В категории:Анализи / Избрано / Свят

Последната битка за Сирия може и да не се състои

Пушекът от войната започва да се разсейва, но страната изглежда осъдена да остане разделена на няколко зони на влияние. Най-притеснителното не само за сирийците, но и за целия регион, е успехът, с който Ердоган налага неоотоманските си амбиции в страната

Сделката за Идлиб бе сключена на четири очи между Владимир Путин и Реджеп Ердоган снимка: Wikimedia Commons

След овладяването на предградията на Дамаск и бунтовническите анклави в Южна Сирия по-рано тази година, изглеждаше като че няма какво да спре инерцията на сирийската армия и съюзниците ѝ. Многобройните кръпки, оформили се на картата на Сирия по време на седемгодишния конфликт, постепенно изчезваха, а правителството консолидираше подконтролните си територии.

Изглеждаше логично следващото парче от пъзела да е северната провинция Идлиб. Сигнали за това идваха от всички пропагандни машини на участващите в конфликта сили. Сирийските, руските и иранските медии широко рекламираха подготовката и скорошното неизбежно начало на битката за освобождаване на „последното леговище на терористите”. Западните и спонсорираните от петролните монархии в Залива медии пък за пореден път се включиха в режим на истерично скубане на коси за това как трябва да се направи нещо, за да се спаси „последната крепост на бунтовниците”.

Какво точно представляват въпросните „бунтовници” и какви форми приема властта в контролираните от тях територии разбира се бе обгърнато в обичайната мъгла, която внушава на публиката кой трябва да смята за добър и кой за лош, но без да се вглежда прекалено в подробностите (за баланс можем да кажем, че медиите от „другата страна” също удобно забравяха факта, че част от екстремистките групировки в Идлиб бяха легитимирани като страна в мирните преговори в Астана).

Гледайки потока от новинарски заглавия, човек можеше да остане с впечатление, че и тази битка ще протече по познат сценарий, разиграван в един или друг вариант в Алепо, Източна Гута и други повратни моменти във войната – както по медийните, така и по реалните фронтове:

  • „Бунтовнически” анклав е обсаден и подложен на масирана атака. Западни медии и политици надават драматичен вой и зоват „да се направи нещо” срещу кръволоците Асад и Путин, а в Съвета за сигурност на ООН се разменят гръмки заплахи. Публикуват се драматични репортажи, разчитащи единствено на „опозицонни” източници, защото никой журналист всъщност не смее да стъпи в територии, контролирани от иначе получаващите безгранична подкрепа бунтовници.
  • Говори се за подготвяне/инсцениране на газови атаки. Извършва се/инсценира се(?) газова атака. САЩ не чакат доказателства дали и кой е използвал газово оръжие и Тръмп, изпълнен с детинско желание да покаже, че не цепи басма на Русия, нарежда показен удар с крилати ракети по обекти на сирийското правителство.
  • Емисиите на CNN и Fox News се сливат в обща въздишка на възбуда при гледката на излитащите ракети, които удрят предимно предварително опразнени съоръжения. И вълкът сит, и агнето цяло. Разбира се има и малко жертви, но какво са няколко трупа на анонимни сирийци в името на защитата на сирийците? След още няколко седмици анклавът е освободен (или завзет, според геополитическите предпочитания) и всичко утихва – до следващия епизод.
  • Част от медиите, които са запълвали емисиите си за битката с пратени им от съмнителни опозиционни активисти клипчета, правят първите си истински репортажи от място. Тези материали обаче минават някак тихомълком, и повечето зрители не забелязват как например героичните бунтовници от Източен Алепо са укривали храни от цивилните (Reuters, 14 декември 2016) или пък как жителите на Източна Гута описват живота под властта на ислямистите като „Ад” (Chanel 4, 24 май 2018).

Макар през август и началото на септември всичко наглед да вървеше по този отигран сценарий, особеностите на Идлиб водеха до някои съществени различия. В тази граничеща с Турция провинция отдавна се е оформил своеобразен мини-халифат, който много малко се различава от този, който бе установен в териториите, контролирани от ИДИЛ. Основната разлика е децентрализирания контрол – поне половината територия на Идлиб е под властта на коалиция, начело с джихадистката групировка Фронт „Ан-Нусра“, а останалата част се държи от хлабава коалиция около протурската „Ахрар аш-Шам“.

Джихадистите на Шрьодингер

В по-ранните етапи на конфликта „Ан-Нусра“ бе „официалният” клон на Ал-Кайда в Сирия. По време на войната в Сирия „Ан-Нусра“ се утвърди като една от най-мощните и ефективни групировки, борещи се за сваляне на правителството и установяване на шериатски режим. В един или друг момент на конфликта „Ан-Нусра“ е била съюзена с почти всички действащи в страната „бунтовнически” организации, най-вече с всички групировки в Идлиб, с които няма особени идеологически различия. През 2016 г. групировката се прекръсти на „Джебхат Фатах аш-Шам”, смени черните знамена с бели и започна да твърди, че е скъсала връзките си с „Ал-Кайда“. Тъй като това ребрандиране не убеди никого и нямаше желания ефект, през следващата година „Ан-Нусра“ изостави преструвките и се обедини с други джихадистки организации в коалицията „Хаят Тахрир аш-Шам”.

Контрол над сирийските територии към септември 2018 г.

Идлиб също така бе последна спирка за станалите символни „зелени автобуси”, евакуиращи ислямистки бойци и семействата им от други бунтовнически анклави, след като са се предали на правителството. Така в провинцията се заформи особено притеснителен джихадистки микс, включващ не само всички сортове доморасли сирийски ислямисти, но и религиозни екстремистки от кажи-речи целия сунитски свят – включително китайски уйгури.

Макар да няма някакви съществени практически различия между „Ан-Нусра“ и мистифицираните като „умерени” групировки, действащи в Идлиб, освен може би степента на зависимост от Турция (зависимостта от Катар или Саудитска Арабия пък бе основен разграничител за уахабитските групировки, действащи в Източна Гута), заради официалните афилиации с „Ал-Кайда“, наличието на „терористи” в провинцията не можеше да бъде напълно отричано. Това си личеше особено от изказванията на представители на ООН, които признаваха за наличието на поне 10 хил. „терористи” в Идлиб и призоваваха те някак си да бъдат изведени извън градовете, за да бъде пощадено цивилното население при очакваната офанзива.

Това, че „Ан-Нусра“ фигурира във всички списъци с терористични организации донякъде пречеше да се развие обичайното медийно-политическо повествование, което неглижира въпроса какво точно се крие зад обобщението „бунтовници” в Сирия. Но само донякъде. Неудобните факти като цяло потъваха сред изведнъж появилата се загриженост за живеещите под джихадистка власт цивилни в Идлиб – според различни оценки между 2 и 3 милиона – които се оказват приклещени между чука и наковалнята. Подобна загриженост така и не се появи за цивилните в Африн и се появи само постфактум за цивилните в Рака и Мосул – и то основно в доклади на правозащитни организации и спорадични  медийни публикации, но не и на високо политическо ниво. Да не отваряме дума за Йемен, където чудовищната хуманитарна криза, предизвикана от Саудитска Арабия, стигна до първите страници едва след бруталното убийство на колумниста на Washington Post Джамал Хашоги.

Химическо надцакване

В размяната на пропагандни залпове основно място заеха предупрежденията за потенциалните химически атаки (или предупрежденията за потенциални инсценировки, идващи от срещуположните медийни окопи). Този наратив също е до болка познат, но в случая бе значително по-изострен и, разбира се, изобщо не вземаше предвид дали и доколко е било доказано извършване в предишните случаи или те са били инсценировки (през април прогнозирах, че когато Организацията за забрана на химическите оръжия излезе с някакво становище за атаката в Дума, едва ли някой ще му обърне внимание – освен колкото да го извърти в полза на собствените си теории. През юли предварителният доклад на организацията констатира, че не са открити следи от зарин, но има такива от хлорни съединения. Това бе използвано от едната страна да твърди, че не е имало атака, а от другата – че е имало, но е била с хлорни отровни газове. Като цяло обаче обявлението мина без особено внимание).

Доналд Тръмп, който докато беше шоумен извън Белия дом се чудеше защо САЩ трябва да воюват „редом с радикални джихадисти, избиващи християни”, сега използва любимия си Twitter, за да размахва заплашително пръст към Асад, Русия и Иран и да ги предупреждава да не правят „тежка хуманитарна грешка”, като атакуват крепостта на „Ал-Кайда“. Вашингтон излизаше със заявления за „трупащи се доказателства”, че Сирия подготвя нова химическа атака, а посланиците на Лондон и Париж в ООН се наредиха до Ники Хейли, за да заплашват Дамаск, Москва и Техеран с тежки последици, ако в Идлиб бъдат използвани химически оръжия. Трите държави дори започнаха да обсъждат координирани удари срещу сирийското правителство в отговор на все още неосъществената химическа атака, а в един момент щатските медии заявиха уверено, че Асад вече е наредил използването на химически оръжия въпреки предупрежденията.

От другата страна на медийния фронт не останаха длъжни – руското Министерство на отбраната многократно пускаше изявления, че се подготвя инсценировка на химическа атака, като се посочваха и всевъзможни подробности: че „Белите каски” използват сираци, за да заснемат фалшиви кадри на химическа атака, че екипи на няколко близкоизточни и щатски телевизии са били пратени в град Джиср-Ал-Шугур, за да са в готовност да отразят инсценировката и че ислямистките групировки са получили две бутилки с „базирани на хлор химикали” за целите на операцията. В един момент руските държавни медии дори пускаха съобщения, че се очаква до часове кадрите да бъдат разпратени до масмедиите, като преди това бъдат пуснати в социалните мрежи (интересно е, че идентични предупреждения за подготовка на химическа инсценировка се появиха отново в началото на ноември).

Независимо на чия теза и чии „доказателства” предпочита да вярва човек по отношение на химическите оръжия, заявленията „ако извършите газова атака, ще ви избомбим” в този контекст звучат като покана към ислямистките групировки в Идлиб да спретнат подобна провокация.

За всяко действие и изявление на президента Тръмп има по един изключително подходящ стар туит на шоумена Тръмп. Например този от 2013 г., гласящ: „Терористите в Сирия се наричат БУНТОВНИЦИ и им се разминава, защото лидерите ни са напълно глупави“

Усещането за взривоопасност се усилваше от съобщенията за мащабни руски морски маневри в Средиземно море и засилена активност на щатските военни в Източна Сирия. Трудно беше да се прецени дали Западът просто караше по инерция, или пък виждаше в Идлиб последен шанс да се намеси (още по-мащабно и директно) във войната и да превърне явната победа на Дамаск и съюзниците му в нещо друго. Какво е това друго обаче е дълбоко неясно.

Макар САЩ по принцип да не знаят съвсем какво точно искат да постигнат в Сирия, действията им там поне могат да се обяснят с влиянието на мощни лобита на заинтересовани близкоизточни държави и с навика на ястребите в Държавния департамент и Пентагона. Защо обаче Париж и Лондон положиха толкова усилия да превърнат Сирия в нова Либия е трудно обяснимо дори от гледна точка на най-циничните икономически интереси (което, разбира се, може да се каже и за самата Либия, резултатите от чието съсипване трудно могат да се оценят като положителни за европейските ѝ екзекутори).

Истеричната активност на някои западни столици около неосъществената правителствена офанзива в Идлиб изглеждаше още по-неадекватна предвид това, че никоя от тези страни не участва директно в реалното намиране на решение. Изходът от ситуацията – или поне временното изпускане на напрежението – дойде в резултат на директни преговори между Москва, Техеран и Анкара, и най-вече след среща на четири очи между Владимир Путин и Реджеп Ердоган в Сочи.

Според постигнатото споразумение зоната за „деескалация” по границите на Идлиб трябва да се превърне в демилитаризирана зона, от която, както правителствените сили, така и разнообразните бунтовници да изтеглят тежкото въоръжение.

На практика сделката се свежда до това, че Ердоган – чието включване в хора на хуманитарно загрижените за Идлиб добавяше ново ниво на цялостното лицемерие, се ангажира да накара ислямистките групировки в Идлиб да мируват, в това число и консенсусно лошите „Ан-Нусра“. В замяна на това Москва, и по подразбиране Дамаск, се отказават да освобождават Идлиб, и фактически признават провинцията за зона на турски интерес.

Преговорите в Техеран послужиха за основа на разговорите в Сочи. Wikimedia Commons

Сирийската война отдавна не е – ако изобщо някога е била – просто сблъсък между политически фракции. Страната се превърна в арена за разгръщане на регионални амбиции, а територията и населението ѝ – в разменна монета при разчистване на стари и нови сметки в политически, религиозни и етнически съперничества, борба за контрол над стратегически енергийни маршрути и напъни за доказване на геополитическа значимост.

Макар в пропагандния вихър около несъстоялата се офанзива в Идлиб да се виждаше влиянието на много от тези преплетени интереси, начинът, по който идлибската бомба бе временно „обезвредена”, е показателен за няколко неща. Първо е напомнянето, че на фона на всички намесени интереси, сирийците нямат почти никакъв глас в решаването на съдбата на страната си. Второ, случилото се бе демонстрация, че решаващият фактор за бъдещето на това конкретно парче земя е регионалната сила, която фактически го контролира – Турция. В този смисъл целият шум и всички заплахи, отправяни от страни като САЩ, Франция и Великобритания, служеха единствено на експанзионистичните интереси на Ердоган – било то нарочно или не.

Пълзяща турска окупация

От самото начало на войната Турция започна да служи като тилова база и снабдителна линия за въоръжените групировки, опитващи се да свалят правителството в Дамаск, както и в разпределителна гара за стичащите се към страната ислямисти. В резултат от конфликта, на територията на Турция се концентрира голям брой сирийски бежанци, което несъмнено представлява икономическа трудност за страната, но също така бе умело използвано от Ердоган да извива ръцете на ЕС за пари и политическа подкрепа. Паралелно с това „освободените” от бунтовниците територии по границата фактически бяха икономически интегрирани в Турция, което освен използването на турска валута и стоки, включваше изнасянето зад граница на цели заводи от Алепо и петролен алъш-вериш с ИДИЛ.

Така трябва да изглежда договорената между Турция и Русия „демилитаризирана зона“ в Идлиб.

Към средата на 2015 г. политическите намерения на Ердоган за Северна Сирия придобиха форма в лансираните от Анкара идеи за създаване на „буферни зони”. Официалната аргументация ги представяше като начин Турция и западните съюзници да създадат зона, защитена както от ИДИЛ, така и от силите на сирийското правителство, в която да могат да бъдат безопасно върнати сирийските бежанци. На практика предлаганият от Анкара сценарий означаваше международно санкционирана окупация на значителна част от Северна Сирия, контролирана подмяна на демографската картина и най-вече блокиране на всякаква възможност за реализация на самостоятелен политически проект на сирийските кюрди в териториите по границата с Турция.

Първоначално нещата не изглеждаха благоприятни за плановете на Ердоган. Въпреки всички усилия, които Турция положи, за да помогне на ИДИЛ да смаже кюрдите в граничния град Кобане, кюрдските отряди за народна отбрана YPG не само победиха, но и в резултат на тази битка САЩ се ангажираха директно с тях. YPG станаха предпочитан партньор на Вашингтон в операциите срещу ИДИЛ, с които САЩ оправдават намесата си в Сирия, особено след като опитите им да си създадат подконтролна армия от арабски бунтовници завършиха с фиаско.

През есента на 2015 г. Русия влезе директно във войната на страната на правителството, с което направи невъзможно налагането на зони, забранени за полети, които бяха ключов елемент от плановете за „буферни зони”. Фрустрацията от тези развития на управляващите в Турция ги подтикна да предприемат все по-агресивни действия, както във вътрешен, така и във външен план. Изненадващо добрите резултати на прокюрдската партия HDP на изборите за парламент през лятото на 2015 г. изостриха до край антикюрдската параноя на властта. Тя отговори с подновяване на кървавия конфликт с Кюрдската работническа партия ПКК, което доведе до разрушаването на цели кюрдски градове в Югоизточна Турция. Това бе придружено с брутални репресии срещу кюрдски политици и активисти, а след опита за преврат през 2016 г. репресиите бяха разширени към цялото турско общество. Освен атаките срещу кюрдите в Сирия, Турция засили и намесата си срещу ПКК в Ирак.

Анкара положи много усилия да развали отношенията си със САЩ и Русия, включително като свали руски самолет над сирийска територия през ноември 2015 г., и като отправя неспирни обвинения към Вашингтон заради подкрепата на „терористите” YPG и отказа да предаде обвинявания за организирането на опита за преврат Фетулах Гюлен. Стратегическата важност на Турция обаче ѝ гарантира, че подобни сръдни няма да пречат на бизнес отношенията за дълго – към днешна дата отношенията между Ердоган и Путин са повече от дружески, а САЩ също се показват готови да правят отстъпки, за да не отчуждят прекалено натовския си партньор.

През лятото на 2016 г. неоотоманските мечти на Ердоган обаче изглеждаха сериозно застрашени. С подкрепата на САЩ кюрдските отряди преминаха на Запад от река Ефрат и изтласкаха ИДИЛ от град Манбидж, а с подкрепата на Русия сирийската армия започна офанзива за възстановяване на контрола над град Алепо и околностите му. Това подтикна Анкара да започне през август т.нар. операция „Щитът на Ефрат”, формално целяща изтласкване на ИДИЛ от граничните региони – след като години наред присъствието на ИДИЛ на границата бе приемано напълно делово от турските власти. Но както подсказва името на офанзивата, прозрачната реална цел бе турските сили да заемат пространството между Африн, Алепо и Ефрат, и да блокират евентуалното съединяване на контролираните от кюрдите анклави.

Джихадистите от ИДИЛ се изтеглиха почти без съпротива от град Джараблус и други погранични селища, но известно време даваха отпор в Ал Баб (може би за да вдигнат цената на изтеглянето си от стратегически важния град). Турция използва като основна пехотна сила наемници от въоръжени групировки, действащи в Северна Сирия под изпразнената от съдържание шапка „Свободна сирийска армия”. През 2017 г. част от тези групировки получиха нова формална марка – Сирийска национална армия, но като цяло са известни под малко по-откровеното наименование „подкрепяна от Турция Свободна сирийска армия„.

Прехвърлянето на такива бойци от фронта в Източен Алепо към Ал Баб в края на 2016 г. улесни освобождаването на града от правителствените сили, поради което има спекулации, че е сключена негласна договорка между Москва и Анкара за „размяна” на Източен Алепо срещу Ал Баб. Следващите събития също подсказват, че в преговорите между двете страни сирийски територии биват използвани като разменна монета. „Щитът на Ефрат” бе последван от операция „Маслинова клонка” през януари 2018 г. Тази офанзива доведе до окупацията на Африн от турската армия и подопечните ѝ ислямистки милиции три месеца по-късно. Това стана възможно след като Русия отвори въздушното пространство на Сирия и изтегли контингента си военна полиция от кюрдския анклав. САЩ от своя страна никога не са признавали изолираните в „руската” зона афрински кюрди за свои съюзници – цинична тактика, която им позволи да се правят на разсеяни за агресията на натовска Турция.

Така чрез използване на груба сила и възползвайки се от надцакването между великите сили, Турция поне частично осъществи плановете си за присвояване на сирийски територии и смазване на кюрдския политически проект.

Северна Сирия като Северен Кипър

Тази пролет турските власти докараха западни журналисти в най-дълго окупирания от тях сирийски град Джараблус, който явно трябва да служи за потьомкинско село, демонстриращо „градивната” роля на Анкара за „възстановяването на нормалността” в Северна Сирия. „Турското влияние е видно навсякъде. Лекарите носят престилки с емблемата на турското Министерство на здравеопазването. Хранителните магазини са пълни с турски стоки. Има дори клон на турските пощенски служби”, разказва кореспондентът на Financial Times, участвал в организираното посещение.

Турското влияние е видно навсякъде в Джараблус. Снимка: Financial times

„Градът е символ на нарастващото влияние на президента Реджеп Ердоган и на турската държава в Северна Сирия. Длъжностни лица заявяват, че Джараблус е „модел” за турското управление на 4 хил. квадратни километра, които се оказаха под контрола на Анкара в резултат на военни операции”, пише FT. Турция е инвестирала във възстановяване на инфраструктура, свързала е града със собствената си електропреносна мрежа и плаща заплатите на полицаи, лекари и учители. Населението на града и околностите му е нараснало от 5000 по време на окупацията на ИДИЛ до около 140 хил. сега, като много от новодошлите са от други райони на Сирия. Поне 20 хил. души обаче все още живеят в палатки.

Официалната версия е, че турските сили само помагат на местния общински съвет, съставен от сирийци. Кореспондентът на FT обаче разказва как навсякъде в града има знаци за турския контрол. В двора на едно от училищата е имало плакат в памет на опита за военен преврат в Турция през 2016 г. Малките момчета, играещи по улицата пък са се научили от турските войници да отправят поздрава на ултранационалистическото движение „Сиви вълци”. През миналата година се появи видео, на което се вижда как обучените от Турция нови полицейски сили в Джараблус скандират „Да живее Ердоган”.

В града също така продължават да действат въоръжените „бунтовнически” групировки, които минаха на служба на Турция. През май представител на местната полиция заявява пред FT, че се „работи по въпроса” тези групировки да напуснат града. По нищо не изглежда обаче, че има напредък в това отношение. Съвсем наскоро се появи ужасяващо видео, на което се вижда как ислямистки „бунтовник” в Джараблус разстрелва млада жена, за да „възстанови честта си„. Според разпространяваните в социалните мрежи версии жертвата е сестра му, която го е „обезчестила” като е била изнасилена от друг „бунтовник”.

Ако Джараблус трябва да е „витрина” за турския проект, което предполага все пак някакво ограничаване на своеволията, то в окупирания Африн цари пълна ислямистка вакханалия – етническо прочистване на местното кюрдско население и заместването му с араби-сунити от други части на страната, мародерство, изнудване,  убийства, отвличания, изнасилвания и всевъзможни военни престъпления, разрушаване на културното наследство, налагане на шериатски норми, насилствена ислямизация на останалите в провинцията язиди. Така Африн, който бе остров на демокрация, прогресивност и равноправие, се превърна джихадистки Ад, напълно сравним с ужасите от „халифата” на Ислямска държава (също така напълно сравним с ужасите, преживени от гръцкото население при окупацията на Северен Кипър през 1974-та – напомняне, че извращенията на национал-ислямизма не са нищо ново и че ИДИЛ бе пикът на един процес, а не началото му).

Протурски ислямистки бойци след завладяването на Африн. Снимка: AP

Мащабът на колонизаторските усилия на Турция в окупираните сирийски територии стана донякъде виден от доклад, публикуван през юли от Управлението по религиозните въпроси на Турция, известно като Дианет. В документа се разкрива, че за период от една година институцията е изхарчила 4 млн. долара за ремонта на 108 джамии и други религиозни учреждения в Северна Сирия, като вече са са заделени още 1.1 млн. за ремонти на още 160 джамии. Дианетът също така организира курсове по Корана и назначава религиозни служители в Азаз, Ал Баб, Джараблус и Африн.

От доклада става ясно, че Дианетът се е заел с религиозно обучение в Северна Сирия, още докато са протичали военните операции. В района на „Щитът на Ефрат” са назначени 1019 религиозни учители, а в Африн – 73. Благотворителната фондация на Дианета плаща заплатите на местните религиозни власти, които са обучавани и назначавани от турската институция. От май 2017 г. до юни 2018 г. за заплати на тези хора са отделени 980 хил. долара.

Общините в тези територии също така започнаха да издават лични документи, свързани с турския регистър на населението, а наскоро в град Азаз бе забранено използването на лични карти и паспорти, издадени от Дамаск.

Макар Идлиб да не е част от „официално” окупираните от Турция територии, влиянието ѝ там не е по-слабо, а от една година насам е подкрепено и от директно военно присъствие. Турските войски влязоха официално в Идлиб през миналата есен под предлог, че ще се „борят с терористите” от „Ал Кайда“ – но реалната цел бе да обсадят Африн и откъм контролираната от ислямистки групировки провинция в подготовка за предстоящата офанзива. През май Турция започна да установява в Идлиб поредица от „наблюдателни пунктове” в рамките на договорените между Анкара, Москва и Техеран „зони за деескалация”. Военното присъствие на Турция обаче не само е по-голямо от договореното на преговорите в Астана, но и очевидно служи за затвърждаване на икономическия и политически контрол над провинцията.

„Стигнали сме до момент, в който не можеш да говориш лошо за Турция”, споделя пред Middle East Eye Амед ал-Ахмад, живеещ в град Харим в близост до границата. „Вече е, както бяхме свикнали при управлението на Асад – ако говориш лошо за него, те арестуват. Ако кажа, че някой е лош или корумпиран, ще ме арестуват посред нощ в дома ми, или направо на улицата. Това ни донесе Турция – връщане към страха и репресиите. Върви се към установяване на турска империя в Северна Сирия, където те имат политически, икономически и военен контрол”, казва той.

