Атмосферата в медии и социални мрежи в петък сутрин бе някак библейска – и то не само заради усещането, че някакви идиоти с власт бутат света към ядрен Армагедон. Преди да пропее петелът, много хора с изявено мнение три пъти се отрекоха от вярата си в Доналд Тръмп. Както тези, които вярваха, че той ще спаси света от „либерастите“ и „соросоидите“ и ще обърне геополитиката с хастара навън, така и тези, които бяха искрено убедени, че е внедрен руски агент и безпрецедентна заплаха за „демократичния ред“.
Сред вълната от катарзиси консенсусът, че Тръмп е някакво извънредно явление, бе заменен с друг – че това е „business as usual“. За някои това бе голямо разочарование, други пък посрещат това откритие с облекчение. И едните, и другите обаче нямат никакво оправдание да осъзнават чак сега, че в Белия дом не се е настанил истински борец срещу статуквото, и че машината за войни, пари и пропаганда винаги е продължавала да си работи на пълни обороти.
Нападението над сирийската военновъздушна база в най-добрия случай може да мине за последната капка в една отдавна препълнена чаша. Дори ако човек гледа само какво говори персонажът Тръмп, а не какво върши, то пак изисква голямо самоубеждаване, за да смяташ, че това е индивид с рационален светоглед и последователни позиции.
По време на предизборната кампания той наистина громеше Клинтън заради катастрофалните резултати от дейността ѝ като държавен секретар. През 2013 г. също толкова правдиво предупреждава Обама каква грешка би било да напада Сирия, и то без одобрение на Конгреса в серия от туитове, които вече биха могли да се използват като дефиниция на ирония. Но през годините Тръмп също така не веднъж е заявявал, че голямата грешка на САЩ при войните в Либия и Ирак е, че не са им взели петрола. В първата си реч пред разузнавателната общност той дори подхвърли, че може да им се отвори нов шанс за това – явно този план му се е харесал повече.
Всякакви заблуди, че Тръмп ще се заеме с „пресушаване на блатото“ и ще застане на страната на онеправданите срещу алчните елити, бе логично да се изпарят още в момента, в който стана ясно, че администрацията му ще се състои от банкери, петролни магнати, корпоративни лобисти, крайно-десни пропагандисти и зет му. Президентството му започна със серия от укази, насочени срещу прогресивни достижения на законодателството от последните години, за радост на религиозните фундаменталисти в републиканската партия. Както и с атака срещу регулациите, които позакрепиха финансовата система след глобалната криза, за радост на милиардерите-спекуланти. Плановете му за данъчни и здравни реформи предвиждат огромни подаръци за свръхбогатите и тесла за хората с ниски доходи. Започна и кръстоносен поход срещу Агенцията за опазване на околната среда и научните изследвания на климатичните промени за радост на приятелите си от петролната и минната индустрия. Предложеният бюджет предвижда значително повишавана на и без това огромните разходи за отбрана, но затова пък орязване на социални, културни и образователни програми, които струват колкото охраната на жена му в „Тръмп Тауър“. Новият обитател на Белия дом също така упорито се опитва да забрани влизането в страната на граждани на мюсюлмански държави, повечето от които САЩ активно бомбардира. Включително гражданите на Сирия, за които е толкова загрижен, че почна да ги бомбардира още повече. И не само тях – след идването му на власт военната активност на САЩ в целия Близък Изток и свързаните с това цивилни жертви скочиха рязко.
Тръмп обещаваше да е спасител на неоправданите от системата, но вместо това прави нови и нови подаръци на „единия процент“, и връчи ключовете за управлението на „Голдман сакс“. Заканваше се да преобърне провалената и зловредна външна политика на предшествениците си, вместо това започна да я прилага на стероиди. При всички тези ясни сигнали наистина трябва да си полагал специални усилия да гледаш в обратната посока, та сега да си изненадан, че той и бандата свръхбогати психопати около него представляват повече от същото, само че с повече оранжево.
Все пак до вчера наистина изглеждаше, че при все увеличаващия се брой бомби, Тръмп все пак може и да не се втурне в поредната кампания за смяна на режими в Сирия и да ескалира конфронтацията с Русия. Неща, които се усещаха като гарантирани при Клинтън. Както обяснява журналистът Глен Грийнуолд в тази статия, според американската националистическа традиция, политиката на ненамеса съвсем не означава задължително пацифизъм. Тръмп в крайна сметка уверено пое по стъпките, очертани от Клинтън, с което окончателно доказа, че изборът на гласоподавателите в САЩ миналия ноември (който за съжаление засяга всички ни) – е бил напълно безсмислен.
Но защо все пак Доналд Тръмп направи тази стъпка в Сирия – освен защото като реална част от „естаблишмънта“ е съвсем нормално да се поддаде на лобирането на оръжейната и петролната индустрия? Някои от разочарованите му фенове си го обясняват с това, че е „победен“ или „излъган“ от вашингтонските „ястреби“, което показва само крайно инфантилното им разбиране за света. Работата е там, че за няма и три месеца президентстване, шоуменът и любимец на масите се оказа с рекордно нисък рейтинг – и то не само лично за него, но за всички президенти от 1953 г. насам. За първосигнален нарцис като него това трябва да е крайно изнервящо. Големият бизнесмен също така не успя да договори сделка в контролирания от неговата партия Конгрес, за да прокара замяната на „Обамакеър“. Няколко от най-близките му съветници напуснаха екипа му, а останалите се оплитат във все повече лъжи и гафове.
В тази обстановка Тръмп може би е решил да последва успешния пример на един друг президент-палячо, чиито политики в много отношение копира – Джордж Буш-младши. Той бе живо доказателство, че тъпаните на войната могат да осигурят висок рейтинг дори на напълно абсурден президентски екип. При все цялото си безумие Буш спечели два мандата и остави не един, а два дълбоки белега в световната история – перманентната „война срещу терора“ и глобалната финансова криза.
Това, че руснаците са били предупредени предварително за атаката, и че материалните щети и човешките жертви са сравнително ниски (според някои сведения – 14, от които 4 деца. Да убиваш цивилни в името на защитата на цивилни си е отколешна практика), доведе до коментари, че бомбардировката е просто ПР театро. Целта му – да се разсее публиката и да се запушат устите на критиците – особено по отношение атаките за зависимости от Москва. Чуват се и подмятания, че дори всичко е било договорено с Путин. Ако разсъждаваме в тази посока – атаката дава и на Кремъл ново оправдание пред обществеността за значителното военно присъствие в Сирия, което има висока цена – най-вече в човешки животи. Звучи логично и доста хитро – всъщност дори твърде хитро за Тръмп. Все пак той е човек, който вместо да чете секретни документи за „Зона 51“ например, предпочита да се оплаква в Twitter колко лошо го имитира Алек Болдуин.
Факт е обаче, че независимо дали това е била целта, резултатът бе такъв. Медии и коментатори, които прекараха последната година в обяснения как Тръмп е манифестация на злото, започнаха да се надпреварват да хвалят неговата решителност. В петък стожери на Демократическата партия и анти-тръмпизма като MSNBC и CNN по нищо не можеха да се различат от Fox News. Между администрацията на Тръмп и медиите имаше пълен консенсус относно атаката и всички обстоятелства около нея – нищо, че до онзи ден се псуваха помежду си на „фалшиви новини“ и „алтернативни факти“.
Костюмираните водещи получиха възможност да се заемат страстно с любимото си занимание – да описват надълго и нашироко какви ракети и бомби от какви кораби и самолети са били изстреляни по пустинята. В някои случаи екстазът бе направо еротичен. Нищо не може да свърже корпоративните медии в САЩ и президента им по-интимно от убийството на тъмнокожи хора из географски области с екзотични имена. Нищо не настървява повече професионалния медиен коментатор като мириса на кръв. Ентусиазмът, струящ от кораба-майка, бързо се просмука по веригата и дори някои тукашни самозвани носители на експертиза скоростно обърнаха псевдо-либералната палачинка и се заклеха във вярност на Големия оранжев брат. Само едно щракване с пръсти и сякаш всичко е като в доброто старо време…
Тези сцени напомнят удивително на начина, по който същите тези медии ни продаваха една друга война и една друга история за химически оръжия през 2003 г. В резултат на тази война милиони души загубиха живота и домовете си, в резултат на тази война днес Близкият Изток е затънал в насилие и радикализъм, а Европа се чуди как да се справи с бежанската криза и политическите ѝ последствия. Като изключим закъснелите и безсмислени извинения на политици като Тони Блеър, никой не е понесъл отговорност за това престъпление. Същите медии и същите политически центрове ни продадоха и войната в Либия, и по същия начин сега не поемат вината за катастрофалните ѝ резултати. Сирия е поредният епизод от поредицата, който се очаква да гледаме без да се съмняваме и да ръкопляскаме възпитано.
Ситуацията около Тръмп и сирийската му авантюра обаче има още един, не по-малко циничен и абсурден аспект. Същите тези медии с неадекватната си истерия спомогнаха за избирането на Тръмп, като го легитимираха като достоверен противник на разкапващото статукво, така отлично въплъщавано от Хилари Клинтън. Неадекватността и истерията им се увеличи многократно и след изборите, което само вкара иначе заслужената критика срещу Тръмп в сферата на конспирациите и неомаккартизма. Сега пък ентусиазирано му помагат да изчисти имиджа си като достоен обитател на „Овалния кабинет“ – след като му поднесоха на тепсия възможността да извърти номера в Сирия, като включиха обичайната машина за двойни стандарти и пропаганда след предполагаемата газова атака в сирийската провинция Идлиб.
Няма да коментирам имало ли е или не газова атака и кой е виновен за нея – макар че логиката на официалния наратив, който ни се предлага, е достатъчно хлабава, та дори иначе едностранчива по темата медия като Дойче веле си задава въпроси (вероятно поради спецификите на германската политическа конюнктура в момента). Практиката показва, че всъщност няма значение дали има доказателства и какво сочат фактите. Нима имаше интерес какво в крайна сметка показа разследването на ООН за предишната газова атака през 2013 г.? Дали след всички драматични статии и анализи, извънредни заседания на Съвета за сигурност, протести и хаштагове, съпътстващи битката за Алепо, някой изгледа репортажите от вече освободения град, за да провери дали наративите на медийната истерия са отговаряли на истината? Нима някой е обърнал внимание, че многократно заявяваните 300 хиляди жители всъщност се оказаха под 100 хил., от които само 35 хил. поискаха да се прехвърлят в други „бунтовнически“ територии? Няма значение дали се е оказало, че има или няма доказателства за направените обвинения, или че има доказателства за точно обратното – важното е, че по време на медийната атака публиката е облъчена с каквито послания трябва.
Човек обаче не може да не се запита – все пак какви критерии прилагат, или си мислят, че прилагат тези медии и анализатори? Например критериите за достоверна информация, особено на фона на цялата патардия за фалшивите новини и пост-истината. Мястото на химическата атака е изцяло под контрола на джихадистите от Тахрир аш-Шам/Джебхат Фатех аш-Шам/Фронт ан Нусра, известни и просто като „Ал Кайда“. Там няма журналисти и активисти, с изключение на такива, които си сътрудничат с „Ал Кайда“, няма представители на ООН или други международни хуманитарни или правозащитни организации. Как се решава, че информацията от местни източници е достатъчна, за да се установи моментално какво е станало и кой е виновен?
А какви са критериите за използване на химическо оръжие? През миналата година финансираната от Саудитска Арабия групировка „Армия на исляма“ призна, че е използвала химическо оръжие срещу кюрдския квартал в Алепо. Това дори не стигна до повечето медии, които иначе имаха името на града на първите си страници почти всеки ден. Малко по-късно се появи информация, че друга бунтовническа групировка, получаваща помощ и от САЩ, е използвала химическо оръжие. Същата групировка – „Нурадин аз Зенки“ – бе пуснала и видео, на което нейни ръководни членове обезглавяват 12 годишно дете. Когато Държавният департамент бе попитан за това, отговорът бе „няколко инцидента тук и там не ги правят задължително терористи“. Представете си заглавията в медиите, ако това бе руското външно министерство.
Последно и най-важно – какви точно са критериите за стойността на човешкия живот? Нека подминем очевидни примери като йеменските деца, загиващи от саудитски атаки – извършвани с бомби, продавани на Риад от верните му западни съюзници. През миналия месец САЩ бомбардираха сгради, пълни с цивилни в Мосул. Според последните данни от развалините вече са извадени 300 трупа. След като версията за кола-бомба на ИДИЛ не мина, Пентагонът каза, че ще разследва – и толкоз. По същото време САЩ избиха поне още стотина цивилни при атака на училищна сграда, използвана за убежище в Рака, както и на джамия в Идлиб. Когато САЩ бомбардират Идлиб разбира се всеки уцелен е високопоставен боец на „Ак Кайда“, докато Русия и Сирия успяват да уцелят по същите места само „бунтовници, сражаващи се срещу режима на Асад“. За тези случаи САЩ първо отричаха, после казаха, че ще разследват – това е всичко.
Изглежда стойността на един човешки живот във военна зона е правопропорционална на възможността трупът му да бъде използван за прокарване на нечия пропаганда и нечий геополитически дневен ред. А пък моралният компас на международната общност се задейства само, когато има ясен сигнал от иначе компрометирани политици и от кривите огледала на корпоративните медии.
Представете си само свят, където всяка смърт на невинен бива посрещана с еднакво възмущение и гняв. Такъв свят вероятно би бил малко по-мирен, справедлив или поне по-малко приличащ на циничен антиутопичен роман. Свят, в който може би не би имало Тръмпове. За тази цел обаче първо трябва да няма тръмпанари – и от стария, и от новия вид.
About The Author
