Още докато Николаос ван Дам е млад дипломат в Дамаск, той вече познава Сирия по-добре от някои сирийци. Първата книга за модерната сирийска история на говорещия перфектен арабски учен е толкова задълбочена, че дори членове на партия Баас се обръщат към нея, за да разберат историята на своята институция и естеството на режима, за който работят.
Ван дам е прецизен и учтив, а анализът му е хладен и смъртоносен като меч. Той също така има много цинично – вероятно саркастично – отношение към дипломатическия елит, на което вероятно много хора тайно се възхищават. „По-добре да не правиш нищо, отколкото да правиш погрешното с ужасен резултат. Западните демокрации обаче смятат, че трябва да направят нещо… Ако не беше западното влияние, насилието в Сирия щеше да е десетократно по-малко, страната нямаше да е в руини, много хора нямаше да за загинали, и нямаше да има толкова много бежанци”, ми каза той наскоро.
Ван Дам не обвинява директно Запада за войната, но му държи сметка за влиянието и своеволната намеса. Неговата нова книга: „Да разрушиш нация: Гражданската война в Сирия” вероятно е първото посветено на конфликта изследване, което се опитва да посочи без излишни страсти какво нередно бе направено както от опозицията, така и от правителството на Асад.
Ван Дам никога не е избягвал да говори за мъченията и репресиите, които режимът използва, за да остане на власт. Още в първите седмици след началото на демонстрациите през 2011 г. той заяви пред медиите, че сирийската криза може да се превърне в кървава баня. Той признава жестокостта и глупостта, с която сирийските служби за сигурност използваха оръжия, унижения и мъчения, за да потиснат до голяма степен мирни масови демонстрации, вдъхновени (или съблазнени) от арабските революции в Тунис, Египет и Либия. Същевременно той отбелязва колко бързо „мирната” опозиция прибегна до насилие след началото на кризата.
През пролетта на 2011 г. се намирах близо до сирийската граница в Североизточен Ливан. Оттам се чуваха ожесточени престрелки само на няколкостотин метра навътре в сирийска територия. В онзи момент се предполагаше, че само сирийската армия и сили за сигурност използват оръжия срещу невъоръжени демонстранти. Седмица по-късно с мен се свърза снимачен екип на Al Jazeera – канал, финансиран от Катар, чиито управляващи скоро след това щяха да започнат да финансират и бойците на Ан Нусра/Ал Кайда в Сирия. Журналистите ми показаха запис, направен около същата част на границата, на който ясно се виждаха въоръжени мъже, стрелящи по сирийски войници. Al Jazeera, придържайки се към историята „войници стрелят по невъоръжени протестиращи” отказала да излъчат кадрите. В резултат на това журналистите подали оставки. По-късно сирийската държавна телевизия излъчи кадри, на които се виждаха въоръжени мъже сред тълпа от протестиращи в град Дераа. Ван Дам отхвърля твърденията, че тези мъже да били правителствени „провокатори”.
Той не оспорва убийствата на невинни от правителството – макар че според него това се дължи по-скоро на присъщата и необуздана бруталност на службите за сигурност, отколкото на политическо решение на Башар Асад.
Файсал Мекдад – заместник външен министър родом от Дераа, който бе пратен от Асад в града след случаите на мъчения на деца и убийства на демонстранти – призна пред мен, че там са били направени „лоши грешки”. Подобни „разкрития” обаче бяха безполезни. В рамките на месеци исканията за „реформи” се превърнаха в бунт, целящ да свали режима, който след това прибягна до пълномащабна война срещу враговете си. Първите съобщения за клане на сирийски войници от въоръжени мъже в Джиср ал-Хагур бяха отхвърлени от противниците на правителството като прикритие за избиване на дезертьори от страна на режима. Ван Дам обаче заключава, че съобщенията са били истина. Войниците са били убити от тези, които скоро след това започнаха да бъдат наричани „бунтовници”.
Точно кога – и по-важното, защо – мирният протест се превърна във въоръжено въстание, а след това неизбежно и в ислямистки бунт срещу предполагаемо светското управление, е един от най-важните исторически въпроси относно сирийската война. Но до голяма степен той остава без отговор.
Налице са обаче достатъчно улики. Ван Дам е остър като скалпел в укора си към политиките на Запада, които подкладоха огъня на опозицията. „Американските и френски дипломати, които пътуваха до гр. Хомс, за да се присъединят към демонстрантите моментално загубиха своя неутралитет – след което оставиха хората на милостта на враговете им”, казва той. Ван Дам също така хвали работата на журналиста Патрик Кокбърн, който често е посочвал как тези двама посланика са казвали на протестиращите да не преговарят с режима на Асад, тъй като той скоро ще се срине.
Западът обаче затвори посолствата си в страната и изостави своите нови опозиционни приятели. „Ако бяха останали в Дамаск, посланиците можеха да служат като последна връзка, през която да се правят опити да се повлияе на управлението”, казва Ван Дам.
Вместо да дава сериозни политически съвети, Западът – и особено САЩ и техните арабски проксита от Залива – започнаха да наливат оръжия в Сирия. Достатъчно оръжия за да бъде разрушена страната, но не достатъчно, за да бъде свален режима, както ми каза веднъж един бивш бунтовник. Западът също така започна да се опитва да направлява въоръжените групи от Турция и Йордания. И през цялото време западните страни и ООН окуражаваха разговори между режима и опозицията, които нямаха шанс за успех – защото бунтовническите групи биха приели само сваляне на правителството на Асад, а то от своя страна никога няма да преговаря за собственото си сваляне.
Когато бунтът стана до голяма степен ислямистки, нямаше кой да ни обясни защо това се е случило. Журналистите, които пристигнаха в Алепо заедно с бунтовниците, (като част от пътя към „освобождение” на Дамаск, подобно на „освобождението” на Триполи в Либия), оправдано се изтеглиха, след като бойците от ИДИЛ започнаха да ги затварят и да режат глави. Но те до голяма степен не обясниха на публиката какво се е случило с революцията. В крайна сметка „добрите герои” в нашите новинарски истории не би трябвало да се превръщат в „лоши герои”.
Ван Дам пита защо на фона на всички по-късни репортажи за бомбардировките на режима върху Източен Алепо, никога не е видял филм за ислямистките бойци в града, за техните оръжия и за начина, по който контролират улиците. „Като човек гледаше медийното отразяване изглеждаше, че всички бомби падат върху училища и болници”, отбелязва той.
Ван Дам с право отбелязва, че хората от Алепо не са канили въоръжената опозиция – и бойците в крайна сметка не успяха да спечелят битката. Декларациите на отвращение от западните нации спомогнаха това поражение да бъде прикрито. „През цялото време оригиналните протестиращи, въоръжените бойци и Запада правеха погрешни сметки за жестокостта на режима”, казва Ван Дам.
Той не е посещавал Сирия от началото на войната, което понякога си проличава. Той отдава твърде много значение на недисциплинираните про-правителствени банди за военните победи. Преди време командирът на една алауитска милиция в Латакия се опитваше да ме убеждава как те вече са се превърнали в стегната сила, но представянето му се превърна във фарс, когато част то хората му се появиха в Мерцедес със затъмнени стъкла и без номера. Ван Дам смята, че през 2011 г. сирийската армия е била на най-ниския си оперативен капацитет от години. Сирийските военни наистина бяха покварени от четвъртвековното присъствие в Ливан, но постепенно се превърнаха в основната бойна машина на тази война. Армията предприе кампания против ИДИЛ (въпреки твърденията на Вашингтон, че не е), изгуби 75 хил. войници, и благодарение на руската военна помощ вече изтласква ислямистите от голяма част от страната.
Ван Дам, който е експерт по алауитите в Сирия, също така леко надценява влиянието им върху армията, където вероятно 80% от войниците са мюсюлмани сунити – същата секта, към която принадлежат враговете им. Той обаче правилно подчертава огромните жертви сред алауитските семейства.
Според информация на Ван Дам, Асад е започнал да нарича министрите си „военен кабинет” и е дал да се разбере, че няма да има държавно наказание за престъпления като убийства и мъчения. „Станало е ясно, че „реформите” не са истинска част от правителствената политика”, казва той. Ван Дам отбелязва и важността на други фактори като катастрофалната реколта и най-тежката суша от 500 години, които са накарали милиони бедни то земеделските райони да се изсипят в градовете – уникален принос на глобалното затопляне за ставащото в Сирия.
В книгата си Ван Дам пише, че военните престъпления трябва да бъдат записвани за бъдещо „правосъдие”. Но кой може да подсигури прилагането на такова правосъдие? Западното говорене за „хуманитарни коридори” и „зони за безопасност” винаги е било безсмислено предвид липсата на желание за реална военна интервенция (ако оставим настрана Владимир Путин). Ван Дам говори с печал за продължаващото управление на правителството на Асад, което би могло „да спечели 95% от преговорите” и в което опозицията би могла да извоюва най-много правото да държи министерствата на туризма и културата.
Неговата експертиза обаче показва болезнено как невежеството и глупостта са ръководели рефлексите на западните политици, които предпочитат моралните пози вместо реалностите, и които вместо да търсят решение, пращаха оръжие. Ван Дам заключава, че в някои отношения „ситуацията напомня на 1991 г., когато САЩ и другите окуражаваха шиитската общност да въстане срещу Саддам Хюсеин, но не направиха нищо за тях, когато бунтът им бе потопен в кръв”. Всички знаем какво се случи в Ирак след това.
