Голдберг и Даниел Блатман, Haaretz
Въпросът как правилно да се определят зверствата, извършени от Израел в ивицата Газа, се обсъжда повече от година между изследователи, правни експерти, политически активисти, журналисти и други. Това е дебат, който не достига до вниманието на повечето израелци. За десетките хиляди загинали, ранени и осиротели деца, както и за бебетата, които в момента мръзнат в Газа, няма никакво значение какво определение в крайна сметка ще бъде дадено на това престъпление от Международния съд или от историците.
Марк Твен пише, че „самото мастило, с което е написана цялата история, е просто течен предразсъдък“. Опасностите, които крие писането на история с предразсъдъци, са очевидни и подчертават необходимостта от внимателни и премерени определения, за да се постигне точно разбиране на случващите се събития. Въпреки това щателното сравнително изследване на събитията през последната година води до болезненото заключение, че Израел наистина извършва геноцид в Газа.
Историкът Шломо Санд твърди (в статия в изданието на Haaretz на иврит от 15 декември 2024 г.), че въпреки ужасните жестокости и военни престъпления, извършени от Израел в Газа, те не представляват геноцид. Като аргумент в подкрепа на това Санд противопоставя войната в Газа на две сходни според него събития, при които армиите на демократични държави (съответно Франция и САЩ) са извършили зверства срещу цивилното население, които са не по-малко ужасяващи от тези, извършени в Газа, но въпреки това действията им не са класифицирани като геноцид: Алжирската война (1954-1962 г.) и Виетнамската война (1965-1973 г.).
Твърдението на Санд е неточно. Бен Киърнан, един от водещите световни изследователи на геноцида, изчислява в книгата си от 2007 г. „Кръв и почва: Световна история на геноцида и изтреблението от Спарта до Дарфур“, че по време на френската колониална окупация на Алжир (1830-1875 г.) между 500 000 и 1 милион алжирци са загинали от глад, болести или умишлени убийства; Киърнан смята, че заселническият колониализъм в Алжир води до геноцид, подобен на геноцида, причинен от колониалната окупация и заселване в Северна Америка и Австралия. Лео Купър, един от първото поколение изследователи на геноцида, твърди в книгата си от 1982 г. „Геноцид: Политическо изпозлване пред 20 век)“, че зверствата, извършени от французите по време на Алжирската война, могат да бъдат класифицирани като „геноцидни кланета“. Те обаче не отговарят на критериите за пълномащабен геноцид.
По отношение на войната във Виетнам Санд е още по-неточен. През 1966 г. Трибуналът „Ръсел“, неофициален орган, иницииран от британския философ Бертран Ръсел, се заема да разследва, оценява и оповестява твърденията за военни престъпления, извършени от САЩ по време на Виетнамската война. В този орган влизат изтъкнати интелектуалци, политици и активисти, сред които Жан-Пол Сартр (който председателства трибунала), френската писателка феминистка Симон дьо Бовоар, италианският политически деец Лелио Басо и югославският военен герой, партизанин и правозащитник Владимир Дедиер. Този публичен трибунал стига до заключението, че военните действия на САЩ във Виетнам представляват геноцид съгласно Конвенцията на ООН за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от 1948 г. Тези действия включват бомбардировки и убийства на цивилни граждани, използване на забранени оръжия, изтезания и малтретиране на военнопленници, както и унищожаване на културни и исторически обекти.
Точно както мнозина протестираха срещу недостатъчното според тях международно признаване на зверствата, извършени от Хамас, които поставиха началото на настоящата война, така и заключенията на трибунала бяха критикувани за това, че не разглеждат адекватно военните престъпления на Виет Конг и Северен Виетнам срещу гражданите на Южен Виетнам. Признаването на зверствата, извършени от Виетконг и Хамас, обаче не отменя необходимостта от точно определяне на това, което американската армия е извършила във Виетнам, и това, което Израелската армия е извършила в Газа.
Трибуналът „Ръсел“ насочва дискусията за геноцида към допълнителни аспекти. Купър твърди, че стратегическите бомбардировки, като например атомните бомби, хвърлени върху Хирошима и Нагасаки (през 1945 г.), и съюзническите бомбардировки на Хамбург и Дрезден (съответно през 1943 и 1945 г.), могат да бъдат считани за актове на геноцид, тъй като във всички случаи намерението е било да се унищожи цивилното население. Въпреки че Израел не е хвърлил ядрена бомба върху Газа (въпреки предложението за това от министъра на културното наследство Амичай Елияху), действията във войната в Газа нарушиха бариери, които Израел преди това предпазливо не преминаваше.
Разследване на Ювал Абрахам в списание +972 през април , потвърдено по-късно от отделно разследване на The Washington Post , разкри, че израелската армия използва изкуствен интелект при бомбардировките си в Газа, което води до увеличаване на щетите за невинни цивилни граждани. Тази машина генерира практически безкраен брой цели. Понякога е одобрявано разрушаването на цели квартали и убийството на 300 невоенни лица само за да се уцели един лидер на Хамас. Тази логика превръща всички жители на Газа в легитимни цели. Според щателната и впечатляваща колекция от данни, събрана от историка д-р Лий Мордехай на неговия уебсайт Witnessing the War, между 60 и 80 % от жертвите в Газа са цивилни, което е повече от всяко предишно съотношение, толерирано от израелската армия, и повече, отколкото във всяка друга война досега през XXI век. Де факто това е доказателство за политика, която позволява извършването на геноцид.
Основната трудност при юридическото определяне на актове на масово убийство като геноцид обаче е необходимостта да се докаже умисъл. Конвенцията на ООН за геноцида от 1948 г. изисква да се докаже наличието на „намерение да се унищожи, изцяло или частично“, групата, която е жертва на унищожение, която може да бъде национална, религиозна, етническа или расова общност. Въпросът за намерението е включен в конвенцията отчасти поради взаимния интерес на САЩ и СССР, които по време на Студената война се опасяваха, че могат да се окажат на подсъдимата скамейка в Международния съд за насилствени действия, които са извършили в миналото или биха могли да извършат в бъдеще. През Студената война Международният съд е относително маргинален фактор в международните отношения. Всъщност първият път, когато международен наказателен трибунал осъжда някого по обвинение в извършване на геноцид, е Жан-Пол Акайесу, който през септември 1998 г. е осъден на доживотен затвор за участието си в геноцида над народа тутси през 1994 г. в Руанда.
Международнит съд проявява голяма предпазливост, преди да установи, че е извършен геноцид. Когато съдът се занимаваше с геноцида в Сребреница през юли 1995 г. над бошняци мюсюлмани от босненски сърби, разгледа въпроса за унищожаването на част от група (както е посочено в Конвенцията на ООН) и постанови, че частта трябва да е ясно обособена и определена, а нейното унищожаване трябва да застрашава съществуването на цялата група. В две решения, отнасящи се до войната в бивша Югославия, Международният съд определи, че за да се докаже „намерение за унищожаване“, действията и поведението трябва да са такива, че да не могат разумно да се тълкуват по друг начин. С други думи, не е достатъчно намерението за унищожаване да е най-правдоподобното тълкуване на действията; трябва да се докаже, че няма друго разумно тълкуване.
Така например в решение от 2015 г. по дело, заведено от Хърватия срещу Сърбия в Международния съд, в което се твърди, че последната е извършила геноцид по време на войната срещу Хърватия през 90-те години на миналия век, съдът заключава, че и двете страни са извършили убийства и насилие по време на войната. Въпреки това те не са достигнали прага, необходим за установяване на геноцид. Международният наказателен трибунал за бивша Югославия се въздържа да определи всички случаи на насилие по време на тази война като геноцид, с изключение на клането в Сребреница през юли 1995 г., извършено от босненските сърби срещу бошняците мюсюлмани, при което са убити 8000 мъже, а жените и децата са разселени.
Може ли да се докаже умисъл в случая с Газа? Освен идеята за използване на ядрени оръжия, израелските политици – сред които министър-председателят Бенямин Нетаняху, президентът Исаак Херцог и бившият министър на отбраната Йоав Галант – и висши военни са направили множество изявления, показващи намерение за геноцид, като всички те са документирани: „В Газа няма невинни“; „Ще извършим втора Накба“; „Трябва да унищожим Амалек“ и др. Все пак понятието за намерение като цяло е много проблематично. Уилям Шабас, един от водещите юристи в областта на геноцида, обяснява това във важната си книга „Геноцидът в международното право: Престъплението на престъпленията“, в която анализира решенията на специалните международни трибунали, осъдили извършителите на геноцида в Руанда и Югославия.
Според Шабас доказването на умисъл, необходимо за осъждането на лице или държава за геноцид, е много по-трудно и сложно от това, което е необходимо в обикновен наказателен процес за убийство. Особено когато става въпрос за държава – какво може да се счита за израз на намерението на държавата? Ако извършителите извършват действията си, като същевременно правят изявления, заповеди, речи и т.н., които са геноцидни, е по-лесно да се установи това намерение. При липса на такива изявления обвинението трябва да разчита на доказателствата от самото престъпление и решимостта, с която убийците са извършили убийствата, които трябва да отразяват ясното желание да се унищожи групата на жертвите. Съдът, който се занимаваше с геноцида в Руанда, постанови, че намерението за геноцид може да бъде изведено от самите действия, „от техния масов и/или систематичен характер или от тяхната жестокост“.
В контекста на Газа Шабас смята, че делото срещу Израел за геноцид, заведено в Международния съд от Южна Африка, към което в момента се присъединили още 14 държави, е солидно както поради безбройните изявления за геноцид, направени от израелските ръководители, така и поради естеството на самите действия. Сред тях са системното гладуване на населението на Газа, масовото разрушаване на инфраструктурата, етническото прочистване на северната част на ивицата, бомбардирането на райони, определени като „безопасни“, и прочее.
Повечето случаи на геноцид в съвременността са се случили след продължителен насилствен конфликт между групата на извършителите и групата на жертвите. Например преди геноцида над арменците от страна на османците, започнал през 1915 г., арменците се бунтуват срещу османската тирания и потискането на националните им стремежи, като извършват терористични актове срещу държавата още в края на XIX век. Народът хереро в Югозападна Африка (на територията на днешна Намибия) се разбунтува срещу германското имперско управление (което в отговор почти го изтребва), като провежда политика, която унищожава средствата им за препитание (стада от едър рогат добитък). Хуту избиват тутси в Руанда през 1994 г. след дългогодишен конфликт, който води началото си от привилегиите, предоставени от белгийското колониално управление на тутси след Първата световна война. В този контекст е важно да се отбележи, че повечето актове на геноцид се възприемат от извършителите им като актове на самозащита срещу жертвите им. Израелско-палестинският конфликт несъмнено попада в тази категория; геноцидът в Газа се възприема от повечето израелци като отбранителна война след ужасяващото нападение на Хамас.
Не е задължително геноцидът да отговаря на нацистката парадигма, която разглежда всеки евреин като враг, който трябва да бъде изтребен. Геноцидът също така никога не е линеен и в него винаги съществуват противоречиви процеси. Например, докато арменците са депортирани и избити в обширни райони на Османската империя, в големи градове като Измир и Истанбул те почти не са засегнати. В някои случаи Хайнрих Химлер, архитектът на нацисткото Окончателно решение, временно спира изтреблението на евреите на определени места или в определено време поради икономически или дипломатически съображения, което позволява тесен прозорец за спасение. По подобен начин Израел допуска хуманитарна помощ в Газа (която често се използва от Израел за насърчаване на местните престъпни банди), като същевременно убива невинни цивилни граждани там.
Почти винаги заповедите за извършване на масови убийства са неясни, размити и подлежат на тълкуване. Такъв е случаят и с германското Окончателно решение. Британският историк Иън Кършоу в книгата си „Съдбовни избори: Десет решения, които са променили света през 1940-1941 г.“, обяснява, че твърдението, че е имало решение за изтребление, може да бъде подвеждащо, тъй като може да създаде впечатление, че е имало конкретен момент, в който е била дадена изрична заповед за извършване на геноцид. От върха на пирамидата (Адолф Хитлер) до дъното не е издадена заповед за изтребление; вместо това сложни взаимодействия, включващи зелена светлина за ескалиране на насилствените мерки, намеци за одобрение на убийствени действия и инициативи на обикновените хора, се комбинират, за да доведат до непрекъсната ескалация. Едва на по-късен етап процесът изкристализира в ясна резолюция, чието въздействие става видимо на терен. Тук е уместна и аналогията със случващото се в Газа.