Белал ал-Али, който се е завърнал заедно със семейството си в Ал Баб, след като ИДИЛ се изтеглят от града, казва пред изданието, че турците са помогнали много, но с времето намесата им става прекалена. „Никой не може да работи свободно. Всичко трябва да минава през турските власти, никой не може да работи, ако няма благословията на турците”.

Протестиращи срещу Русия и Дамаск в Идлиб издигат плакат с убиеца на руския посланик в Турция.

Разбира се, мнозина от предпочелите да живеят в мини-халифата в Идлиб нямат нищо против турския контрол. „Всички стоки на пазара са турски и според мен са по-качествени от това, което имахме преди”, заявява пред MEE Дамеш, който се е преместил заедно с жена си и двамата си сина в Харим от Алепо, след като правителствените сили си върнаха контрола над града в края на 2016 г. По думите му при война е нормална такава намеса в съседна държава, поради което няма нищо нередно в това, че турците „контролират всичките услуги от водата, телефоните и електричеството до цените на горивата”. „Когато бяхме в Алепо, аз лично исках града да стане напълно част от Турция и да станем турски граждани. Но това не се случи и загубихме града”, казва той. Дамеш, който явно е бил от онези, „борещи се срещу диктатурата на Асад” герои в западния медиен наратив, също така заявява, че сирийските бунтовници не са способни да управляват контролираните от тях територии, „защото се държим като бойци и ни е грижа само за собствената ни изгода”.

Журналистката от опозиционната турска медия sendika.org Ханде Ииджит коментира, че управляващата Партия на справедливостта вероятно се надява да организира прехвърлянето на намиращите се на турска територия сирийски бежанци в окупираните територии, за да намали недоволството преди местните избори през март догодина. Ердоган многократно е заявявал, че „решаването на въпросите с Африн и Идлиб” ще отвори вратата за завръщане на 3.5 млн. сирийски бежанци, което е основен приоритет.

Ииджит заявява, че управляващите в Турция възнамеряват да наложат продължително неоотоманско присъствие в окупираните сирийски територии. „Активното присъствие на турска полиция, турските пътни знаци, отварянето на болници и пощенски станции, изграждането на джамии и други подобни проекти са насочени към реализирането на тези мечти”, казва тя.

Геополитическо пазарене

Журналистката също изказва мнение, че напредъкът на Ердоган може да продължи само докато Русия гледа на другата страна. „Турция може да се окаже в положение да плаща цената на тежкото политическо и военно бреме, с което се е нагърбила. Сирийското правителство гледа на турското присъствие в региона като окупация и настоява, че Анкара подрива местните политически, икономически и културни структури чрез наемните си терористи. Те използват всяка възможност за да заявят, че възнамеряват да върнат контрола над всеки сантиметър от сирийската територия. Турското присъствие може да продължи само докато Русия реши да превключи зелената светлина на червена”, казва тя.

Макар Русия със сигурност да контролира светофара за евентуално бъдещо разширяване на турското присъствие в Сирия (поне в някои посоки – на изток бутонът е в ръцете на САЩ), то далеч не е толкова сигурно, че Москва разполага с инструменти, които да отстранят Турция от вече прилапаните територии.

Самото споразумение между Путин и Ердоган за Идлиб също е показателно за ограниченията на руското влияние на терен. „Идлибската криза”, предшествала сделката, се разви в изключително некомфортен момент за Ердоган – тогава бе пикът на икономическите сътресения, причинени най-вече от неадекватните му политики, освен това напрежението между Анкара и Вашингтон също бе достигнало връхна точка заради осъдения в Турция американски пастор. На пръв поглед това бе идеално време върху Ердоган да се окаже натиск и поне част от попадналите под турско влияние територии да бъдат върнати под контрола на сирийското правителство. Вместо това преговорите завършиха със сделка, която на практика призна Турция като опекун на Идлиб, намалявайки драстично възможностите провинцията да бъде върната на Дамаск в бъдеще.

Турски военен конвой се придвижва в Идлиб през февруари. Снимка: AFP

Единственият истински плюс за Сирия от тази сделка е ангажиментът да се подсигури свободно придвижване по магистралите, свързващи Латакия с Хама и Алепо. От години преминаването по тези основни пътища или е невъзможно, или изисква да плащаш „такси” на контролиращите отделни участъци групировки. Такова улесняване на комуникациите безспорно ще е от полза за икономическото възстановяване на страната, а косвено ще носи ползи и на Турция (по подобни причини Йордания искаше да отвори граничния пункт със Сирия и да възстанови търговския обмен, което улесни „изчистването” на безперспективния от политическа гледна точка бунтовнически анклав в Дараа).

В Идлиб обаче липсва яснота дали и до каква степен ще могат да бъдат приложени условията на споразумението от Сочи. „Зоните за деескалация”, договорени в Астана, на практика никога не са действали. „Демилитаризираната зона” по границите на Идлиб трябваше да е факт от 15 октомври, но съобщенията за спорадични сблъсъци и обстрели продължават да са ежедневие. Дамаск официално обвинява Турция, че не изпълнява сделката, в по-мек вариант подобни неща се чуват и от руските военни. Същевременно обаче Владимир Путин заяви, че Турция изпълнява задълженията си – а в подобен контекст такива политически изявления имат по-голяма тежест от фактите на терен.

Политическите маневри имаха по-решаващо значение в договорката за Идлиб от маневрите по фронтовете, и пак политическата воля ще предопредели какво ще е бъдещето на провинцията. Всъщност точно защото икономическата и политическа ситуация вътре в Турция бяха толкова нестабилни, Идлиб бе идеологическа червена линия, от която Ердоган трудно можеше да отстъпи. Макар официалната пропаганда на турската власт напоследък да сочи като основен виновник за финансовите и други несгоди САЩ, ислямо-националистическата база на Ердоган не храни никак добри чувства и към Русия. Едно отстъпление от „защитата” на „братята мюсюлмани” в Идлиб би могло да доведе до вътрешни политически сътресения, които в съчетание с икономическите проблеми да поставят под риск цялата султанска мечта на Ердоган.

Отделно е съвсем практическият проблем какво да се прави с десетките хиляди ислямистки бойци, концентрирани в Идлиб. Макар Турция успешно да ги използва за целите си, по нищо не изглежда, че може напълно да ги контролира. И макар някои бивши бунтовнически главатари вече да водят нов живот като собственици на бизнеси в Турция, няма реалистична възможност цялата разнородна маса от въоръжени бойци да бъде прибрана и интегрирана в страната, в случай че сирийските колонии бъдат загубени. Най-голямо затруднение представлява особения случай на „Ан-Нусра“. Макар протурските групировки в Идлиб да са в открит конфликт с бившите си съюзници от „Ан-Нусра“, турските военни изглежда не срещат никакви проблеми да се придвижват и да създават опорни пунктове в териториите, в които действа клонът на „Ал-Кайда“.

Стратегията на Анкара за неутрализиране на имиджово проблематичната „Ан-Нусра“ залага основно на привличане на бойците ѝ към не толкова токсичните в пропагандно отношение групировки. Макар това донякъде да действа – протурските милиции вече са значително по-многобройни – „Ан-Нусра“ остава военно по-ефективна и продължава да контролира половин Идлиб, като редовно надделява в сблъсъците с останалите „бунтовници”. А въпросните сблъсъци често изглеждат просто като свада за контрол над плячка и ресурси, а не като подтиквани от Турция усилия за елиминиране на „Ан-Нусра“. Показателно за това е, че подобни междуособни сблъсъци са обичайни и за останалите окупирани от Турция сирийски територии – последните съобщения за престрелки между „бунтовнически” ислямистки групировки например са от Африн.

От гледна точка на Русия споразумението за Идлиб маркира третата годишнина от прякото влизане на страната в конфликта. Външнополитическите ползи за Москва от военната операция в Сирия са безспорни – не само бе гарантирано оцеляването на стратегически важен съюзник, но освен това страната се превърна в незаобиколим фактор в Близкия Изток. Възможността да преговаря едновременно и неограничено с Иран и Саудитска Арабия, с Израел и с Турция, със Запада и с Китай и т.н. поставя Русия в уникално положение да бъде основен геополитически „брокер” в най-невралгичния район на света. Провелата се в края на октомври среща за бъдещето на Сирия между Русия, Турция, Германия и Франция бе символна за този успех на Москва (както и за разклащащите се позиции на САЩ в региона).

Трите години война обаче си имат и висока цена. Ако финансовите разходи може и да са донякъде покрити от продажбите на рекламираните в Сирия оръжия, то цената в човешки животи трудно може да бъде компенсирана. Официално броят на загиналите в Сирия руски военни достигна 112, като според различни източници има поне още толкова убити руски наемници и съветници от частни фирми като митичната „Вагнер”. Към черната статистика вероятно трябва да бъдат прибавени и онези над 200 души, загинали при терористичната атака, унищожила самолет с руски туристи в Египет през 2015 г. (Критиците на Москва могат да добавят и твърденията за поне 9000 цивилни, убити при руски бомбардировки. Руските военни от своя страна твърдят, че изключително прецизните им бомбардировки са изтребили само и единствено 85 хиляди терористи. Разбира се, и Пентагона излизаше с подобни изявления, след като разора с бомби Рака и Мосул. Вероятно ще мине още доста време, преди да се появят достатъчно достоверни и неполитизирани данни за жертвите).

Картата на Сирия изглеждаше много различно преди три години, когато Русия се включи директно във войната.

Каквато и патриотична гордост да носят сирийските победи на много руснаци, войната със сигурност генерира и политическо износване – а и вероятно готвените пенсионни реформи и други социални проблеми са с приоритет в съзнанието на много хора. Поне на два пъти през тези три години (през март 2016 г. и в края на миналата година) Путин обявяваше, че започва изтегляне на руския контингент, защото работата на Русия в Сирия е свършена. Тези оптимистични заявления, разбира се, бяха чисто пропагандни и вероятно предназначени за родната публика, тъй като реалностите по фронтовете съвсем не вещаеха край на конфликта.

Намирането на някакво по-дълготрайно решение за Идлиб, което поне да „замрази” конфликта, обаче създава реална възможност Русия да намали значително военните си усилия в Сирия. С изключение на източните пустинни райони до границата с Ирак, където ИДИЛ показва изненадваща устойчивост и дори провежда успешни контраофанзиви срещу армията и подкрепяните от САЩ Сирийски демократични сили, сделката за Идлиб наглед наистина слага край на активната фаза на войната. Страната вече е разделена на няколко ясни зони на контрол, които биха могли да се изменят само чрез политическо решение на високо ниво – или чрез опасна ескалация, която би повлякла целия регион, а може би и света.

Не трябва да се забравя и че Русия има значителни стратегически интереси в Турция – включително търговски, оръжейни и енергийни. Москва със сигурност не иска да рискува тези си интереси, нито пък желае да тласне Турция обратно в ръцете на САЩ. Същото се отнася и до Иран, чиито икономически връзки с Турция стават все по-важни за страната, особено на фона на отказа на Анкара да се включи в подновените санкции на САЩ срещу Техеран.

На фона на всичко това може да бъде поставено под въпрос доколко са били реални намеренията зад прокламираната операция за освобождаване на Идлиб. Със сигурност имаше активна бомбена кампания, но в началото на септември опитният военен кореспондент Робърт Фиск направи обиколка на фронтовите линии около провинцията и констатира, че просто не се забелязва струпване на военни сили, нужни за подобна мащабна операция. „Когато споделих с един любезен сирийски офицер, че според мен може би няма да има голяма офанзива, а само бавно глозгане по границите на идлибския мини-халифат, докато се влачат разговорите за „помирение” между сирийските, руснаците, турците, въоръжените групировки и надявам се – десетките хиляди приклещени там цивилни, войникът кимна и ми каза, че съм 50% прав”, пише Фиск.

Това, че по-рано през годината бяха евакуирани шиитските анклави Фуа и Кефрая – последните про-правителствени бастиони в Идлиб, които се защитаваха от атаките на сунитските джихадисти в продължение на три години – също изглежда като сигнал, че провинцията може би е била „отписана” от Москва и дори от Дамаск.

