Още от началото на президентстването на Доналд Тръмп неговата „война срещу терора” доведе до привидно безразборно клане на невинни хора в името на това да се убиват терористи. С други думи, Тръмп ескалира основната предпоставка за външната политика на САЩ през последните 16 години – че имат право да бомбардират всяка страна по света, където се намират хора, считани за терористи. По този начин той всъщност изпълнява извратените обещания, направени многократно по време на кампанията.
Най-скорошното зверство бе убийството на до 200 цивилни иракчани от щатски бомбардировки в Мосул. Това бе предшествано от убийството на други десетки цивилни в сирийския град Рака, където няколко дни по-рано американските самолети уцелиха училище, използвано за скривалище. Седмица по-рано САЩ бомбардираха и джамия в сирийската провинция Идлиб, което също доведе до десетки жертви. Първата военна операция на администрацията на Тръмп пък може да бъде описана само като клане, извършено от отряд „морски тюлени”, при което загинаха най-малко 30 йеменци. Сред жертвите бе и осемгодишно момиченце, чийто 16-годишен брат – американски гражданин бе убит с дрон по времето на Обама.
Накратко: макар установяването на точните цифри да е трудно, има малко съмнение, че броят на цивилните, убити от САЩ в Ирак и Сирия – който вече бе доста висок по времето на Обама – се е увеличил през първите два месеца на администрацията на Тръмп.
Данните, компилирани от сайта Airwars, показват нагледно какво се случва. Броят на цивилните жертви на щатски бомбардировки в Сирия и Ирак е започнал да се увеличава още през октомври под ръководството на Обама, но е скочил рязко през март, вече по времето на Тръмп.
Особено забележителен е фактът, че броят на въздушните удари всъщност е намалял през март, въпреки увеличението на цивилните жертви. Това подсказва, че щатските военни са станали още по-безотговорни относно цивилните жертви под управлението на Тръмп, отколкото бяха при Обама.
Тази ескалация на бомбардировките и цивилните жертви в съчетание с решението на Тръмп да разположи още 500 командоса в Сирия в допълнение към вече пратените от предшественика му получава забележително малко медийно внимание. Това отчасти се дължи на обичайното безразличие в обществения дискурс в САЩ относно убийствата на цивилни от американските военни. Особено в сравнение с езика, използван когато враговете убиват хора (сравнете силно приглушените и евфемистични тонове, използвани за съобщенията за ескалацията на Тръмп в Ирак и Сирия, с честото позоваване на геноцид и военни престъпления, когато се говори за убийствата на сирийски цивилни от Русия). Друга причина за липсата на медийно внимание е продължаващият лов на агенти на руско влияние във Вашингтон, с който се занимават демократите и който не оставя много място за други въпроси.
Става все по-видно, че Тръмп се опитва да освободи щатските военни от минималните ограничения, които се съблюдават, за да се избегнат масови жертви сред цивилното население. Това не би трябвало да учудва никого: Тръмп изрично и многократно обеща да направи точно това по време на кампанията.
Той постоянно критикуваше Обама – който по време на президентството си бомбардира седем предимно мюсюлмански страни – че показва слабост в битката с ИДИЛ и „Ал Кайда”. Тръмп редовно се перчеше, че ще освободи военните от тези правила за водене на бой, които според него ненужно ги ограничават. Той се заричаше да върне разпитите с мъчения и дори да убива семействата на заподозрените терористи – което накара наивните патриотични коментатори да твърдят, че военните на САЩ ще откажат да следват заповедите му. Войнствената истерия на Тръмп достигна своя реторичен пик през декември 2015 г., когато по време на предизборен митинг той заяви, че ще „спука от бомбардировки ИДИЛ”, и след това ще остави петролните полета да бъдат взети от Exxon – чийто главен изпълнителен директор днес е държавен секретар.
Тръмп може да бъде критикуван за много неща, но липсата на яснота относно това, какви подходи възнамерява да прилага във войната срещу тероризма, не е сред тях. През цялото време „решението” на Тръмп за тероризма е ясно и просто и може да се сведе до три пункта – повече бомбардиране; полицейско профилиране в израелски стил и повече повтаряне на „радикален ислям”.
Яснотата на намеренията на Тръмп относно войната срещу терора често бе замъглявана от анти-тръмп анализаторите заради съчетание между объркване относно думите му и изопачаване на външнополитическата доктрина. Тръмп изрично се обявяваше за политика на „ненамеса”, като например осъждаше войните на САЩ за смяна на режими в Ирак, Либия и Сирия (макар в миналото да е изразявал подкрепа за първите две). Мнозина коментатори бъркат „ненамеса” с „пацифизъм”, поради което до ден-днешен много от тях проявяват невежество като твърдят, че ескалацията на бомбардировките е в противоречие с неговото застъпничество за политика на ненамеса. Не е.
Доколкото Тръмп изобщо е воден от някаква последователна идеологическа рамка, то тя се корени в традициите на Чарлз Линдберг (чието мото „Америка на първо място” той използва), както и в мразещия свободната търговия и имигрантите ултранационалист Пат Бюканън. Както Линдберг, така и Бюканън са неинтервенционалисти. Линдберг е един от първите и най-шумни противници на намесата на САЩ във Втората световна война, докато през 2002 г. Бюканън подлагаше на унищожителна критика плановете на неоконсерваторите да нахлуят в Ирак.
Въпреки своите яростни позиции за ненамеса, нито един от двамата не е бил пацифист. Напротив – и двамата са вярвали, че ако САЩ са атакувани или наистина застрашени от атака, трябва да използват цялата си сила без ограничения срещу враговете. Това, на което са се противопоставяли, не е била военната сила като цяло, а интервенциите, насочени към цел, различна от самозащитата, като например смяната на правителствата на чужди държави, защита на чужденци от тирания или насилие, или пък „хуманитарни” войни.
Това, на което се противопоставят такива застъпници на ненамесата, не е войната по принцип, а специфични видове война. Най-вече такива, водени по причини, различни от защита на директните интереси на САЩ (което се отнася за усилията за смяна на режими в Ирак, Либия и Сирия). Линдберг се е противопоставял на участието във Втората световна война на основата на това, че целта е само да се помогне на британците и евреите, а в навечерието на инвазията в Ирак Бюканън атакува неоконите, които „искат да вкарат страната ни в поредица от войни, които не са в интересите на Америка”, и които „отчуждават приятели и съюзници в целия ислямски свят и в Запада чрез своята арогантност, високомерие и войнственост”.
Антисемитската и бяло-националистическа традиция на Линдберг, идеологически предшественик на Бюканън и после на Тръмп, не се противопоставя на войната. Противопоставя се на военните интервенции в чужди държави по причини, различни от самозащита – т.е. да се рискува живота на американци и национални ресурси в полза на „други”.
Всеки път, когато Тръмп пуска поредната бомба, различни анализатори и други разнообразни негови опоненти самодоволно постулират, че това е в противоречие с неговите заявления за ненамеса. Това просто показва невежество за значението на термина. С ескалирането на насилието спрямо цивилни Тръмп всъщност прави точно това, което обещаваше да направи, и точно това, което описващите външната му политика като основана на ненамеса предвиждаха че ще направи. А именно – неограничено разгръщане на на щатските военни, когато се твърди, че целта е унищожаване на „терористи”, като същевременно има отказ за използване на военните, когато аргументите са смяна на режими или хуманитаризъм. Ако трябва този начин на мислене да се сведе до мото, то би било „води по-малко войни по по-ограничени причини, но води по-варварски и криминално тези, в които участваш”.
Предизборните обещания на Тръмп относно Сирия и действията му там, след като дойде на власт, илюстрират много ясно това мислене. Тръмп никога не се е обявявал за прекратяване на използването на военна сила в
Сирия. Както се вижда от горното видео, той се обявява за обратното: ескалация на военните действия в Сирия и Ирак в името на борбата с ИДИЛ и „Ал Кайда”. Изявеното желание на Тръмп да си сътрудничи с Русия в Сирия се основава на стремежа да се максимизира ефективността на бомбардировките там (което се отнася и за опита на Обама да изгради партньорство с Путин за бомбардировките в Сирия).
Тръмп се противопоставяше на дългогодишната политика на ЦРУ да харчи милиарди долари за въоръжаването на воюващи против Асад групировки (политика, която Хилари Клинтън и нейни ключови съветници искаха да ескалират), на базата на това, че САЩ нямат интерес в премахването на Асад. Това е фундаменталната разлика между ненамесата и пацифизма, за която много коментатори или не знаят, или целенасочено я пропускат с цел да докажат собствените си оценки за външната политика на Тръмп. Нищо, което Тръмп е направил досега, не противоречи на ненамесата, която той проповядваше по време на кампанията, освен ако някой не бърка „ненамеса” с „противопоставяне на използването на военна сила”.
Безразсъдните убийства на Тръмп на цивилни в Ирак, Сирия и Йемен могат да бъдат определени по много начини: варварски, неморални и подсъдни. По ирония те също така вероятно ще засилят подкрепата точно за тези групировки – ИДИЛ и „Ал Кайда” – които Тръмп твърди, че иска да победи. Нищо не увеличава подкрепата за тези екстремисти така, както убийствата на цивилни от страна на САЩ, освен може би друг специалитет на Тръмп – вкарването на клин между мюсюлманите и Запада.
Действията на Тръмп обаче не представляват отклонение от заявленията му, нито са в противоречие с прогнозите, че външната му политика ще се характеризира с ненамеса. Точно обратното – мрачната диващина, по която се води американското военно поведение в този регион, е точно това, което Тръмп изрично обеща на поддръжниците си да започне.