В категории:Анализи / Свят

Рейгън щеше да одобри отношението на Тръмп към пресата

Коментаторите внушават на публиката, че атаките на Тръмп срещу медиите са безпрецeдентни. Но предишни президенти като Рейгън са били дори по-лоши

Бранко Маркетич, Jacobin

В САЩ има нескончаеми опити провалите на Доналд Тръмп да бъдат използвани за ретроактивно съчиняване на някакво романтизирано минало на страната. Като част от този процес, наскоро Washington Post публикува статия за лошото третиране на медиите от страна на президента, написана от дъщерята на Роналд Рейгън, Пати Дейвис. „Моят баща никога не би подкрепил това”, заявява тя.

За да илюстрира твърдението си, Дейвис разказва анекдотичен случай, при който по време на ваканция нейният покоен баща е изиграл лековата шега на група скрити папараци, нарушаващи личното му пространство. Макар фотографите да са били преминали линията на приемливото, Рейгън ловко им е осигурил кадрите, които са търсели, като в същото време им е показал, че не са желани там. Дейвис обяснява, че това контрастира рязко с хулиганското отношение на Тръмп към пресата. „Никога нямаше язвителност, нямаше обиди, и ако някои тръгнеше да атакува журналист, моят баща щеше пръв да се изправи на пътя му”, пише Дейвис.

Това е хубава история, която обаче няма абсолютно никаква връзка с реалността на отношението на Рейгън към пресата и свободата на словото.

Ето какво Рейгън реално правеше като президент. Когато даде начало на инвазията в Гренада през 1983 г., Рейгън наложи безпрецедентно медийно затъмнение върху войната, забранявайки на репортерите да влизат в страната, уж докато бъде обявена за достатъчно безопасна. Някои репортери прибягнаха до наемане на рибарски лодки, за да достигнат острова. Те обаче бяха прихващани и връщани обратно, а в някои случаи и обстрелвани от щатския флот („Знам как да спирам тези журналистически лодки. Ние стреляме по тях”, заяви тогава един адмирал пред медиите). Някои репортери са задържани с часове и им се пречи да публикуват статии. Когато пресата в крайна сметка е допусната на острова, движението на журналистите с стриктно контролирано и те често трябва да разчитат на правителствените прессъобщения, за да получат информация.

Същевременно администрацията постоянно захранва пресата с подвеждаща информация за войната. Когато репортери от CBS питат многобройни служебни лица дали достигналите до тях слухове за предстоящо нахлуване в Гренада са истина, те отговарят, че тази идея е „абсурдна” – но Рейгън започва войната на следващата сутрин. По време на войната правителството преувеличава кубинското военно присъствие там (което е от полза за оправдаването на войната пред публиката). Властите също така пропускат да разкрият инциденти, при които са загинали войници на Гренада и САЩ, както и един случай, при който флотът по грешка е бомбардирал психиатрична болница, убивайки седемнадесет души.

Ето още едно нещо, което Рейгън вършеше като президент: многократно заплашваше да преследва съдебно издания заради техни публикации. През 1985 г. неговият директор на ЦРУ и бивш ръководител на предизборната му кампания Уилям Кейси заплашва редактора от Washington Post Бен Брадли със съд заради история за разузнаването, която вестникът се готви да публикува. В същото време Рейгън лично се обажда на издателя на Washington Post Катрин Греъм и я предупреждава да не публикува материала. Една година по-късно Кейси заплашва NBC, Washington Post, New York Times, Washington Times, Time и Newsweek заради друга история за разузнаването. Тази заплаха е подкрепена от медийния секретар на Рейгън, както и малко по-заобиколно от неговия държавен секретар. Белият дом впоследствие се отдръпва от предложението на Кейси да бъде преследвана пресата, а в крайна сметка това прави и самият Кейси. Заплахите обаче подействаха и Washington Post никога не публикува изобличаващи подробности за историята (макар те да са били достъпни чрез съдебните архиви).

