„Подемос” 10 години по-късно – да промениш всичко, за да се върнеш в началото

Тези дни испанските медии са пълни с анализи и интервюта по повод навършилите се на 17 януари 10 години от основаването на партията „Подемос”, която през това десетилетие изигра много съществена роля в политическия живот на Испания. Мненията и оценките са противоречиви и противостоящи си. В част от тях са отправени сурови критики към лидерството на Пабло Иглесиас, на което се приписват и разцепленията в партията. Но самият Иглесиас също представя своята гледна точка в различни интервюта и медийни изяви, които дават друга картина на процесите. Невъзможно е в една публикация да се представят всички нюанси на явлението „Подемос”, което в първите си години породи мощна вълнá от надежда и подкрепа, а днес несъмнено преживява тежък спад. Невъзможно е също така и да се извади ставащото с „Подемос” от контекста на процесите както в испанската левица в частност, така и в цялостната политическа панорама в страната, а и в ЕС. Избрахме да предложим на читателите дадената статия, защото тя съдържа сравнително коректна ретроспектива на пътя на „Подемос” през 10-те ѝ години чрез мненията на преки участници в събитията. Все пак при отсъствието на оценъчния глас на Иглесиас, в този текст прозира несъмнената пристрастност на автора по-скоро към критиците му. Но „Барикада” ще продължи да публикува и други анализи за актуалното състояние на испанската левица.

Алберто Ортис, „Ел Диарио”

„Някои си мислят, че политиката е работа на политиците – на едни господа с вратовръзки, които печелят много пари и олицетворяват привилегиите. Ако нормалните хора не се занимават с политика, тя се прави от друг вид хора, а това е крайно опасно”. Изминаха 10 години от изричането на тези думи. Те са част от словото, което произнесе университетският преподавател и телевизионен коментатор Пабло Иглесиас на 17 януари 2014 г. пред стотина души, събрали се в Кварталния театър в Лавапиес (квартал на Мадрид – б. пр.).

Групата преподаватели и личности, свързани със социалните движения, дадоха началото на нещо, което тогава още нямаше формата на партия. „Подемос” отначало беше един „широк процес” в подготовката за европейските избори през онази година, после стана движение и чак накрая партия. И то такава, която беше на една крачка да отнеме от Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) хегемонията сред левицата. Такава, която влезе в първото коалиционно правителство след възстановяването на демокрацията. Днес същата тази партия се опитва да се превъоръжи, намирайки се в „смесената група” (на депутатите, които са недостатъчно, за да сформират собствена парламентарна група – б. пр.) в Конгреса насред най-сложния си момент.

Сред онези нормални хора, готови „да пренапишат сметката” – както се казваше документът, който положи основите на прохождащата формация – имаше неизвестни лица, които обаче днес вече са част от най-новата политическа история на страната: Хуан Карлос Монедеро, Иниго Ерехон, Тереса Родригес, Мигел Урбан и психиатърката от „бялата вълнá” (масовите в онзи кризисен период протестни шествия на медицинските работници заради орязванията в сектора им – б. пр.) Ана Кастаньо. „Ясно е, че онези, които сме тук, сме от левицата, личи ни. Но онова, за което говорим, отива много по-далеч от идеологическите етикети. Необходимо е да защитим порядъчността, демокрацията и човешките права,” заяви тогава Иглесиас. Само четири месеца по-късно – на 25 май 2014 г., тези хора и още неколцина такива вече празнуваха безпрецедентен успех: 1,2 милиона гласа и петима евродепутати.

„Имах чувството, че сме хвърлили камък в застояла вода и беше твърде вероятно това да надигне вълни,” спомня си десет години по-късно Хуан Карлос Монедеро (първият от основателите на „Подемос”, излязъл от ръководството ѝ още в началните ѝ месеци заради медиен черен пиар спрямо данъчната му декларация – б. пр.), който днес не заема никакви отговорни позиции в „Подемос”. „15 М (масово протестно „движение на възмутените”, започнало с проява на 15 май 2011 г. и затова известно като 15 М – б. пр.) вече беше разчупило политическата рамка, наследена от Реставрацията: монархията, двупартийната система, центризма, единението между църква и държава, клиентелисткия капитализъм… В средите на самите елити вече съществуваше убеждението, че не може да се продължава по същия начин. Трябваше да използваме този момент на разбъркване, за да се опитаме да отведем Испания в 21-ви век,” казва Монедеро в разговор с „Ел Диарио”.

Да се използва момента на разбъркване. Това бе инерцията, която задвижи тогава тази начална група от политолози и активисти, за да предприемат стъпки към създаването на едно по-широко политическо движение. Недостатъчно беше да останат само с онези петима евродепутати. Инструментът, който се оказа в ръцете им, беше много по-мощен. Но членовете бяха твърде разнородни и дори още отпреди първата начална минута това обстоятелство вече беше започнало да поражда политически и стратегически разногласия, които щяха да бележат завинаги историята на „Подемос”.

Първо, спорът между „групата инициатор” на Иглесиас, Ерехон, Луис Алегре и Каролина Бесканса (всичките преподаватели в Университета „Комплутенсе” в Мадрид; смятани са за основатели на „Подемос” – б. пр.) и сектора на антикапиталистите, оглавяван от Тереса Родригес и Мигел Урбан. После – сблъсъкът между „популистката хипотеза” на Ерехон и линията на Иглесиас, която се материализира в пакта с Обединена левица за общите избори през 2016 г.

„”Подемос” се роди, набраздена от спорове, от различия,” разказва Урбан, водещата фигура в Антикапиталистическата левица при зараждането на партията, а днес евродепутат. Спомня си, че тактическите и дори стратегическите спорове за малко не са провалили и представянето на проекта в театъра. „Имахме сериозни различия в групата инициатор – от една страна, един по-умерен и по-лидерски проект, а от друга, антикапиталистическото предложение, което беше за по-решително разбиване на системата и по-малко подлежеше на контрол от ръководния апарат,” обяснява Урбан. И добавя: „Това бяха два различни духа в спор един с друг, но ако ги нямаше, нямаше да се роди и „Подемос””.

Вълните, за които говори Монедеро, дойдоха и се оказаха много по-големи, отколкото „групата инициатор” си беше мислила тогава. Първо бяха сливанията със съюзни партии, които отвориха вратите към „общините на промяната” и входовете към автономните парламенти из цяла Испания. А след това дойдоха и развитията около общите избори, които консолидираха „Подемос” и съюзните ѝ формации като трета политическа сила в страната. На изборите през декември 2015 г. тя получи 69 депутати и 5,2 милиона гласа – в момент, когато двупартийният модел се пукаше по шевовете. На следващото гласуване през юни 2016 г. „Унидас Подемос” – съюзът на Подемос” с Обединена левица, „En Comú” (Каталуня), „En Marea” (Галисия) y „A la valenciana” (Валенсия), изостана от ИСРП само с 400 000 гласа (и получи 71 депутата – б. пр.).

„Има нещо любопитно. В „Подемос” се говори з резултати, но не се припомня, че „Походът за промяна” (първото мащабно шествие и митинг на „Подемос” в центъра на Мадрид на 31 януари 2015 г., събрало почти един милион души от цялата страна – б. пр.) бе най-голямата политическа мобилизация, оглавявана от коя да е партия от Прехода насам,” отбелязва Рафа Майорал, едно от основните лица на „Подемос”. Преди броени седмици той направи крачка встрани и изостави своята позиция в партийното ръководство. Майорал влиза в партията не в самото ѝ начало, а се присъединява към нея след европейските избори през 2014 г., когато формацията започва да расте и изпитва нужда от кадри.

Майорал говори за онази мобилизация (на 31.01.2015 г. – б. пр.) като за един от елементите, характеризиращи новородената партия, но също така и привнесли иновационни механизми при всички останали партии: „Например – първичните избори, за които нашите поддръжници настояха. Тези механизми направиха също и така, че ИСРП да не управлява с Алберт Ривера (лидера на стопилата се междувременно, но тогава във възход либерална партия „Сюдаданос” – б. пр.). Поставихме дневния ред – няма да отстъпваме пред банките, хората сами ще решават нещата.”

„Подемос” не само нахлу с изригване на политическата сцена, но също така успя да промени основните дискусионни рамки в медиите, наложи термини на Антонио Грамши, като „каста” или „хегемония”. Принуди медийния и политическия разговор да завие към нейните предложения.

От различия към разрив

Но докато ставаше всичко това, докато партията влизаше в парламенти (национален, автономни, местни – б. пр.) и разчупваше „режима на 78-ма” (има се предвид 1978 г., когато е приета действащата и сега конституция, затвърждаваща договорените по време на Прехода от франкистката диктатура политически рамки, смятани от „Подемос” за подмяна на демокрацията – б. пр.), стратегическите различия избиха при конструирането на конкретния политически проект. Инициативното ядро спечели подкрепата на Гражданското събрание (партийния конгрес – б. пр.) и започна своя градеж, противостоейки на сектора на антикапиталистите. Конструкцията бе наречена „машина за изборна война”. Потребностите изискваха този инструмент, теоретизираше тогава, наред с другите, Ерехон – нужна беше тактиката на „блицкрига” или „светкавичната война”. Получи се една доста вертикална структура, която даде много власт на ръководния сектор да взима гъвкави решения – така, че да направи възможно най-рентабилни изборните резултати от онези първи години.

Ако трябва да се открои една начална грешка, казва сега Урбан, чиято организация се отделя от „Подемос” през 2020 г., това бе именно онази машина за изборна война. „Тя не беше насочена навън, а навътре, тя създаде една политическа култура а ла Каин, на противопоставяне, не беше устойчива. Тази култура, както виждаме сега със съжаление, е просмукала като цяло институционалната политика на левицата,” смята той. С него е съгласен и Ерехон, който в книгата си „С всичко” посочва, как онази стратегия е изградила една прекалено вертикална партия. Тя се обръща и срещу самия Ерехон, когато той се опитва да лансира своите по-различни тези във „Висталегре” (голям спортен дворец в Мадрид, използван и за конгреси; тук се има предвид проведен там през февруари 2017 г. конгрес на „Подемос” – б. пр.).

Фразата, синтезираща тази стратегия, е произнесена от Иглесиас при откриването на първото общо събрание на партията: „Небето не се превзема с консенсус, а с щурм”.

Монедеро посочва друга грешка от онзи първи етап, която според него и по-късно не се поправя: липсата на териториални структури. Макар партията да започва да заема постове в автономните области и на местно ниво, тя никога така и не развива силни партийни структури по места. „Имаше опит за бунт, задвижен от някои местни идиоти, което накара ръководството начело с Иглесиас да засили централизацията и персонализацията. Класика: атакуват те, ти се окопаваш и започваш да грешиш,” обобщава Монедеро. „Той не се оказа способен да развие териториални структури, защото не изграждаше партия-движение. Той се опираше изключително на телевизиите, никога не повярва в партията като такава, беше заложник на онова, което става в Мадрид, защото там са медиите,” посочва още Мондеро. Партия-медия срещу партия-движение.

Вътрешните различия – стратегически или идеологически, също и личните съперничества, а сигурно и еготата предизвикаха между секторите на Иглесиас и Ерехон рани, които лека-полека станаха неспасяеми. Онзи сблъсък изкристализира във „Висталегре”-2 (споменатият конгрес на „Подемос” в тази зала през февруари 2017 г.; „Висталегре”-1 е проведеният няколко месеца по-рано, през 2016 г., предишен конгрес – б. пр.). Секторът на Пабло спечели и позициите му бях укрепени. Иглесиас даде на Ерехон контрола върху кандидатурата на партията за задаващите се тогава избори в Автономна област Мадрид, но онази утешителна награда не беше краят на спора.

През 2019 г. Ерехон, който днес е депутат от „Сумар” (по-широко ляво обединение, учредено през пролетта на 2023 г. от Йоланда Диас и за кратък период включващо и „Подемос”, която обаче вече го напусна; „Сумар” означава „Да се съберем” – б. пр.), използва тогавашната пета годишнина от основаването на „Подемос”, за да призове чрез специално писмо за политическа мобилизация в автономните и кметски избори в Мадрид. Но ставаше дума за мобилизация не чрез „Подемос”, а чрез платформата на тогавашната кметица на столицата и кандидатка за нов мандат Мануела Кармена. Това бе непоправимата пукнатина, предопределила окончателната раздяла на Ерехон с партията, в която бе съосновател. Той се посвети на раждането на „Повече Мадрид” – новия проект, в който той реши пак да подложи на изпитание своите възгледи, този път без спорове с Иглесиас. Кармена тогава загуби кметството, но „Повече Мадрид” пожъна добри резултати в Автономната област. В условията на трудна и изпълнена с противопоставяния кампания взе 20 места в автономния парламент, а „Подемос” – 7.

Коалиционно правителство, а не чак небето

„Подемос” изгради през последните години свой собствен разказ за влизането си в коалиционното правителство с ИСРП. Като част от съюза „Унидас Подемос” (заедно с Обединена левица – б. пр.), тя влиза в изпълнителната власт през 2019 г. Това стана след проведени на два пъти през онази година парламентарни избори, при които мнозина коментатори предричаха смъртта на партията. Но тя ги опроверга – при първото гласуване все 42 депутатски места, а при второто 36. Педро Санчес (лидер на ИСРП – б. пр.) и Пабло Иглесиас сключиха пакт за коалиционно управление и счупиха т. нар. „клауза на историческото изключване”: за първи път от Втората република насам в правителството влезе политическа сила, разположена вляво от ИСРП и включваща наследници на Комунистическата партия.

„Постигнахме да попаднем в пространства, в които никога по-рано не беше попадала една толкова непослушна и народна сила,” казва Иса Сера, една от участничките в учредяването на „Подемос” преди 10 години и говорителка на партията в парламента в периода 2020-2021 г., както и в момента. Тя и Хасинто Морано са единствените от присъствалите при основаването на „Подемос” в Кварталния театър на 17 януари 2014 г., които влизат и в сегашното партийно ръководство. И двамата преди десетилетие са били част от Антикапиталистическата левица. По-късно я напускат, оставайки в „Подемос”. Сера казва още: „Показахме какво можем да направим, когато сме вътре в управлението – големи социални и политически постижения. Направихме всичко възможно, докато не ни изхвърлиха от коалиционното правителство с ИСРП”. Сера ще участва в първичните избори за нов координатор на „Подемос” в Мадрид – партията се опитва чрез тях да отвори нов етап в развитието си.

Влизането в коалиционното правителство провокира втори важен разрив. По свой отделен път пое антикапиталистическият сектор на Мигел Урбан и Тереса Родригес. „Основахме „Подемос”, не за да управляваме заедно с ИСРП,” отсича сега Урбан. Пояснява, че в началото е имало две хипотези. Едната е била като на гръцката „Сириза” – за неподчинение на социал-либерализма. Но това се е пропукало, още когато „Подемос” влиза в правителството на автономната област Кастия-Ла Манча. Кулминацията идва, както смята Урбан, с влизането в коалиционното правителство с премиер Педро Санчес. А втората хипотеза била: „не създаваме партия като другите”. „Влизането в централното правителство накара организацията съоснователка на „Подемос”, каквато беше Антикапиталистическата левица, да излезе от тази партия,” казва Урбан. И добавя: „Ние си тръгнахме заради стратегически различия. Сегашното спадане на подкрепата за „Подемос” показва, че сме били прави”.

На „Подемос” и на останалите сили в „Унидас Подемос” се наложи да се справят не само с вътрешните противоречия при влизането си в изпълнителната власт заедно с ИСРП, но по-нататък трябваше да търсят решения и пред неизвестността след решението на Иглесиас да напусне правителството и партията през 2021 г. Той го взе, защото не съумя да постигне успех, явявайки се на предсрочните избори за регионален парламент в Автономна област Мадрид, свикани тогава от ръководещата областта представителка на Народната партия Исабел Диас-Аюсо. Иглесиас смяташе, че ще спаси представянето на партията си в онзи вот, ако оглави мадридската листа. Но не стана така. А вицепремиерското място на „Подемос” и партийното лидерство се оголиха.

Отговорът на този проблем бе потърсен в Йоланда Диас, която беше министър на труда от квотата на „Унидас Подемос”, но не беше член на „Подемос”.

Йоланда Диас стана вицепремиер на мястото на Иглесиас, обаче реши да задвижи свой собствен проект – „Сумар”. А начело на „Подемос” бе избрана Ионе Белара (която пък пое предишния министерски ресор на Диас – б. пр.).

Членската маса на „Подемос” не беше попитана нито за излизането на Иглесиас от правителството, нито за кандидатирането му в Мадрид, нито за обявяването, че негова наследничка на вицепремиерския пост ще е Йоланда Диас. Това бяха решения, обявени лично от Иглесиас. В случая с Диас той дори призна, че не се е консултирал и със самата нея.

Всички тези вътрешни напрежения бяха предшествани от безпрецедентен съдебен и медиен тормоз спрямо „Подемос” от страна на десницата и крайната десница. Лишени от основания полицейски разследвания и обвинения в нередовно финансиране се стовариха върху кого ли не от известните лица на партията, включително върху Хуан Карлос Монедеро и самия Иглесиас. Имаше дори физически посегателства към къщата на Иглесиас и Ирене Монтеро (двамата са двойка и имат три деца, а къщата им от купуването ѝ през 2018 г. нататък месеци наред бе обсаждана и замеряна от истерични агитки, насъсквани от ултрадесни медии; Ирене Монтеро бе министър на равноправието от 2019 до 2023 г. – б. пр.). „Преживяхме тежки поражения напоследък, така е. Но това се дължи на олигархията, на концентрираната икономическа власт, която насочва медиите и която е свързана с клоаките”, казва Майорал. (Като „клоаки” в „Подемос” обикновено определят най-агресивните към тях медии, често застъпващи тези на крайната десница и употребяващи долнопробен език – б. пр.). „Това бе процес, в който излизаше много скъпо да си от „Подемос””, добавя Майорал.

„Не знам дали „Подемос” можеше да се защити по-добре от атаките на системата. Нека си припомним, че не кой да е, а шефът на UDEF (полицейски Отдел за икономически и фискални престъпления) Хосе Луис Оливера каза как лесно биха могли да изготвят фалшива банкова сметка на Пабло Иглесиас, та да е принуден да дава обяснения,” посочва Монедеро. А Урбан отбелязва: „Беше очевидно, че мафиотската завера на властта ще се вдигне срещу нас. Какво си мислехме, че ще прави? Нима наистина сме допускали, че живеем в демокрация, която ще ни позволи да поставяме под въпрос механизмите на режима?”

Йоланда Диас и неуспешното заместване на Иглесиас

Последните две години на партията са белязани от спора със сегашната лидерка на „Сумар” Йоланда Диас и със самата ѝ формация, която тя предупреди, че се кани да създава, още когато беше посочена с пръст от Иглесиас за негова наследничка. Тази конфронтация първоначално беше тиха, но стана много шумна, след като Диас поясни, че в политическата си платформа ще включи не само отдалечили се от политиката в последните години граждани, но и организации, и политици, отделили се от „Подемос”, за да поемат по различни пътища.

Заради всичко това последната година на левицата в правителството се оказа крайно трудна. Пришпорени от насрочването на извънредни избори на 23 юли 2023 г., в навечерието им партията „Сумар” и „Подемос” сключиха спешно и принудително споразумение за влизане в обща изборна коалиция „Сумар”, макар да бе очевидно, че тя е нещо много нестабилно. Дотолкова, че продължи само броени месеци. Йоланда Диас постигна историческо споразумение за привличане в коалицията на около 15 формации, за което помогна и „Подемос”. Но пък Диас наложи вето върху включването в общата листа като кандидат за депутат на Ирене Монтеро, която е „номер две” в „Подемос” и има ключова рола в партията покрай ролята си на министър на равноправието в предходните четири години.

„Подемос” разкритикува изборните резултати и стратегията на „Сумар” („Сумар” с участието на „Подемос” взе по-малко на брой депутати, отколкото „Унидас Подемос” през 2019 г. – б. пр.) още на следващия ден след гласуването. Поде стратегия на разграничаване от проекта на Диас, стигайки и до моменти на директна враждебност. В крайна сметка през декември м. г. „Подемос” (която сега разполага само с петима свои депутати – б. пр.) излезе от общата със „Сумар” парламентарна група и влезе в т. нар. „смесена група”. Прекият повод за това бе, че „Подемос” не получи свой зам.-говорител на групата на „Сумар”, нито свой министър в новото коалиционно правителство между „Сумар” и ИСРП. Резултатите от състоялите се на 28 май м. г. автономни и местни избори, които показаха срив за партията, преговорите за споразумение за парламентарните избори (на 23 юли м. г. – б. пр.) и излизането от парламентарната група на „Сумар” поставиха „Подемос” в много сложна ситуация.

„Макар двупартийният модел да получи силен импулс в последно време, несъмнено е, че в политическото пространство се запазва мястото на трансформираща сила като „Подемос”. Причините, довели до нашето раждане като политически проект, също продължават да са в сила. Нашата членска маса вече натрупа повече опит, придобихме по-ясно очертан политически и идеологически профил и сме сигурни, че можем да променим страната,” уверява Иса Сера в отговор на въпрос за бъдещето на нейната партия.

„Подемос” залага сега всичките си карти на новия изборен цикъл. Ако спечели първичните избори, Ирене Монтеро ще е кандидатка в изборите за Европейски парламент, в които партията ще се състезава със „Сумар”. „Подемос” ще се опита да докаже с резултатите си, че има голямата заслуга за изборните резултати на „Сумар” като коалиция от 23 юли м. г., а последвалото разпределение на ролите в правителството и в парламента е било небалансирано и ощетяващо за партията. „Нашата цел продължава да е възстановяването ни на институционални позиции, засилването на организацията и мобилизацията ни, предлагането на различни модели за развитието на страната, очертаването на републикански, феминистки, екологичен, народен хоризонт, връщането ни в управлението,” разяснява партийната говорителка Иса Сера.

Монедеро, който е извън секретариата и отговорните постове в партията, е критичен към някои от решенията спрямо „Сумар”: „Партиите имат смисъл, когато са полезни за народите, и народите са тези, които казват дали партиите са полезни или не. „Подемос” имаше 5 милиона избиратели, а днес е в „смесената група”. Предстои ѝ конгрес, на който ще се обсъжда какво именно се случи. За момента всичко е фокусирано към Ирене Монтеро и европейските избори. Ако тя бъде избрана, дали ще започне диалог с останалата част от левицата или ще продължи гноясването? В политиката не е достатъчно да имаш право – трябва да умееш да убеждаваш”.

Мнението на Майорал е следното: „В уязвима ситуация сме, но продължаваме да сме необходими. Все още има много хора, които се нуждаят от сила като нашата. Разбирам, че една част от прогресивните интелектуалци желае да ни разруши, но организациите съществуват, защото има хора, които ги подкрепят.” Според Майорал в сегашния нов етап „ръководният екип показва голяма въздържаност” и „с времето ще се признае политическият принос на Ионе Белара, която отлично разбира именно този нов етап на „Подемос””.

Ето още какво казва той: „Какво остана в партията от духа на основателите в Кварталния театър? Всички основатели са извън партията, повечето са дистанцирани от ръководството. Голяма част от кадрите ни, които спомогнаха за възхода на партията, сега са напуснали политиката – като Начо Алварес, който наскоро се махна. Избрали са други възможности или са основали собствени партии, като Ерехон. Онези вълни, които предричаше Монедеро, се раздвижват, само когато се появи вятър. А от доста време май не е духало.” Присъствието на „Подемос” в правителството е оставило наследство, вярва Майорал. Той смята, че това наследство е положило основите за промяна, „но промяната още не е постигната”.

Продължва: „Гневът спрямо всичко предходно позволи да се разрушат някои табута, като това после се превърна в увеличение на минималната заплата, в гарантиран социален щит срещу пандемията, в някои важни закони, които останаха незабелязани, като закона за евтаназията, влизането на националистическата левица в правителствения пакт, данъците за най-богатите“.

А ето и изводите на Иса Сера: „Най-важният урок за тези десет години е, че „Подемос” показа как нашата страна може да се промени. 15 М постави исканията, а с желанието си за промяна и с опита си „Подемос” демонстрира, че е възможно да се постигат трансформации чрез начина, по който се разбира и се прави политиката. Начин, който е далеч от съществувалото преди и от останалите политически пространства“.

Урбан съжалява за обрата от последно време: „Нашата победа би била не в това, да се спечелят едни избори, а в това, да се промени режимът – това пречупване на демокрацията чрез договорения с диктатурата Преход”. А промяната така и не е постигната. Тогава какво предстои? Отговаря: „Запретнете ръкави и осъзнайте, че понякога имате повече въпроси, отколкото отговори. Вървете напред и задавайте тези въпроси. Приключва един политически цикъл и трябва да се опитаме да започнем нова сеитба, за да изградим нов политически цикъл, за да отидем по-надалеч“.

Може и да не стане с „Подемос”, която навлиза в този нов цикъл с петима депутати и с почти несъществуваща структура по места, извън правителството и в спор със „Сумар”. Тя обещава на своите избиратели и на своите членове, че европейските избори ще са първият камък в стената, с която ще стигне до възстановяване на своята мощ в политическото пространство, поизгубена в последните гласувания и в сблъсъците с платформата на Йоланда Диас. Десет години след онова обещание на група политолози, че ще щурмуват небето, „Подемос” залага бъдещето си в едни нови европейски избори – като онези, с които започна възходът ѝ. Този път залогът е Ирене Монтеро.