Този материал и подготвен и представен пред международните гости под формата на изказване от автора по време на международна конференция на 12 май в София, организирана от Европейската лява партия под надслов „Един друг Европейски съюз е нужен и възможен“.
В началото на май една снимка разбуни духовете в социалните мрежи и предизвика справедливо възмущение у повечето българи. На националния стадион „Васил Левски“, носещ името на една от най-светлите личности в нашата история, се игра футболен двубой, а пред сектора на отбора, който също носи името „Левски“, фоторепортери уловиха грозен кадър. Две деца, на видима възраст под 10 години, голи до кръста, бяха целите изрисувани в надписи на една крайна футболна групировка, а на гърдите на едното от тях имаше изрисувана огромна свастика.
Снимката се завъртя бързо в социалните мрежи, предизвика много коментари и реакции на институциите. Бяха издирени родителите им, като за момента не е ясно какви ще бъдат последствията, но най-вероятно те ще се изразяват в сравнително скромни парични глоби. Перспективата е заради този случай законът да бъде променен и глобите да станат по-големи.
На излизане от районното управление, един от родителите беше запитан: „Вие одобрявате ли по принцип тази идеология?“.
„Ми… аз съм националист, така че нема проблеми. За мене това не е грешно, така че не знам…“, отвърна той. На настояванията на репортерите дали е нормално детето да има свастики, по неясни причини с оглед горния отговор бащата се възмути, че журналистите „изкривяват нещата“ и той не е казал, че е нормално.
„Не е нормално да има свастика, затова е изтрита и така нататък“, прецени за редно да добави той видимо раздразнен, докато се опитваше да се измъкне от микрофоните. А преди да си тръгне показа, че на главата си има татуиран… Васил Левски.
„Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи“, зовеше някога същият този Левски.
Стадионите и футболните агитки са място, където често могат да бъдат открити такива символи и в това отношение почти никоя агитка в България не прави изключение, независимо чие име носи. Случаят с двете деца може би действа силно на емоционално ниво, но проблемът нито започва, нито ще свърши с него.
Нормализиране от най-високо ниво
Проблемът е, че от години разговорът за фашизма и нацизма, минаващ най-вече под индулгенцията на „антикомунизъм“, беше до голяма степен превърнат в „нормален“ в България. Беше позволено да стане нормално (за съжаление – с участието и на много медии), представяйки се за антикомунист, а отскоро и консерватор, на практика да защитаваш събития, фигури и тези, които уж трябваше отдавна да се изхвърлени на бунището на историята с презрение.
Нека погледнем към проявите на трите формации, които в момента изграждат коалицията „Обединени патриоти“, която заедно с ГЕРБ управлява България.
Първи пример. Преди около малко повече от половин година у нас избухна още един скандал, свързан със снимка. На нея новоназначен заместник-министър е уловен да прави нацистки поздрав към восъчна фигура на нацист в един музей в Париж, а под снимката сам е написал „Докладвам на шефовете“.
След обществен натиск зам.-министърът беше освободен, но на това се противопостави остро вицепремиерът на държавата Валери Симеонов – лидер на Националния фронт за спасение на България. Симеонов стигна до там да заяви пред водещ български вестник, че най-вероятно и той си е правил „шегаджийски снимки“, когато като ученик е бил на посещение в нацисткия лагер Бухенвалд и не смята, че заради една такива снимка някой трябва да се раздели с поста си.
Втори пример. На шествие преди няколко години излизат от ВМРО – другата партия със зам.-министър в сегашното правителство, а на метри зад тях, в същото шествие, участват с огромен транспарант от неонацистката организация „Кръв и чест“ или Blood and Honnor – международната неоцанистка мрежа.
Трети пример. Има какво да се каже и относно третия партньор на ГЕРБ – „Атака“. Нека само припомним, че преди години депутати и активисти на партията организираха безпрецедентна атака срещу централната софийска джамия, която замерваха с яйца, предизвикаха бой и погроми, а един от най-показателните кадри е свързан със запалените от атакисти молитвени килимчета на мюсюлманите.
Можем да дадем и още произволни примери. Всяка година в България се провежда т.нар. „Луковмарш“ – събитие във възхвала на един български военен, лидер на националсоциалистическа формация от средата на миналия век, човек с абсолютно безспорно доказани симпатии и възхищение от Адолф Хитлер и неговите възгледи. В България редовно „в знак на протест“ се заливат с боя антифашистки паметници – като част от „борбата с комунизма. В програмата на партията на вече споменатия Валери Симеонов преди няколко години пък имаше точка, която предлагаше изпращането на граждани от ромски произход в „изолирани селища, които да бъдат превърнати в туристическа атракция“.
Ориентирахте ли се в атмосферата, в която голите деца със свастики станаха възможна гледка? Опознавайки тази кафява среда, която гласно или негласно е подхранвана от най-високо ниво и познавайки от историята факторите, които спомагат за зараждането на подобни идеологии, нека хвърлим бърз поглед върху…
Икономическата ситуация в страната
За целта е достатъчно да използваме заглавия от „Барикада“ от последните месеци.
- „Всеки четвърти българин живее под линията на бедността“ – 350 лева или около 170 евро. Това са над 1,6 милиона българи.
- „Над 2,1 милиона българи живеят в тежки материални лишения“ – това са 30% от българските граждани, живеещи в тежки материални лишения – при 6,7% средно за ЕС или повече от пет пъти разлика.
- „Неравенството в България достига нови върхове“ – България разликата в доходите най-богататите и най-бедните 20% достига рекордните 8.2 пъти при средно за ЕС 5,2 пъти.
- „Най-заможният 1% от заетите получава колкото най-зле платените 50%“ – над 80% от работещите български граждани, които имат доходи от труд, разполагат с до 900 лева или 450 евро на месец. Над 60% от хората работят за до 600 лева, или 300 евро.
- „Българският работник получава двойно по-малко, отколкото произвежда“ – производителността на труда в България е около 2 пъти по-ниска от средната за Европейския съюз, а същевременно бизнесът харчи за заплати на работниците повече от 5 пъти по-малко, отколкото това се случва в Европа.
Тези статистики са резултат от години последователно налагани десни пропазарни мерки – в социалната сфера, данъчната политика, образованието, здравеопазването, трудовото законодателство. Парите „следват“ учениците или текат по „клинични пътеки“ към търговски дружества, които трябваше да бъдат просто болници. От „гъвкавост“ в пазара на труда си счупихме гръбнака.
Няколко думи за политическия контекст. Управляващата дясна партия ГЕРБ е на власт вече 10 години с едно кратко прекъсване. ГЕРБ е част от ЕНП, а финансовите и икономическите им експерти се гордеят и не крият своите десни икономически възгледи. Дори още по-десни в своите икономически възгледи са т.нар. либерали в България – членовете на АЛДЕ от ДПС, които иначе умеят да експлоатират добре зараждащата се ксенофобия, но не и да признаят значението на икономическите си политики върху причините почвата да става толкова благодатна за тях.
Какво да кажем за най-голямата т.нар. опозиция в българския парламент – БСП. Именно това е партията, която през 2007-ма година, в правителството на сегашния лидер на ПЕС Сергей Станишев, въведе действащата в момента данъчна система – вероятно най-дясната данъчна система в Европейския съюз. БСП е партията, която въведе плоския данък без необлагаем минимум. Редом с всички останали парламентарно представени партии през последните вече три десетилетия, БСП е част от редица атаки срещу трудовия кодекс в полза на едрия бизнес и в ущърб на работниците. В последно време, при новото си ръководство, БСП прави остър завой към консерватизма и вместо да говори много повече за онези икономически показатели, които споменахме, се занимава с консервативни мантри като „защита на традиционни религиозни ценности“.
Картинката е такава, че независимо от някои свои различия – къде съществени, къде не чак толкова, всички парламентарно представени партии в България ни водят в непрекъснат десен коловоз. От години поредица правителствата и политически формации не крият и директно признават в програмите си, че ще защитават „интересите на бизнеса“ и „предприемачите“. Има едно основно разделение между левите и десните партии – дали ще защитават интересите на труда или тези на капитала. В България няма парламентарна партия, която да защитава интересите на хората на труда.
Опознавайки социално-икономическият и политически контекст в България, който се развива в една посока вече твърде дълго време без промяна на хоризонта, а проблемите дори се задълбочават, време е да осъзнаем: по този път не можем да продължаваме, време е за завой. Но какъв да бъде той?
Ляв завой – забранен!
Някъде в началото на т.нар преход, заради натрупаното разочарование на българите от тоталитарното минало и желанието им за повече свобода на движение и демокрация, беше много популярен един плакат със задраскан „ляв завой“. Той представляваше пътен знак за забранен ляв завой, в който беше вложен политически смисъл. Разчитайки на подобни до голяма степен обясними настроения в началото на 90-те години, у нас заинтересованите елити успяха да наложат един непрекъснат десен ход, в който малцина са облагодетелствани, а мнозинството обикновено губи, но е убедено да вярва, че такива са правилата на играта и че „друг път няма“. Покрай този плакат бяха наложени пазарно-фундаменталистки практики и посока, която едва ли беше точно онова, което мнозинството си представяше, когато искаше повече демокрация и свобода да пътува.
Представете си българското общество като група хора, събрана в странен автобус. Кормилото на този автобус сякаш е развалено и може да прави единствено десен завой. Така автобусът се върти в кръг около квартал на бедността, неравенството, експлоатацията. Но проблемът не е в кормилото, а в малцината въртящи се шофьори на първите седалки. С години те убеждават останалите пътници, че всеки светофар свети зелено единствено в посока „дясно“. Левият завой е забранен, не виждате ли знака!
Същевременно за мнозинството в автобуса и за шофьорите не важат едни и същи правила. Отпред работи климатик и парно, широко е, но не и отзад. Отпред има отрупана маса с блага, а отзад те са по-малко и за тях се борят много повече гърла. И най-важното – отпред има врата, която се отваря не само пред входа на тъмния квартал. Можеш да се разхождаш и в друга посока. Но отрупаната му с блага маса зависи от хората отзад и ако те слязат, може би и то ще я загуби. Затова се старае с всички сили да запази положението такова, каквото е. Мнозинството няма тази възможност – да слезе другаде. Иска да се измъкне и се вози до откат на автобуса, който завива само надясно и отваря врати само в тъмницата.
Мнозинството рядко контактува пряко с малцинство в предната част на возилото. Вижда го само когато негов представител идва да таксува билетите му и да прибере плодове му, за да продължи хода си. На всеки светофар мнозинството е убеждавано, че верният път е надясно и че ей сега, след съвсем малко, ще стигне където трябва и ще може да се слезе, за да подиша чист въздух и да отпочине най-после от безкрайното пътуване. Само още малко – след завоя, вдясно.
Мнозинството дотолкова е свикнало с това положение, че вече дори не усеща как се върти в кръг. Непрекъснато се оказва в началната си точка, но още по-изнемощял и остарял. На всяка спирка е доволно да получи мъничък подарък – дребна троха от хляба, житото за който сам е посял и ожънал.
Онова, което му хрумва, е понякога да изхвърли през прозореца част от онези най-бедстващи, намиращи се натъпкани в багажника – току виж така намалил тежестта, за да може автобусът по-бързо да стигне най-после на „правилното място“. Мечтата му е, в най-добрия случай, е да стане шофьор… но не и да поиска смяна на посоката.
У нас имаме поговорка, че понякога най-малкото камъче може да обърне каруцата… или автобуса ни. Колко време още можем да се движим в този кръг, без да се обърнем окончателно в реката? Ще чакаме ли кафявите камъчета да се превърнат в буца, която да ни прати към дъното или ще кажем навреме: време е за ляв завой.
About The Author