Това нито е първият, нито е последният случай, в който рейгъновото ЦРУ демонстрира враждебността си към пресата. През 1984 г. Кейси пуска секретна вътрешна бележка, очертаваща възможен метод, по който журналистите да бъдат принуждавани от правителството да разкриват източниците си. Той също така предлага криминализация на „неразрешеното притежаване на класифицирани материали”.

Тогавашният директор на Агенцията по национална сигурност пише на Кейси, че идеята му, че „изтичането на информация и медиите костват на данъкоплатците милиони” се нуждае от „внимателно дългосрочно култивиране”. ЦРУ предприема „безпрецедентна” стъпка като подава в медийния регулатор оплакване срещу ABC, обвинявайки телевизията в „умишлено изкривяване на новините”. Причината е репортаж, показващ връзки между шпионската агенция и хавайски инвестиционен банкер, осъден за измама.

Рейгън обичаше свободната преса толкова много, че предприе безпрецедентна дотогава кампания за ограничаване на публичния достъп до информация за работата на властта. Той принуди над 100 хил. държавни служители да подпишат доживотни споразумения за конфиденциалност. Той разшири правомощията на правителството да засекретява документи в името на „националанта сигурност” и добави широки изключения в Закона за свобода на информацията. Той използваше имиграционните ограничения, за да предотвратява влизането в страната на чуждестранни критици, включително журналисти. Той се опита да забрани публикуването на записа с показанията му по аферата „Иран-контри“. Рейгън бе първият президент, успешно приложил Закона за шпионажа срещу изчитане на информация към пресата, в случая на Самюел Л. Морисън.

По онова време журналисти и коментатори са безпощадни в критиките си към тези мерки. „Действайки с пълното одобрение на президента, Кейси успя да създаде усещане за неясна, безформена заплаха около обсъждането на въпроси за разузнаването” пише журналиста Даниел Шор, който преди това бе вкаран и в списъка с врагове на Никсън.

Сам Диналдсон от вечерната програма на ABC обвини президентската администрация в „нарочни усилия да заблуждава пресата, не заради секретността на военна операция, а заради стремежа да защитават политическото прикритие на президента”. „Тази администрация е вероятно най-рестриктивната по отношение на свободното разпространение на информацията откакто се помня”, оплакваше се изпълнителният директор на Журналистическия комитет за свобода на печата.

Въпреки това репресивните действия на Рейгън никога не срещнаха такава концентрирана реакция, каквато виждаме да се надига срещу реториката на текущия президент. „Със сигурност не е имало силни протести от страна на редакциите, може би в някои отделни вестници, но не в много”, казва Джак Нелсън, който по онова време ръководи вашингтонското бюро на LA Times. „Защо? По същата причина, по която хората харесват президента, но се противопоставят на политиките му. Икономиката не е зле, има малко инфлация, хората като цяло са щастливи. Това усещане прониква и в новинарските медии”.

Това привидно безразличие към репресиите на Рейгън днес е мутирало в амнезия. Хора и организации – в конкретния случай и твърдо анти-Тръмп настроения Washington Post – чувстват нужда да подчертават провалите на Тръмп като изграждат митично минало, изпиращо греховете на предишните президенти. В Америка на Тръмп, Рейгън бива представян като модел на толерантност и антифанатизъм, макар че той и политическата му платформа са подкрепени (два пъти) от Ку Клукс Клан. Освен това управлението на Тръмп представлява функционално продължение на рейгъновото. Джордж Буш също бива изкарван като един трезв, любезен държавник, макар че неговата администрация нападаше журналисти както метафорично, така и буквално. Дали към този момент някой дори си спомня как Обама продължи завета на Рейгън като шпионираше многобройни журналисти и се опита да вкара в затвора репортер, отказващ да разкрие източника си?

Солидарността между медиите на фона на вербалните атаки на Тръмп е повече от оправдана и трябва да бъде окуражавана. Но човек не може да не се зачуди – дали това съпротивително настроение ще се запази, когато подобни атаки срещу журналисти започнат да идват от страна на някой, когото мейстрийм пресата не счита за личностно неприятен, или който от време на време прави благоприятни изявления за медиите.

Всъщност този въпрос си струва да се зададе за съпротивата срещу целия дневен ред на Тръмп.

Оставете коментар