През декември „Хаарец“ публикува смразяващи свидетелства за случилото се по коридора Нецарим в Газа. Всеки, който пресече въображаемата линия в тази „зона на смъртта“, независимо дали е въоръжен или просто цивилен, който е направил погрешен завой, е застрелван от израелските сили. Произволното насилие цари на място, където всеки може да застреля всеки палестинец, който минава покрай него, и всяка жертва, дори дете, се смята за терорист, точно както всеки млад или възрастен човек, убит от Вермахта в села дълбоко в СССР по време на Втората световна война, е определян като партизанин, който заслужава смърт. Никой не е дал изрична заповед на войниците в коридора Нецарим, които убиват невинни хора, да го правят. Но тези, които го правят (а това със сигурност не са всички войници), разбират, че няма да им се случи нищо лошо. Комбинация от намеци отгоре (от политици и военни, като бригаден генерал Йехуда Вах) и убийствено беззаконие отдолу – така бива извършван геноцид.
През март 2022 г., говорейки в Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон, държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен заяви, че Съединените щати разглеждат действията на Мианмар срещу мюсюлманите рохинги като геноцид. Блинкен обясни, че е избрал да направи тази декларация в Музея на Холокоста, защото уроците от Холокоста са актуални и днес. По онова време никой не се скандализира, че Блинкен омаловажава Холокоста и не възрази, че не бива да се правят подобни сравнения. Това беше осмият случай, признат от САЩ за геноцид, в допълнение към Холокоста. Останалите случаи са арменският геноцид, гладът в Украйна през 30-те години на ХХ век, геноцидът на червените кхмери в Камбоджа през 70-те години на ХХ век, геноцидите в Руанда, Сребреница и Дарфур, както и геноцидът, извършен от ИДИЛ срещу язидите преди десетилетие в Ирак. Съвсем наскоро, на 9 януари, администрацията на Байдън (отново в изявление на Блинкен) призна десети случай на геноцид: този, който се извършва от милицията на Силите за бързо реагиране в бруталната гражданска война, която се води в Судан от падането на президента Омар ал-Башир през 2019 г.
В Мианмар от 2016 г. насам около 850 000 рохинги са експулсирани в Бангладеш, а около 9000 са убити. Това означава, че не е имало физическо изтребление на всички рохинги, а по-скоро само на малък процент от групата. В момента в Международния съд се разглежда иск срещу Мианмар. То е подадено от Гамбия, към която са се присъединили няколко други държави, включително Германия и Обединеното кралство. Изявленията на мианмарските официални лица за намерението на Мианмар да изтреби рохингите са слаби и инцидентни в сравнение с потока от геноцидни изявления, които се чуват от всички коридори на политиката, обществото, медиите и армията в Израел, изразяващи крайно дехуманизиране на палестинците и желание за повсеместното им изтребление. Геноцид е всяко действие, което води до унищожаване на способността на даден колектив да съществува, а не непременно до пълното му унищожаване. Според оценките в Газа са убити поне 47 000 души, а над 110 000 са ранени. Броят на погребаните под развалините може би никога няма да стане известен. Огромното мнозинство от жертвите не са бойци. По данни на ООН 90% от населението на Газа е било разселвано многократно от домовете си и живее в нечовешки условия, които само увеличават нивото на смъртност. Убийствата на деца, гладът, унищожаването на инфраструктурата, включително на здравната система, разрушаването на повечето домове, включително заличаването на цели квартали и градове като Джабалия и Рафах, етническото прочистване в северната част на ивицата, унищожаването на всички университети и повечето културни институции и джамии в Газа, разрушаването на правителствената и организационната инфраструктура, масовите гробове, унищожаването на инфраструктурата за местно производство на храни и разпределение на вода – всичко това очертава ясна картина на геноцид. Газа като човешка, национално-колективна единица вече не съществува. Точно така изглежда геноцидът.
След като войната приключи, ние, израелците, ще трябва да се погледнем в огледалото, в което ще видим отражението на едно общество, което не само не защити гражданите си от убийственото нападение на Хамас и пренебрегна отвлечените си синове и дъщери, но и извърши този акт в Газа – този геноцид, който ще петни еврейската история отсега и завинаги. Ще трябва да се изправим пред реалността и да разберем дълбочината на ужаса, който сме причинили.
Това, което се случва в Газа, не е Холокостът. Там няма нито Аушвиц, нито Треблинка. Но това е престъпление от същото естество – престъпление на геноцид.
*Проф. Даниел Блатман и проф. Амос Голдберг са историци по въпросите на Холокоста и геноцида в Еврейския университет в Йерусалим.