Имам предложение за организаторите на конкурса за паметник на Роналд Рейгън, който щял да грейне скоро на входа на Южния парк. Да не се мъчат, а направо да въплътят в бронз една вече спечелила световна слава композиция. Още повече, че в нея е включена и другата икона от свещеното за поклонниците му дуо в ядрено-ракетния поход срещу Империята на злото – Желязната лейди Маргарет Тачър.
Прилагам и изображение – точно както е по изискването на наредбата на Столична община за паметниците. Картинката е от славната за Рон и Меги епоха от началото на 1980-те. Тогава Великобритания, Федералната република и Италия бяха заредени догоре с ракети „Пършинг” и „Круз”, готови за изненадващ удар. Още не се беше появил прогресивният Горби и от ядреното надцакване с Москва светът се лашкаше на вълни ту към сгорещяващи видения за атомни гъби, ту към ледени тръпки като в постядрената нощ от „На следващия ден“ (американски). Очакваното всеки момент натискане на двете копчета държеше бункерите и бомбоубежищата винаги заредени с консерви.
Именно тогава в родината на Меги се роди и постерът, който и до днес е сред най-търсените в интернет. Рейгън и Тачър, прегърнати като Ред Бътлър и Скарлет О’Хара. На фона на ядрена гъба.
Най-отгоре: „Филмът, който ще сложи край на всички филми”.
По-отдолу: „Най-експлозивната любовна история на всички времена”.
Ситничко: „Милтън Фридман със съдействието на „Пентагон продакшънс” представят”.
С най-големи букви: „Отнесени от вихъра”.
Нататък са споменати едни по-малко известни на публиката у нас имена като сценарист и композитор, затова пък режисьорът е световно прочут – „Ханк (Хенри) Кисинджър”.
Ударното кратко съдържание: „Тя обещава да го следва до края на света. Той обещава да ѝ го органиизира”.
Пак дребничко: „Филм на МВФ”.
И за финал: „Прожекции сега из целия свят”.
Господата от инициативния комитет за паметника в Южния парк направо да правят един барелефен отпечатък на постера и да го слагат на постамент. Няма по-подходящо място от България за монументално увековечаване на организатора на края на света и на вярната му следовничка. Никоя друга страна не се е придвижила толкова напред по така очертания от тях път, колкото нашата. Вярно, засега напредваме уверено само към собствения си край. Но то е просто, защото сме малки. И защото за края на света разчитаме на Големия брат.
С бронзирането на легендарния постер ще ударим в земята и конкуренцията от други бивши членки на соцлагера, отчели се с най-банални паметници на Рейгън.
За плагиатите от Тбилиси няма какво и да говорим – сложили са Рон на скамейка, сякаш е третия Славейков. Унгарците са го оставили да се разхожда из центъра на Будапеща, без постамент, като прост американски турист. Вярно, поляците трудно ще надскочим – там са го увековечили в цели три града. Монументално във Варшава, на мраморна трибуна с американския герб. В разходка с папа Йоан-Павел Втори в Гданск. И с площад с кръгово движение „Роналд Рейгън” във Вроцлав. Но пък даже и поляците не успяха да опазят гданския Рейгън от посегателство – по-малко от година след откриването на композицията с папата, през 2013-та, злосторници отрязаха една от ръцете на бащата на „Звездните войни”. Навръх 30-годишнината от разполагането на „Круз” и „Пършинг” в Европа.
Впрочем непочтително отношение е проявявано дори и в родината му САЩ. Паметникът в калифорнийската Темекула е бил хем подпалван, хем боядисван. А в друго кътче на същия щат, в курортния Нюпорт бийч, е правен опит бронзовата фигура на Рейгън да бъде отмъкната цяла – обвързана с въже, са я дърпали с пикап. Но не успели, само я извили в наклон.
За паметници на 40-ия американски президент в страни като Гърция, Италия, Испания, Франция никой не е и чувал. Буйните левичари там са толкова безочливи, че кой знае с какви надписи и течности биха ги осквернили. Поради същата причина очевидно такива монументи няма и в Латинска Америка, която е прекалено паметлива за рейгъновите необявени войни в Никарагуа и Салвадор, както и за мащабната му интервенция в миниатюрна Гренада през 1983 г. Не са забравили също, как по време на официалното си посещение в Бразилия през 1982 г. Рейгън вдигна наздравица за… „народа на Боливия”.
Всъщност обаче той тогава е искал да каже България! Боливия е била лапсус, на езика му е било друго Б. Само онзи, който не е патриот, може да не го вярва. Рейгън е усещал, докато чука чашата си с последния президент на тамошната военна диктатура, инсталирана от САЩ, че една прясно освободена тогава затворничка с баща българин след три десетилетия ще стигне бразилския връх. И ще даде повод за реанимиране на американската традиция с държавните преврати в „задния двор”. Само че вече извършвани не от местни „горили” с фуражки, а от местни съдии с антикорупционен блясък в очите – стипендианти на Държавния департамент.
Е, да, жалко, че Рейгън дори не е стъпвал в България. В същата онази 1982-ра, докато той вдига наздравици в Бразилия, у нас гостува Морис Бишоп, левият премиер на карибското островче Гренада, което година по-късно ще бъде размазано от пратените там от Рейгън морски пехотинци. А Бишоп ще бъде убит в предшествалия вътрешен пуч. Но в едно така добре възпитано от „Америка за България” гражданско общество като българското изобщо не може да се роди дори помисъл някой да иска издигането на паметник на Морис Бишоп в София.
А и да поиска някой, че дори и да го постигне като по чудо, какво бъдеще очаква подобен паметник? Можем да го видим на продължението на алеята „Роналд Рейгън” в Южния парк, което едно време се наричаше „Алея на южноамериканските герои”. Там пак през 80-те имаше паметници на трима от най-ярките водачи на националноосвободителните войни за независимост в Южна Америка – венецуелеца Симон Боливар, аржентинеца Хосе де Сан Мартин и уругваеца Хосе Артигас. Бюстовете им бяха дарение на България от Венецуела, Аржентина и Уругвай.
После дойде деморацията със свободния пазар на цветни метали – и бронзовите бюстове заедно с всички бронзови букви по каменните постаменти бяха откъртени и изчезнаха.
След като почакаха близо две десетилетия и не дочакаха българската държава да възстанови пораженията, Венецуела и Аржентина издигнаха нови паметници на героите си. Боливар сега е на по-притеснителния за крадци площад „Възраждане”, а Сан Мартин – в двора на едноименното училище в Люлин, където има охрана.
Само Уругвай миналата година се осмели да възстанови Хосе Артигас на старото му място – върху постамента от едно време в Южния парк. Засега новата бронзова глава на уругвайския баща на нацията още оцелява там.
Двата голи и слепи, с почти неразличими вече букви постамента на Боливар и Сан Мартин по съседство може и да сеят смут в разни незрели души с неправилни геополитически ориентации. Но не и в Столичния общински съвет, не и в комисията му за паметниците. Какъв Боливар, какъв Сан Мартин, каква Южна Америка в Южния парк, след като в най-южния му край е посолството на североамериканските Съединени щати и значи на северния му вход трябва да се извиси не друг, а Роналд Рейгън. Такава ще да е била логиката на СОС, който още през 2011 г., по случай честваната тогава 100-годишнина от рождението на 40-ия президент на САЩ, бил взел решение за издигане точно там на негов паметник.
Че има такова решение отпреди 5 години, дори одобрено и от главния архитект Петър Диков – в това уверява „Дарик радио” председателят на инициативния комитет за паметника Константин Арабаджиев. Сега според него оставало само да приключи конкурсът за проект и да се избере изпълнител, та да може монументът да бъде открит наесен.
Само че пред „Офнюз” пък председателят на комисията по култура към СОС Малина Едрева твърди, че искане за издигане на такъв паметник изобщо не е постъпвало. А без резолюция на СОС нищо не може да се строи.
Така е, мога да потвърдя от личен опит. Защото и аз съм в един инициативен комитет, създаден още през 2008 г. И той по повод една 100-годишнина – на чилийския президент Салвадор Алиенде, станал жертва на военния преврат на генерал Пиночет на 11 септември 1973 г. Внесената още преди 8 години наша петиция до СОС е подписана и от личности като Любомир Левчев, Светлин Русев, Георги Константинов, Никола Инджов, Матей Шопкин, Иван Маразов, Искра Баева, Велислава Дърева, Виктор Самуилов, Ивайло Диманов, Асен Масларски и много други. Искането е за възстановяване на паметника на Алиенде, съществувал до 1991 г. в София, в кв.”Младост”, на булевард, също наречен „Салвадор Алиенде”. По времето на кмета Янчулев обаче паметникът е дeмонтиран и… „изгубен”. А булевардът е преименуван на „Андрей Сахаров”.
От 2008 г. нашият инициативен комитет се бори с кметове, зам.-кметове и общински съветници, за да се опита да ги убеди, че паметникът на чилийския президент демократ, увековечен с монументи, улици, площади, болници и училища из цяла Европа и из цял свят, трябва да бъде възстановен и в София.
Приехме изтъкнатите ни аргументи, че ново преименуване на булеварда в „Младост” е нереалистично заради затрудненията с адресното пререгистриране на фирми и граждани, което би се наложило. Приехме да предложим и ново място за паметника, чието възстановяване се ангажирахме да финансираме чрез кампания за набиране на средства. Посочихме като такова подходящо място сградата на някогашния Чилийски клуб в София, приютявал чилийските емигранти, избягали у нас от репресиите на Пиночет. Предложихме пространството пред клуба, в който днес има театър, да се нарече площад „Салвадор Алиенде”. Представихме скица и проект на възстановката на оригиналния паметник, чийто автор е големият български скулптор Павел Койчев, откликнал веднага да подготви репликата. Получихме дори принципното устно одобрение на главния архитект Петър Диков. Даже стигнахме до внасяне на въпроса за разглеждане в специализираната комисия към СОС. И за пореден път се блъснахме в нова неочаквана стена. В изникнал междувременно допълнителен регламент за още един кръг от бюрократични съгласувания…
Досегашните ни отнеха 8 години. Да видим отсега нататък колко още ще ни въртят.
А още по-интересно ще е да наблюдаваме за колко време ще преодолее цялата тази машина инициативният комитет за паметника на Рейгън. Ще ни изпревари ли?
Гложди ме още един въпрос. Когато обсъждахме с архитект Петър Диков вариантите за бъдещо инсталиране на паметника на Алиенде пред бившия Чилийски клуб, той беше категоричен, че това е невъзможно да стане в зелената площ отпред, защото екологичните организации щели да се противопоставят. Затова бяхме принудени да приемем инсталирането на паметника върху самата стена на бившия клуб – добре, че оригиналният проект го позволява.
Но сега се питам – как тези сурови екологични организации са преглътнали решението за издигане на паметник на Рейгън не просто в квартална градинка, а в централен столичен парк? Или, ако решението все пак още не е взето официално, как ЩЕ го преглътнат?
Много ми се иска да получа разяснения – кое и защо не е позволено за Алиенде и кое и защо е позволено за Рейгън?
Честно казано, взе да ми втръсва филма на Милтън Фридман със съдействието на „Пентагон продакшънс”, МВФ, Пиночет, Меги и Рон.
