в незаконни според международното търговско право много разумни климатични политики – като субсидиране и преференциално отношение за местни зелени индустрии или отхвърляне на замърсяващи проекти като фракинг и строеж на петролопроводи.
Написах книга от 500 страници за този сблъсък между капитализма и планетата и няма да повтарям подробностите тук. Този публикуван в Guardian откъс обаче разглежда проблема по-задълбочено, и ще приложа един кратък цитат от него:
“Не сме направили нещата, нужни за намаляване на емисиите, защото тези неща са във фундаментален конфликт с дерегулирания капитализъм – идеологията, господстваща през целия този период, в който се борим да намерим изход от кризата. Ние сме заклещени, защото действията, които биха ни дали шанс да избегнем катастрофата – и биха облагодетелствали огромното мнозинство – са изключително заплашителни за елитното малцинство, което държи в мъртва хватка нашата икономика, нашия политически процес и повечето от големите ни медии. Този проблем може би нямаше да е толкова непреодолим, ако се бе явил в друг момент от историята. Но за наше голямо колективно нещастие, научната общност стигна до решителна диагноза за климатичната заплаха в същия момент, в който тези елити се радваха на по-неограничена политическа, културна и интелектуална сила, отколкото за целия период след 20-те години. Правителствата и учените започват да говорят сериозно за радикално свиване на емисиите на парникови газове през 1988 г. – същата година, която маркира зараждането на това, което ще стане известно като “глобализация”.
Защо има значение това, че Рич не споменава този сблъсък и настоява, че съдбата ни е предопределена от “човешката природа”? Има значение, защото ако силата, която прекъсва набраната инерция е нашата “същност”, то тогава фаталистичното заглавие на списание New York Times: “Загубата на Земята” – е напълно заслужено. Ако неспосособността да направим жертви в краткосрочен план в името на здравето и сигурността на бъдещето наистина е вкоренена в колективното ни ДНК, то тогава няма надежда да преобърнем нещата навреме, за да избегнем наистина катастрофално затопляне.
Ако обаче, от друга страна, човечеството наистина е било на ръба да се спаси през 80-те, но е било пометено от вълната на елитаристкия, пазарен фанатизъм – на който се противопоставят милиони хора по целия свят – то тогава има нещо съвсем конкретно, което можем да направим по въпроса. Можем да се противопоставим на този икономически ред и да го заменим с нещо, което произтича от сигурността на човечеството и планетата, и което не поставя в сърцевината си стремежа към растеж и печалба на всяка цена.
Добрите новини са – и да, има и такива – че днес, за разлика от 1989 г., едно младо и нарастващо движение на зелени демократични социалисти напредва в Съединените щати с точно такава визия. То представлява нещо повече от електорална алтернатива – това е единственият ни шанс за спасение.
Но трябва да сме много ясни за това, че спасението, което ни е нужно, не е нещо, което е било пробвано преди, или поне не в необходимите мащаби. Когато Times пусна в Twitter реклама на статията за “неспособността на човечеството да се заеме с катастрофалните климатични промени”, екологичното крило на Демократичните социалисти на Америка бързо предложи корекция:
“*КАПИТАЛИЗЪМ*
Ако бяха сериозни в разследването какво се е объркало, това би било за “неспособността на капитализма да се заеме с катастрофалните климатични промени”.
Отвъд капитализма, *човечеството* е напълно способно да организира обществата така, че да процъфтяват в екологичните граници”
Това е добър аргумент, макар и непълен. За хората няма нищо съществено в живота при капитализъм. Ние, хората, сме способни да се организираме във всякакви различни социални строеве, включително в общества, гледащи по-далеч в бъдещето и имащи много по-голямо уважение към природните системи, поддържащи живота. Всъщност хората са живели по този начин през огромната част от нашата история и много коренни култури поддържат природоцентрични космологии до ден днешен. Капитализмът представлява дребно примигване в колективната история на нашия вид.
Но не е достатъчно просто да обвиним капитализма. Абсолютно вярно е, че стремежът към безкраен растеж и печалби е противоположен на императивната нужда от отказ от изкопаемите горива. Вярно е и че глобалното развихряне на безконтролната форма на капитализъм, позната като неолиберализъм през 80-те и 90-те, има най-голям принос за катастрофалния ръст на вредните емисии, въпреки цялото говорене на правителствата за нуждата от тяхното свиване. Това остава и най-голямото препятствие днес, дори в страни като Канада и Франция, които се представят за лидери в борбата с климатичните промени.
Но трябва да сме честни и да кажем, че авторитарния индустриален социализъм също бе катастрофален за околната среда, както безспорно се вижда от факта, че въглеродните емисии за кратко се сринаха, след като бившият Съветски съюз се разпадна в началото на 90-те. И както написах в “Това променя всичко”, венецуелският петролен популизъм продължава тази токсична традиция до ден-днешен, което има катастрофални резултати.
Трябва да признаем този факт, но също така да отбележим, че в страните със силно социалдеморатически традиции – като Дания, Швеция и Уругвай – са прилагани някои от най-визионерските екологични политики в света. От това можем да заключим, че социализмът не е задължително екологичен, но че една нова форма на демократичен еко-социализъм – която е достатъчно смирена, за да се поучи от коренните култури за дълга към бъдещите поколения и взаимната обвързаност на всички форми на живот – изглежда като най-добрия шанс на човечеството за колективно оцеляване.
Това са залозите, свързани с наблюдавания в САЩ възход на независими политически кандидати, прокарващи една демократична, еко-социалистическа визия. Визия, която показва връзките между икономическото плячкосване, причинено от десетилетията на неолиберален възход, и опустошаването на природния свят. Донякъде вдъхновени от президентската кандидатура на Бърни Сандърс, кандидати от различни раси – като Александриа Окасио-Кортес в Ню Йорк, Каниела Инг в Хавай и много други – издигат платформи, призоваващи за “Зелен нов курс”. Това е „Нов курс“, който да посрещне основните материални нужди на всички, да предложи реални решения за расовите и полови неравенства, и същевременно да катализира цялостен преход към възобновяема енергия. Все повече полтитци, като кандидата за губернатор на Ню Йорк Синтия Никсън или кандидата за главен прокурор на Ню Йорк Зефир Тийчаут, отказват да приемат дарения за кампаниите си от сектора на изкопаемите горива и се заричат да търсят отговорност от тези компании.
Такива кандидати, независимо дали се идентифицират като демократични социалисти, отхвърлят неолиберализма на върхушката в Демократическата партия с техните плахи “пазарни решения” за екологичната криза, както отхвърлят Доналд Тръмп и неговата открита война срещу природата. Те също така представляват конкретна алтернатива на недемократичните индустриални социалисти от миналото и настоящето. Вероятно най-важното е, че това ново поколение лидери няма интерес да използва “човечеството” като изкупителна жертва за алчността и корумпираността на едни малък елит. Вместо това те се стремят да помогнат на човечеството – и особено на тези негови членове които систематично биват оставяни извън сметките – да намери своя колективен глас и сила, така че да се изправи срещу този елит.
Ние не губим Земята – но Земята става толкова топла толкова бързо, че е на път да загуби много от нас. В този кратък момент през нас се отваря нов път към сигурността. Това не е момент, в който да се измъчваме за изгубените десетилетия. Това е момент, в който бързо да се махнем от пътя, по който сме тръгнали.
