Геноцидът е престъпление. Той е правна рамка. Той се разгръща в Газа. И все пак инерцията на правните академични среди, особено в САЩ, е смразяваща. Очевидно е, че е много по-лесно да се прави дисекция на съдебната практика, отколкото да се навигира в реалността на смъртта. Много по-лесно е да разглеждаме геноцида в минало време, отколкото да се борим с него в настоящето. Правните експерти са склонни да наострят перата си, след като миризмата на смъртта се разсее и моралната яснота вече не е спешна.
Някои може да твърдят, че позоваването на геноцид, особено в Газа, е рисковано. Но трябва ли да се чака геноцидът да бъде успешно завършен, за да се назове? Тази логика допринася за политиката на отричане. Когато става въпрос за Газа, в основата на западните епистемологични подходи стои чувството за морално лицемерие, което заглушава способността да се назове насилието, упражнявано върху палестинците. Но назоваването на несправедливостта е от решаващо значение за търсенето на справедливост. Ако международната общност се отнася сериозно към престъпленията, тогава дискусията за разгръщащия се геноцид в Газа не е въпрос на обикновена семантика.
Конвенцията на ООН за геноцида определя престъплението геноцид като определени действия, „извършени с намерението да се унищожи, изцяло или частично, национална, етническа, расова или религиозна група като такава“. Тези деяния включват „убийство на членове на защитена група“ или „причиняване на тежки телесни или психически увреждания“, или „умишлено налагане на групата на условия на живот, които са изчислени така, че да доведат до нейното пълно или частично физическо унищожаване“.
Многобройни изявления на висши израелски политици потвърждават намеренията им.Сред водещите учени в областта на изследванията на геноцида се оформя консенсус, че „тези изявления лесно могат да се тълкуват като свидетелстващи за намерение за геноцид“, както пише Омер Бартов, авторитет в тази област. Още по-важно е, че геноцидът е материалната реалност на палестинците в Газа: блокирано, разселено, гладуващо, лишено от вода население от 2,3 милиона души, изправено пред масирани бомбардировки и касапница в един от най-гъсто населените райони в света. Вече са убити над 11 000 души. 1)В момента на публикуване на данните са за поне 14800 убити, включително 6150 деца и 4000 жени Бел. прев. Това е един човек на всеки 200 души в Газа. Десетки хиляди са ранени, а над 45% от домовете в Газа са разрушени. Генералният секретар на Организацията на обединените нации заяви, че Газа се превръща в „гробище за деца“, но прекратяването на кръвопролитията – прекратяване на огъня – все още не е постигнато. 2)Статията е оригинално публикувана преди обявяването на четиридневна “пауза” във военните действия Бел. прев. Израел продължава грубо да нарушава международното право: хвърля бял фосфор от небето, разпръсква смърт във всички посоки, пролива кръв, обстрелва квартали, нанася удари по училища, болници и университети, бомбардира църкви и джамии, унищожава цели семейства и бездушно и системно етнически прочиства цял регион. Как наричате това?
Центърът за конституционни права публикува задълбочен фактически и правен анализ от 44 страници, в който се твърди, че „съществува правдоподобен и убедителен аргумент, че Израел извършва геноцид срещу палестинското население в Газа“. Раз Сегал, историк по въпросите на Холокоста и геноцида, нарича ситуацията в Газа „учебникарски случай на геноцид, който се развива пред очите ни“. Встъпващият в длъжност главен прокурор на Международния наказателен съд Луис Морено Окампо отбелязва, че „само блокадата на Газа – само това – може да бъде геноцид по смисъла на член 2, буква в) от Конвенцията за геноцида, което означава, че те създават условия за унищожаване на дадена група“. Група от над 800 учени и практици, включително водещи учени в областта на международното право и изследванията на геноцида, предупреждават за „сериозен риск от извършване на геноцид в ивицата Газа“. Група от седем специални докладчици на ООН алармира за „риска от геноцид срещу палестинския народ“ и потвърди, че „остават убедени, че палестинският народ е изложен на сериозен риск от геноцид“. Тридесет и шест експерти на ООН вече наричат ситуацията в Газа „подготвящ се геноцид“. Колко други авторитети трябва да цитирам? Колко още хипервръзки ще са достатъчни?
И все пак водещите юридически факултети и учени в САЩ все още представят мълчанието си като безпристрастност, а отрицанието – като нюанс. Наистина ли геноцидът е престъплението на всички престъпления, ако е извършен от западни съюзници срещу незападни народи?
Това е най-важният въпрос, който Палестина продължава да поставя пред международния правен ред. Палестина внася в правния анализ разобличаваща сила: Тя разкрива и ни напомня за продължаващото колониално състояние, което е в основата на западните правни институции. В Палестина има две категории: достойни за оплакване цивилни граждани и диви хора-животни. Палестина ни помага да преоткрием, че тези категории остават расовизирани по колониален признак и през XXI век: първата е запазена за израелците, а втората – за палестинците. Както твърди Исаак Херцог, предполагаемият либерален президент на Израел: „Това там е цяла нация, която е отговорна. Тази реторика за цивилните граждани, които не са наясно, не са замесени, това е абсолютно невярно“.
Палестинците просто не могат да бъдат невинни. Те са изначално виновни; потенциални „терористи“, които трябва да бъдат „неутрализирани“ или, в най-добрия случай, „живи щитове“, заличени като „съпътстващи щети„. Няма брой палестински трупове, които да могат да накарат западните правителства и институции да „осъдят недвусмислено“ Израел, камо ли да действат в сегашно време. Когато се съпоставят с живота на евреите-израелтяни – абсолютните жертви на европейските идеологии на геноцида – палестинците нямат никакъв шанс за хуманизация. Палестинците са превърнати в съвременните „диваци“ на международния правен ред, а Палестина става границата, където Западът преначертава своя дискурс на цивилизованост и оголва господството си по най-материален начин. Палестина е мястото, където геноцидът може да бъде извършен като борба на „цивилизования свят“ срещу „враговете на самата цивилизация“. Всъщност това е борба между „децата на светлината“ срещу „децата на мрака“ по думите на Бенямин Нетаняху.
Геноцидната война, водена срещу народа на Газа след ужасяващите атаки на Хамас срещу израелците на 7 октомври – атаки, които са равносилни на военни престъпления – е най-смъртоносната проява на израелската колониална политика срещу палестинците от десетилетия насам. Някои отдавна са анализирали израелските политики в Палестина през призмата на геноцида. Макар че терминът „геноцид“ може да има своите ограничения за описване на палестинското минало, палестинското настояще очевидно е предшествано от „политицид„: унищожаването на палестинското политическо тяло в Палестина, а именно систематичното изкореняване на способността на палестинците да поддържат организирана политическа общност като група.
Този процес на заличаване продължава повече от сто години чрез комбинация от кланета, етнически прочиствания, изземване на имоти и раздробяване на останалите палестинци на отделни правни категории с различни материални интереси.
Въпреки частичния успех на тази политика – и продължаващата пречка за създаването на политически орган, който да представлява всички палестинци – палестинската политическа идентичност се запазва. В обсадената ивица Газа, окупирания Западен бряг, Йерусалим, териториите на Израел от 1948 г., бежанските лагери и диаспорните общности палестинският национализъм е жив.
Как наричаме това състояние?
Как да назовем това колективно съществуване в условията на насилствена фрагментация и жестоко господство? Общността по правата на човека до голяма степен е възприела комбинацията от окупация и апартейд, за да разбере ситуацията в Палестина. Апартейдът е престъпление. Той е правна рамка. Той се извършва в Палестина. И въпреки че сред общността по правата на човека съществува консенсус, че Израел извършва апартейд, отказът на западните правителства да се примирят с тази материална реалност на палестинците е показателен.
За пореден път Палестина внася особена изобличителна сила в дискусията.Тя разкрива как на иначе надеждни институции като Amnesty International или Human Rights Watch вече не може да се вярва. Показва как фактите стават оспорими по тръмпистки маниер от либерали като президента Байдън. Палестина ни позволява да видим линията, която раздвоява бинарните категории (напр. доверен/недоверен), колкото и да подчертава рухването на дихотомиите (напр. демократ/републиканец или факт/твърдение). Именно в това лиминално пространство Палестина съществува и продължава да се противопоставя на самото разграничение. Тя е изключението, което разкрива правилото, и подтекстът, който всъщност е текстът: Палестина е най-яркото проявление на колониалното състояние, поддържано през XXI век.
Как наричате това продължаващо колониално състояние? Точно както Холокостът въведе термина „геноцид“ в световното и правно съзнание, опитът на Южна Африка въведе термина „апартейд“ в световната и правна лексика. Благодарение на труда и саможертвата на твърде много хора геноцидът и апартейдът се глобализираха, надхвърляйки тези исторически бедствия.Т ези термини се превърнаха в правни рамки, в престъпления, залегнали в международното право, с надеждата, че признаването им ще предотврати повторението им. Но в процеса на абстрахиране, глобализиране и преадаптиране нещо беше изгубено. Дали близостта между конкретния опит и универсализираната абстракция на престъплението е тази, която прави Палестина устойчива на съществуващите дефиниции?
Учените все по-често се обръщат към заселническия колониализъм като обектив, през който оценяваме Палестина. Заселническият колониализъм е структура на заличаване, при която заселникът измества и заменя местното население. И макар че заселническо-колониализмът, геноцидът и апартейдът очевидно не се изключват взаимно, способността им да обхванат материалната реалност на палестинците остава неуловима. Южна Африка е конкретен случай на заселнически колониализъм. Такива са и Израел, Съединените щати, Австралия, Канада, Алжир и др.Рамката на заселническия колониализъм е едновременно полезна и недостатъчна. Тя не предоставя смислени начини за разбиране на нюансите между тези различни исторически процеси и не налага конкретен резултат. Някои случаи на заселнически колониализъм са невероятно нормализирани за сметка на завършен геноцид. Други са довели до коренно различни крайни решения. Палестина едновременно изпълнява и се противопоставя на заселническо-колониалното условие.
Трябва да разглеждаме Палестина чрез итерациите на палестинците. Ако Холокостът е парадигматичен случай за престъплението геноцид, а Южна Африка – за апартейда, то престъплението срещу палестинския народ трябва да се нарече “Накба”.
Терминът „Накба“, означаващ „катастрофа“, често се използва за обозначаване на създаването на държавата Израел в Палестина – процес, който води до етническото прочистване на над 750 000 палестинци от домовете им и унищожаването на 531 палестински села в периода 1947-1949 г. Но Накба никога не е преставала; тя е структура, а не събитие. Накратко казано, Накба продължава.
В най-абстрактната си форма Накба е структура, която служи за заличаване на груповата динамика: опит да се лишат палестинците от възможността да упражняват политическата си воля като група. Тя е непрекъснатият сговор на държавите и системите за изключване на палестинците от материализиране на правото им на самоопределение. В най-материалната си форма Накба е всеки убит или ранен палестинец, всеки палестинец, хвърлен в затвора или подчинен по друг начин, и всеки палестинец, лишен от собственост или в изгнание.
Накба е както материалната реалност, така и епистемичната рамка за разбиране на престъпленията, извършени срещу палестинския народ. А тези престъпления – капсулирани в рамката на Накба – са резултат от политическата идеология на ционизма – идеология, възникнала в края на XIX в. в Европа в отговор на понятията национализъм, колониализъм и антисемитизъм.
Както ни напомня Едуард Саид, ционизмът трябва да бъде оценяван от гледна точка на жертвите, а не на бенефициентите му. Ционизмът може да се разбира едновременно като национално движение за някои евреи и като колониален проект за палестинците. Създаването на Израел в Палестина се изразява в консолидиране на еврейския национален живот за сметка на разрушаването на палестинския. За тези, които са разселени, изхвърлени, бомбардирани и лишени от собственост, ционизмът никога не е история за еврейска еманципация; той е история за палестинско подчинение.
Характерното за Накба е, че тя продължава до началото на XXI век и се превръща в сложна система на господство, която фрагментира и реорганизира палестинците в различни правни категории, като всяка категория е обект на различен вид насилие. По този начин фрагментацията се превръща в правната технология, която стои в основата на продължаващата Накба. Накба обхваща както апартейда, така и геноцидното насилие по начин, който я кара да изпълни тези правни дефиниции в различни моменти от време, като същевременно избягва техните конкретни исторически рамки.
Палестинците назовават и теоретизират Накба дори в условията на преследване, заличаване и отричане. Тази работа трябва да продължи в правната област. Газа ни напомни, че Накба е сега. Израелските политици и други обществени фигури постоянно заплашват да извършат престъплението Накба отново. Ако израелските политици признават Накба, за да я увековечат, то е дошло времето светът да се съобрази и с палестинския опит. Накба трябва да се глобализира, за да може да приключи.
Трябва да си представим, че един ден ще има признато престъпление за извършване на Накба и неодобрение на ционизма като идеология, основана на расово унищожение. Пътят дотам остава дълъг и труден, но ние нямаме привилегията да се откажем от всички налични правни инструменти, за да назовем престъпленията срещу палестинския народ в настоящето и да се опитаме да ги спрем. Отричането на геноцида в Газа се корени в отричането на Накба. И на двете трябва да се сложи край, сега.
*Рабеа Егбария е адвокат по правата на човека, който завършва докторантурата си в Юридическия факултет на Харвард. Тази статия оригинално е трябвало да бъде публикувана в Harvard Law Review, но в последния момент управителният съвет на изданието гласува да не я публикува. Егбария заяви пред The Nation, че статията, предназначена за блога на HLR, е била поискана от двама от онлайн редакторите на списанието. Това е щял да бъде първият материал, написан от палестински учен за правното издание. Статията е преминала през няколко кръга на редакция, но преди да бъде публикувана, се е намесил президентът. „Дискусията не включваше никакви съществени или технически аспекти на Вашия материал“, пише онлайн редакторът Таша Шахриари-Парса на Егбария в имейл, споделен с The Nation. „Дискусията се въртеше по-скоро около опасенията за редакторите, които биха могли да се противопоставят или да бъдат обидени от материала, както и около опасенията, че материалът може да предизвика реакция от страна на членове на обществеността, които на свой ред биха могли да тормозят, да се възползват от него или да се опитат по друг начин да сплашат нашите редактори, служители и ръководството на HLR.“ Можете да прочетете подробности за цензурирането на текста в този репортаж на The Intercept
About The Author
Пояснения: