Едва ли нещо може да служи като присъда за една система повече от епидемия от психични заболявания. Заразите от тревожност, стрес, депресия, социални фобии, нарушения в храненето, самонараняване и самота засягат все повече хора по целия свят. Последните статистики за катастрофалното състояние на детското психично здраве в Англия са отражение на една глобална криза.
Има достатъчно вторични причини за това страдание, но ми се струва, че основния фактор навсякъде е един и същ: човешките същества, ултрасоциални бозайници, чиито мозъци са настроени за контакт с други хора, все повече се раздалечават едни от други. Икономическите и технологични промени играят голяма роля за това, но същото се отнася и за идеологията. Въпреки, че благосъстоянието ни е неразривно свързано с живота на другите, навсякъде ни се втълпява, че ще просперираме чрез конкурентен личен интерес и краен индивидуализъм.
Във Великобритания едни хора, които са прекарали целия си живот в четиригълници – в училище, в колажа, в бара, в парламента – ни дават инструкции как да стоим изправени на собствените си два крака. Всяка година образователната система става все по-брутално конкурентна. Заетостта се превръща в борба между отчаяни хора, преследващи все по-малкото работни места. Модерните надзиратели на бедните приписват индивидуалната вина за това на икономическите обстоятелства. Безкрайните телевизионни състезания подхранват невъзможни желания, докато същевременно реалните възможности се свиват.
Консуматорстовото запълва социалната празнота. То обаче съвсем не лекува епидемията на изолацията – напротив. То засилва социалното сравнение до точка, в която вече сме изконсумирали всичко друго и започваме да разяждаме себе си. Социалните медии едновременно ни сближават и раздалечават, позволяват ни да измерим прецизно социалното си положение, и да виждаме, че другите хора имат повече „приятели” и „последователи” от нас.
Момичетата и младите жени редовно променят снимките, които качват в социалните мрежи, за да изглеждат по-добре и по-слаби. Някои телефони дори вече имат автоматични опции за „разхубавяване” на снимки. Добре дошли в дистопията, където всеки води война срещу себе си*.
Чудно ли е тогава, че в тези самотни вътрешните светове, в които допирът е заменен с ретуша, младите жени се давят в психически стрес? Скорошно изследване в Англия показва, че една на всеки четири жени между 16 и 24 години се е самонаранявала, а една от всеки осем страда от пост-травматично стресово разстройство. Тревожност, депресия, фобии или обсесивно-компулсивно разстройство засягат 26% от жените в тази възрастова група. Така изглежда една криза на общественото здраве.
Ако социалното разкъсване не се третира толкова сериозно, колкото например счупен крайник, това е защото не можем да го видим. Но учените, занимаващи се с нервната система, могат. Серия от впечатляващи изследвания показват, че социалната и физическата болка се обработват от едни и същи невронни вериги. Това може би обяснява защо на повечето езици е трудно да опишем ефекта от скъсване на социални връзки без да използваме думи, свързани с физическата болка и нараняване. При хората и другите социални бозайници социалният контакт намалява физическата болка. Затова прегръщаме децата си, когато се наранят – привързаността е мощен аналгетик. Опиатите облекчават както физическата болка, така и страданието на раздяла. Може би това обяснява връзката между социалната изолация и пристрастяването към наркотици.
Експерименти, описани от научното издание Physiology & Behaviour, показват, че при избор между физическа болка и изолация, социалните бозайници предпочитат първото. Маймуни капуцини, лишени от храна и контакт в продължение на 22 часа, първо предпочитат да се присъединят към себеподобните си, вместо да ядат. Други проучвания показват, че деца, които са емоционално пренебрегвани, страдат от по-сериозни психични проблеми, отколкото деца, страдащи едновременно от пренебрегване и физическо насилие: колкото и да е отвратително, насилието включва някакво внимание и контакт.
Самонараняването често се използва като опит за облекчаване на страдание: още един показател, че физическата болка не е толкова страшна, колкото емоционалната. Както системата на затворите е установила отдавна – една от най-ефективните форми на мъчение е строгата изолация.
Не е трудно да се видят еволюционните причини за социалната болка. Шансовете за оцеляване на социалните бозайници нарастват значително, когато има силна връзка с останалите в групата. За изолираните и маргинализирани животни има най-голяма вероятност да станат жертва нa хищници или глад. Точно както физическата болка ни предпазва от физическо нараняване, така емоционалната болка ни предпазва от социална вреда. Тя ни тласка да се свързваме отново с другите. За много хора обаче това е почти невъзможно.
Не е изненадващо, че социалната изолация е силно асоциирана с депресията, склонността към самоубийство, тревожността, безсънието, страха и усещането за заплаха. По-изненадващи са разкритията колко физически заболявания могат да бъдат причинени или задълбочени от нея. Деменция, високо кръвно налягане, сърдечни заболявания, инсулти, намалена устойчивост към вируси, дори и инциденти са по-често срещани сред хронично самотни хора.
Самотата има сравним ефект върху физическото здраве с пушенето на 15 цигари на ден: според някои изследвания тя повишава риска от преждевременна смърт с 26%. Това отчасти се дължи на увеличеното производство на стресовия хормон кортизол, който потиска имунната система.
Изследвания върху хора и животни показват, че това може да е и сред причините за храненето за успокоение: изолацията намалява контрола над импулсите и така води до затлъстяване. Същевременно хората, намиращи се на дъното на социалната стълба, е най-вероятно да страдат от самота. Това може би е едно от обясненията за силната връзка между ниския икономически статус и затлъстяването.
Всеки може да иди, че се е объркало нещо много по-важно от въпросите, за които мрънкаме ежедневно. Защо тогава участваме в това изяждаща света и самите нас безумна надпревара за разрушаване на околната среда и социално разместване – ако единственият резултат е непоносима болка? Не би ли трябвало този въпрос да изгаря езиците на всички участници в обществения живот? Има някои чудесни благотворителни организации, които правят каквото могат, за да се борят с тази вълна. За всеки достигнат от тях човек обаче има много други, които са подминати. Тази ситуация не се нуждае от държавни политики. Тя се нуждае от нещо много по-голямо: преоценка на целия ни мироглед. От всички фантазии, с които се забавляват хората, тази, че можем да се справяме сами е най-абсурдна и вероятно най-опасна. Трябва да стоим заедно или ще се разпаднем.
*Препратка към философията на Томас Хобс, който описва естественото състояние на човечеството като „война на всеки срещу всеки”