Карта на чуждото военно присъствие в Сирия

Разбира се, ако подготовката на офанзивата е била блъф, то той бе достатъчно убедителен, за да предизвика описаната реакция на Турция и Запада. Има аргументи и за тезата, че офанзивата е отложена/отменена заради прекомерния риск от ескалация и пряк военен сблъсък – не само с Турция, но и с други страни, нямащи интерес от превключването на конфликта на по-ниски обороти. Само часове след като бе обявено споразумението между Путин и Ердоган, особено агресивна израелска въздушна атака доведе до свалянето на руски разузнавателен самолет с 15 души на борда (първоначалните заявления на руснаците включваха и твърдения за ракетни удари от френски кораби, за които не се чу повече. Цялата ситуация напомня малко за онези странни тестове на израелски балистични ракети в Средиземно море, които бяха засечени от Русия по време на най-напрегнатите моменти на „химическата” криза в Сирия през 2013 г.)

Свалянето на самолета помрачи „успеха” на преговорите в Сочи и провали всякакви евентуални намерения на Москва да намали бремето на военния си ангажимент в Сирия. Макар Путин да реагира на провокацията по-уклончиво от генералите си, Русия отговори по начин, който гарантирано да притесни Израел – а именно прати в спешен порядък три от собствените си батареи противовъздушни системи С-300 в Сирия, и то със заявено намерение те да бъдат предадени директно на сирийската армия. Разбира се, засега комплексите се управляват от руснаците – не само защото няма обучен сирийски персонал, но и защото това възпира евентуални опити на Израел да ги унищожи превантивно. Поради това в обозримо  бъдеще „сирийските” С-300 ще бъдат използвани по същия начин, по който и вече действащите в Сирия руски ПВО системи – т.е. малко е вероятно да стрелят по израелски самолети. Освен това принципните причини Русия да не иска да предоставя толкова мощни оръжия в ръцете на сирийските си съюзници все още са валидни, въпреки охлаждането на отношенията с Тел Авив.

Много диванни стратези ще кажат, че Москва отдавна трябваше да предприеме такъв ход, и най-добре да беше доставила поръчаните преди началото на войната усъвършенствани ПВО системи на Сирия. Предоставянето на такъв ПВО чадър на Сирия обаче първо създава рискове, ако е в ръцете на сирийците (някой свален щатски самолет би послужил като повод за интервенция по-ефективно и от 10 химически атаки) и второ – и по-важно, би ограничило значително тази гъвкавост, която позволява на Русия да търгува – буквално и преносно – с всички в региона, особено с ключовия играч Израел.

След фаталния инцидент с руския самолет се разбра, че от началото на войната Израел е нанесъл 200 удара по „ирански” цели в Сирия – брой, който учудва дори следящите отблизо конфликта. Русия винаги е можела да спре или поне да ограничи тази активност с наличните в Сирия ПВО системи и авиация или просто с демонстриране на политическа воля. Не го е направила, защото това би затруднило значително дружеските разговори между Бенямин Нетаняху и Владимир Путин. Отделно от това израелският натиск върху Иран в Сирия е удобен за Москва, чиито планове и виждания за военните и политически развития често не съвпадат с тези на Техеран.

Нетаняху ще трябва да се постарае доста, за да възстанови близките отношения след свалянето на руския самолет. Wikimedia Commons

Тези специални отношения между Москва и Тел Авив имат и положителни страни – те позволиха да бъде уредено връщането на териториите около Голанските възвишения на сирийското правителство, след като Русия гарантира, че иранските части и Хизбула ще стоят далеч от границата. Свалянето на руския самолет обаче показа другата страна на предоставянето на подобна свобода на действие в Сирия на агресивното правителство на Нетаняху. Все пак бихме могли да се обзаложим, че достъпът до сирийското пространство отново ще бъде изтъргуван в недалечно бъдеще, но вероятно едно ново посещение на „Биби” на деветомайския парад в Москва няма да е достатъчно и Израел ще трябва да плати нещо повече.

Кюрдска главоблъсканица

Това „нещо” разбира се може да дойде по линия на различни политически, икономически и стратегически линии. Подобно на другите „големи” играчи в Близкия Изток, маневрите на Русия в Сирия не винаги целят резултат в самата Сирия и не винаги са в интерес на самата Сирия. Това стана особено видно в Африн, чието фактическо подаряване на Турция може и да служи на някакви стратегически интереси на Москва, но със сигурност е в ущърб на Сирия. (Тук последователите на вярата, че действията на Русия са винаги правилни и оправдани, веднага ще започнат да декламират как кюрдите „сами са си виновни”, защото видиш ли много лесно са можели да минат на правилната геополитическа страна, но не са го направили. В този текст съм развил аргументите си защо действията на Москва по отношение на Африн бяха напълно цинични и противопоказни, дори ако кюрдите бъдат игнорирани напълно и се мисли само от гледна точка на интересите на сирийската държава. Тук пък съм се опитал да представя комплексността на кюрдския въпрос и да обясня защо той не може да се впише в елементаризирани формули за „нашия отбор срещу техния”).

Предвид това е възможно в някакъв момент Русия да изтегли закрилата си над района на Тел Рифат, където се изтеглиха кюрдските отряди и много бежанци от Африн, с което да отвори възможност на Турция да „завърши” операция „Маслинова клонка”. Това със сигурност би предизвикало силно недоволство от страна на Дамаск, но в крайна сметка решаващият фактор ще е дали Ердоган може да предложи нещо достатъчно ценно в замяна. Активните партизански действия на YPG в Африн в последно време биха могли да се превърнат в катализатор за такова развитие.

Засега погледът на Анкара изглежда е фокусиран малко по на Изток. След като подсигури влиянието си в Идлиб, Турция отново активизира натиска си за разширяване към град Манбидж и контролираната от кюрдите Рожава. Дали и доколко ще успее, зависи от истинските майстори на политическото двумислие – САЩ. Макар между двете държави да има сериозни търкания, Анкара все пак успява да спечели отстъпки от Вашингтон. През февруари бившият държавен секретар Рекс Тилерсон посети Турция и договори създаването на работни групи, които да обсъждат както теми за бъдещето на сирийските територии, които силно вълнуват Анкара, така и въпроси, силно вълнуващи Вашингтон, като задържането на американски граждани и намерението на Ердоган да закупи руски ПВО системи С-400 (все пак оръжейните пазари отстъпват по важност само на енергийните).

През юни бе договорена „пътна карта” за Манбидж, която изисква кюрдските отряди YPG да се изтеглят от града. Вторият етап от пътната карта бе формирането на съвместни турско-американски патрули около града. Първият такъв патрул бе осъществен по-рано този месец, но много показателно съвпадна със зачестили турски обстрели срещу селища и позиции на YPG, както и откровени заплахи за нахлуване в Рожава и „унищожаване” на YPG. Така докато едни американски войски патрулираха демонстративно с турските си натовски си съюзници в Манбидж, други американски войници патрулираха демонстративно с кюрдите по границата с Турция, за да възпират агресията на същия този натовски съюзник. Обстрелът и заплахите оказват натиск върху САЩ да направят още отстъпки като осигуряване на турско влияние в управляващия Манбидж военен съвет и прилагане на подобни схеми и в други населени места, към които Турция проявява интерес.

Докато едни американски войници патрулираха заедно с турски съюзници като демонстрация пред кюрдите, други американски войници патрулираха с кюрдите като демонстрация пред турските си съюзници.

Ердоган получи по-голяма свобода на действие и благодарение на притъпяването на финансовите проблеми на страната, за което спомогна освобождаването на осъдения в Турция американски пастор и най-вече финансова помощ от Катар (Ердоган получи като подарък от емира на Катар и луксозен Боинг – благодарност за турската подкрепа в конфликта със Саудитска Арабия).

Суперсила без стратегия

Присъствието на САЩ в Източна Сирия има няколко основни прерогатива – да блокира пряката връзка между Иран, Сирия и Ливан, да контролира този ключов за добива и най-вече преноса на енергийни ресурси регион, да обслужва интересите на военно-промишления комплекс и изобщо да прави лобистите и ястребите във Вашингтон (а също и в Рияд, Тел Авив и още няколко столици) щастливи. По нищо не изглежда обаче, че администрацията на Тръмп има някаква кохерентна дългосрочна стратегия.

САЩ нямат никакви симпатии към политическия проект на кюрдите в Рожава – всъщност историята показва, че подобни прогресивни проекти ги притесняват, и те се чувстват много по-комфортно с уахабитски сатрапи и военни диктатори. Вашингтон също така блокира включването на кюрдите като страна в международните преговори за бъдещето на Сирия, съобразявайки се с категоричната позиция на Турция по въпроса.

Тръмп на няколко пъти е заявявал, че би искал да прехвърли икономическата, а и военна отговорност за Източна Сирия на едно „арабско НАТО” – разбирай Саудитска Арабия и клиентските ѝ режими. Теоретично е възможен сценарий, при който САЩ оставят Турция да нахлуе в пограничните кюрдски територии, а газовите находища на Изток от Рака и Деир Зор бъдат предадени на някакъв сборен арабски контингент. Френските части, които се подвизават на Изток от Ефрат, едва ли биха останали, ако ги няма американците. Практически подобно развитие обаче би довело до твърде голяма нестабилност и съответно до рискове за гореописаните прерогативи. Отделно от това интервенционализмът е единственото нещо, за което Тръмп получава консенсусно вътрешнополитическо одобрение, както бе демонстрирано от реакцията на „опозиционни” политици и медии при двете ракетни атаки срещу Сирия. Особено след като републиканците изгубиха контрол над Камарата на представителите, едва ли администрацията ще предприеме външнополитически ход, който да я оголи за политически атаки.

Въпросът за политическото бъдеще на Рожава, разбира се, трябва да мине през постигане на някакво споразумение между кюрдите и сирийското правителство. През лятото бяха проведени срещи между делегации от Рожава и властите в Дамаск, и макар първоначалните съобщения за преговорите да бяха обнадеждаващи, по нищо не изглежда да има съществено развитие. Но дори да е налична достатъчна двустранна воля за някаква форма на реинтеграция на „Демократичната федерация на Северна Сирия” в единната сирийска държава, отделните „големи” играчи не само трябва да са съгласни, за да бъде осъществена, но и да са постигнали някакъв консенсус помежду си. Така се оформя цяла поредица от условия, всяко по-малко вероятно от предишното. Отделно какъвто и да е политически компромис между кюрдите и Дамаск няма да ангажира автоматично и арабските племенни милиции в източните пустинни територии, които бяха вкарани от САЩ под шапката на „Сирийските демократични сили”.

В един идеален свят сирийската война би завършила с елиминиране на джихадитските армии и разформироване на паравоенните групировки (включително проправителствените), възстановяване на суверенитета и границите, изтегляне на всички чуждестранни военни (включително свеждане на руското присъствие до една „морска бензиностанция” в Тартус, както бе преди войната), гарантиране на достатъчно широка политическа автономия за кюрдите и всички желаещи да участват в политическия им експеримент, общо демократизиране на политическата система, доколкото е възможно предвид местните специфики, и не на последно място поток на инвестиции, които да помогнат на възстановяването на опустошената страна. (Разбира се някои си представят като идеален вариант пълно възстановяване на предвоенното положение с всичките му недостатъци, изиграли роля за развоя на събитията след 2011 г., включително смазване на всякакъв „сепаратизъм” и гарантирана власт на фамилия Асад. Но не трябва да се забравя, че има и такива, които също толкова убедено искат Сирия да се превърне в средновековен уахабитски халифат или поне втора Либия).

Руската военна полиция се превърна в символ на процеса по „помирение“

В далеч не идеалния реален свят обаче се оформя по-различна картина. В контролираните от правителството територии вече е възможно по-стабилно нормализиране, но белезите от седемгодишната война – както икономическите, така и социалните, ще заздравяват бавно. Сянката на една потенциална нова и дори по-страшна война ще продължи да тегне над страната. На Изток от Ефрат ще цари перманентно усещане за несигурност, което е на един туит на Тръмп от това да се превърне в криза.

А Северна Сирия изглежда е поставена на път, по който я очаква съдбата на Северен Кипър или дори провинция Хатай, присвоена от Анкара преди Втората световна война. Декларациите на сирийското правителство срещу това крадене на земи няма как да променят тези тенденции, особено като не са подкрепени от никой от големите фактори (Русия нарича присъствието на САЩ в Сирия „окупация”, но не прави такива изказвания за присъствието на Турция. Представители на Москва дори уверяват, че при всички положения ще продължат съвместната „борба с тероризма”, въпреки различията с Анкара по отношение на Асад).

Реализирането на имперските амбиции на Ердоган не само поставя под въпрос териториалната цялост на Сирия – то също също така помага за затвърждаването на тираничния му ислямистки режим и създава опасност за всички околни страни, набелязани като зони на интерес за неоотоманските му мечти. И тъй като очевидно няма външен фактор, който да може или да иска да го спре, за целия регион остава да стиска палци това да бъде направено от турския народ.

Филип Буров

Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар