Наскоро Фейсбук се изпълни със снимки и коментари от една емоционална сбирка на многобройни колеги, мнозина от тях авторитетни имена в българската журналистика и култура, работили през годините във вестник „Дума”, а някои и по-рано в предшественика му „Работническо дело”. Уви, сред събралите се липсваха и доста ярки личности, също свързани с този емблематичен вестник, оставили дълбоки следи в професията, но вече отнесени от вечността…
Едно от тези осезаеми отсъствия е на отишлата си в края на октомври миналата година на 75-годишна възраст голяма журналистка и латиноамериканистка Сибила Димова, дъщеря писателя класик Димитър Димов и на изтъкнатата преводачка Нели Доспевска. Нейна по-малка сестра, дете на Димитър Димов от друг брак, е писателката Теодора Димова.
Още когато загубихме Сибила, решихме заедно с нейната колежка и приятелка от „Дело” и „Дума” и известна писателка Бойка Асиова да подготвим един разговор възпоменание за нея, за да разкажем и на по-младите колеги, които не я помнят в активните ѝ години, какъв светъл, фин и добър човек беше тя и защо е важно да не се забравя направеното от нея в българската журналистика.
И ето, сбирката на „Дума”/ „Дело” стана „актуалният повод” заедно с Бойка да доведем Сибила от нашите спомени отново при колегите и читателите…
Международничката от „Дело”
Ще си позволя да започна с моята първа лична среща със Сибила през пролетта на вече далечната 1978 г. Бях 20-годишна студентка по журналистика и отидох при нея в Международния отдел на „Дело” с молбата да бъде рецензент на мой реферат за ежегодно провеждания по онова време Национален студентски политически конкурс (НСПК). Темата, която си бях избрала, бе „Проблеми на революционния процес в Латинска Америка”. А Сибила беше изключителен познавач на Латинска Америка и аз отдавна „гълтах” с огромен интерес коментарите ѝ за региона на страниците на „Дело”.
Отидох притеснена. Все пак „Дело” по онова време беше сериозна институция, а Сибила беше известна журналистка, при това дъщеря на Димитър Димов. Допусках изобщо да не ми обърне внимание или да ме отпрати с дежурни фрази за липса на време.
Нищо подобно. Посрещна ме едно фино, дребничко, мило, слънчево русо момиче с топъл поглед зад очилата и с широка усмивка. Тогава тя беше едва 31-годишна, а изглеждаше и по-млада, така че поколенческа дистанция просто нямаше. Но най-важното – тя беше толкова добронамерена, отзивчива, сърдечна, че всякакви мои притеснения се изпариха.
Веднага се съгласи да ми стане рецензент, а когато се видяхме следващия път, след като вече бе изчела реферата ми, толкова радостно и искрено ме похвали и ме насърчи да продължа да се занимавам с латиноамериканистика, че аз завинаги я приех като моя „орисница” в тази тематика, предопределила и моя път в журналистиката. (А рефератът ми взе една от няколкото първи награди в онзи НСПК).
И не бяха само хубавите ѝ думи – Сибила незабавно ми предложи да напиша един прогнозен материал за задаващите се тогава (юли 1978 г.) президентски избори в Еквадор. И материалът наистина се появи в „Дело” – първата ми латиноамериканска публикация в периодичния печат, и то не в кое да е издание.
Не ме бяха подписали, което аз приех за нормално, все пак бях само студентка. Но Сибила беше много притеснена и дълго ми се извинява, че не е могла да убеди шефовете си да ме подпишат (а то беше ясно за тогавашните правила – как ще подписват някаква си студентка, която даже не е стажантка в редакцията).
Тя толкова преживяваше, че на мен ми стана чак тревожно за нея и положих доста усилия, за да я убедя да не предлага там повече мои материали. Аз и без това бях вече стажантка в друг вестник – в „Народна младеж”, където скоро започнаха да излизат латиноамериканските ми статии и така продължих нататък в професията. А със Сибила станахме приятелки, виждахме се редовно и обсъждахме „нашия” континент почти всекидневно – все пак редакциите и на двата вестника бяха през един етаж в тогавашния Полиграфически комбинат…
Четях в захлас репортажите и интервютата ѝ след победата на Сандинистката революция в Никарагуа през юли 1979 г., където в началото на 80-те тя бе командирована като специална пратеничка на „Дело” и където и аз попаднах няколко години след нея. После тя замина като постоянна кореспондентка на „Дело” в Куба. После дочух за нейни здравословни проблеми и за завръщането ѝ. После дойдоха промените от 1989-та, съвпаднали с моята първа отпуска по майчинство. Когато отново се впуснах в журналистиката, вече нямаше „Народна младеж”, „Дело” беше станало „Дума”, много приятели и колеги бяха разпилени къде ли не.
Даже не се учудих, когато се чухме със Сибила някъде в онези разбъркани години, и тя ми се похвали с нова за нея професия – учителка по английски език в едно от софийските училища. Звучеше бодро и слънчево, както винаги, когато сме общували. Каза, че децата, на които преподава, са прекрасни и ѝ носят чудесни емоции.
Отличието от испаноговорещите журналисти
Общуването ни през годините стана спорадично, предимно по телефона, от време навреме. Аз преминах през няколко редакции на всекидневници, тя се пенсионира и се посвети на внуците, борейки се с периодично обострящото се заболяване.
Когато през 2003 г. учредихме заедно с група колеги Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, веднага поканих и Сибила да се присъедини – и тя прие на драго сърце. Не идваше на събитията ни, за които ѝ съобщавах по телефона (тя не ползваше имейл), но ѝ беше много приятно да се чувства част от нашата общност.
Чак когато през 2005 г. отидох като зам.-главен редактор в седмичното политическо списание „Тема”, оглавявано от бившия колега на Сибила от „Дело” и „Дума” Валери Запрянов, получих възможност да я поканя да пише отново за любимата и на двете ни Латинска Америка. И тя написа няколко много интересни статии за Никарагуа и за Бразилия. Беше много радостна, че има какво да каже и има кой да я чете.
А аз пък бях най-радостна, когато през 2018 г. по мое предложение нашето Сдружение на испаноговорещите журналисти в България ѝ връчи почетното отличие „Обединител на култури” на церемонията на ежегодния ни конкурс „Светове и цветове” (тогава бе неговото шесто издание). Сибила дойде, придружена от един от внуците си, и беше истински щастлива да се потопи отново сред много колеги, които ѝ се възхищават и я обичат. Останаха вълнуващи снимки от онази церемония, които говорят сами за себе си (виж фотогалерията).
В особено топла прегръдка я потопи тогава Исак Гозес – нейният някогашен приемник на кореспондентското място в Хавана. И тук не мога да не спомена, как на церемонията на вече десетото издание на конкурса „Светове и цветове” през декември 2022 г., когато отличихме Исак за негови публикации за Куба, той посвети наградата си на Сибила… Каза: „Ако нещо съм научил за Куба, дължа го на изключителната Сибила Димова! Тази награда е нейна! Поклон!”…
Вечен поклон и обич и от мен, прекрасна Сибила, ориснице моя! Толкова липсваш!…
Спирам тук с моите излияния и давам думата на Бойка Асиова, която е била много близка със Сибила години наред – и до последно…
Приятелството с Бойка
Самата Бойка е разтърсващо явление и в журналистиката, и в литературата, където се утвърди като един от най-ярките съвременни български писатели. Мисля, че лично за Бойка трябва да се пише отделно и да се изследва нейният личностен и писателски феномен. Неделима част от него е и човешката ѝ вярност на паметта на Сибила, този пламенен устрем непременно да нарисуваме портрета ѝ с нашите спомени – а Бойка има много какво да разкаже.
При това в многоцветието на нейния разказ е вплетен и още един талантлив към словото член на нейното семейство – красивата ѝ дъщеря Ирина Асиова, „запалена” за испанистиката и латиноамерканистиката от Сибила и доста нашумяла блогърка и Фейсбук-коментаторка.
Разговаряхме с Бойка няколко пъти за Сибила, споделяхме снимки и епизоди с нея, като и двете напълно съвпаднахме в общото си усещане за нейната същност – на първо място тя беше изключително добър, почтен, фин и всеотдаен човек. Но освен това, разбира се, имаше и изключително богата култура, познания в дълбочина, както за световни и регионални политически процеси, така и за българската, испанската, латиномериканската и световната литература. Плюс удивително многопластов и експресивен дар слово, заради който от образите и размишленията в статиите ѝ лъхаше и на латиноамерикански магически реализъм.
Бойка, която е родом от Разлог, се запознава със Сибила, когато идва да работи в „Дело” през 1987 г. Преди това е зам.-главен редактор в благоевградския в. „Пиринско дело“. Издала е първата си книга „Добрата дума“ (Партиздат, 1985 г.). Мъжът ѝ Славе Асиов по онова време е началник на РУ на МВР в Петрич. Известен с твърд стил на независимо поведение, необичайно за политическата система тогава, той разкрива големи злоупотреби в Благоевградски окръг. И не само. Тамошният „властелин” Лазар Причкапов на заседание на Бюрото на ОК на БКП заявява: „Това семейство мисли, че е стъпило на Олимп, трябва да го свалим оттам!“ – и разпорежда Асиова да бъде изключена от партията и уволнена. Това е история за друг разказ и с много разклонения.
Бойка се озовава в „Работническо дело“. Начело на вестника е Радослав Радев. Секретар на ЦК на БКП е бившият главен редактор Йордан Йотов, който познава Бойка като автор на вестника. Научава за истинските причини за уволнението ѝ. Асиова почва работа в „Писма на читатели“ работи като литературен сътрудник. Бързо доказва яркото си перо.
Сибила проявява към нея своята сърдечност. Бойка я определя като най-непритворният човек, когото е срещнала.
Двете се сближават още повече след промените през 1989 г., когато „Дело” става „Дума”, създадена от Стефан Продев. Заради заболяването ѝ, което се проявява периодично, Продев премества Сибила от Международния отдел в Културния – там няма дежурства и оперативна работа, може в по-спокойна обстановка да пише за културата по света. Така известно време работят в обща стая с Бойка.
Не след дълго Сибила остава без работа. Приятелка на Бойка, фактор в район „Левски“ в столицата, намира ново работно място за Сибила – преподавателка по английски език в едно от училищата в района. Никога преди това Сибила не е работила като учителка, а бързо споделя, колко много ѝ харесва новото поприще – заради схватливите деца.
Сибила започва да дава уроци по испански на дъщерята на Бойка – Ирина, студентка по Културология в Софийския университет, запалена по латинотанците, а оттам и по целия неизброден латиносвят. Сибила не само ѝ дава старта на езика на Сервантес и Неруда, но и с радост споделя с момичето огромните си познания за културата, историята, политиката, общественото развитие на страните от Латинска Америка и Испания. Горещо препоръчва на ученичката си курс по испански в Малага, Испания.
Бойка разказва: „В по-късно години Ирина ни заведе с баща ѝ в Мексико, на полуостров Юкатан. Та там, по пътя към Ривиерата на маите, качихме две автостопаджийки. Разменяйки по някоя приказка с жените – кой откъде, закъде, какво? – едната попита: „Вие да не идвате тук за учителка?“. Е, нямаше как да не се изкефим на този мил комплимент за Ирининия книжовен испански. Разбира се, че сетне се обадих на Сибила да я зарадвам.”
Как Димитър Димов избира името Сибила
Страстта на Сибила към испанския и към говорещите го страни при нея е „наследствена”. Като асистент по анатомия във Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет, през януари 1943 г. Димитър Димов заминава на специализация в Испания, в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал”. Там печели многобройни приятелства сред испански интелектуалци и се заражда идеята му за неговия магнетичен роман „Осъдени души”, чийто сюжет се разгръща на фона на Испанската гражданска война.
Димитър Димов се връща от Испания през март 1944 г., след което е мобилизиран в Беломорието до септември същата година. Продължава да носи в себе си испанската тръпка, вдъхновила излезлия през 1945 г. „Осъдени души”.
Това е и периодът, в който се разпалва любовта му към интелектуалката Нели Доспевска, наследничка на рода на големите възрожденски художници Захарий Зограф и Станислав Доспевски. Димитър Димов ѝ прави предложение за брак на тяхна среща на 8 септември 1944 г. пред църквата в Дупница – и тя го приема със смях.
Три години по-късно двамата са в очакване на първото си дете – и ето какво е написала Нели Доспевска в спомените си за онова време:
„…Човекът Димов, най-хубавото от него, се прояви в обичта и грижите му към детето ни.
– Хайде да наречем дъщеря ни Сибила!
Сепнах се. Двамата седяхме в холчето, той четеше нещо, а аз се бях загледала нагоре към старомодния матов стъклен глобус с трите крушки, като също си мислех за детето, което щеше наскоро да се роди.
– Но, Мишо (това е гальовното обръщение на Нели към съпруга ѝ Димитър – б. р.), откъде си сигурен, че ще е момиче?
– О, не може иначе. Непременно трябва да е момиче. И ще прилича на тебе, едно такова крехкичко, весело и пъргаво.
– Добре, ще се постарая да е момиче, но как избра точно това име? И аз го харесвам, звучно е, а и е от митологията.
– Разбира се, ще е като Коринтската Сибила, най-младата и единствената хубава сред седемте други. А избрах това име, защото току-що прочетох едно чудесно испанско есе, където се сравнява образът на една от Сибилите с лицето на Богородица. Името Сибила се заби в съзнанието ми…
И се случи така, че на един първи септември, в първия ден на седмицата, в първия час на утрото, се роди Сибила. Меко утро, гальовно и тихо – сезона, който най-много обичам. Но детето заприлича на баща си, не на мене. Когато няколко часа след раждането Мишо дойде да ни види…, най-напред запита, държейки два големи букета от карамфили – червени за нея, бели за мене:
– Ами защо е толкова слабичка, нали уж здравите бебета са пълнички, изобщо…
Едва се сдържах да не се разсмея на невежеството му.
– Защото, Мишо, всички бебета на пет часа са такива. Та тя дори още не е хранена, дават ѝ само по няколко капки подсладена вода. Така е с човешките бебета, как е с животинските, не знам…
С какви светнали очи я возеше понякога в хубавата тъмносиня количка… По-нататък, когато Сибила беше вече ученичка, как ѝ помагаше в опитите по химия, с каква любов изработваше необходимите ѝ уреди по физика, и колко се радваше на страстта ѝ към книгите и испанския език… В колко много неща, някои съвсем дребни, виждам у нея баща ѝ. Дотолкова, че не съвсем рядко се питам: „Сибила и моя дъщеря ли е, или само негова?“
Семейният живот на Димитър Димов с Нели и Сибила е най-дългият сред трите брака на писателя. Продължава около 13 години. Но още в средата на 50-те в живота му се появява друга жена. Бойка си спомня, как Сибила шеговито ѝ е казвала: „Баща ми си е бил любовчия. Това според леля ми, сестра му”.
Димитър Димов е живеел със семейството си в наследствена къща на Нели на улица в квартал Лозенец, която днес носи неговото име (къщата вече е съборена – б. р.). Но когато е пишел, се е усамотявал другаде – в къща на улица „Кръстьо Сарафов” в същия квартал, в която днес се намира Музеят на Димитър Димов.
Именно там в средата на 50-те прави „прослушване” на напористата актриса от варненския театър Лена Левчева, 18 г. по-млада от него, която страстно желае да изиграе ролята на Ирина в замислената още тогава екранизация на най-епохалния роман на писателя – „Тютюн”. Димов много харесва Левчева като Ирина – и не само… Екранизацията се проточва, осъществена е чак през 1961 г., а и Ирина е изиграна в крайна сметка от Невена Коканова. Но Лена става втората съпруга на големия творец, макар и за кратко.
Сибила е споделяла на Бойка, че разводът на родителите ѝ не е бил за нея някаква драма, защото те са поддържали нормални отношения, а и младата Лена се е дължала с дъщерята на съпруга си с много обич.
Също така интелигентно Сибила и майка ѝ възприемат и третия брак на Димитър Димов – с 22 години по-младата от него пианистка Лиляна Бушева, от която е и родената през 1960 г. негова втора дъщеря Теодора Димова.
Бойка разказва, че Сибила винаги е говорила с много обич за сестра си, винаги се е възхищавала на ума и таланта ѝ. За топлата връзка между двете още от детските им години свидетелстват и архивни снимки от тогава.
А и аз си спомням, как при едно от моите отбивания при Сибила в Международния отдел на „Дело”, когато исках да обсъдим някакво латиноамериканско събитие, заварих при нея Теодора, още ученичка. Двете водеха някакъв явно много личен разговор, а аз ги прекъснах – и Теодора беше много недоволна. А Сибила с такава радост ми я представи: „Запознай се, това е сестричката ми!” Претупах въпроса, с който се отбих, за да ги оставя по-бързо на спокойствие – но наистина силната връзка помежду им веднага правеше впечатление.
Случаят „Тютюн” и гостуванията в Разлог
За съжаление, Димитър Димов си отива от този свят твърде рано – на 1 април 1966 г. е покосен от масивен инсулт, докато е на посещение в Букурещ с българска писателска делегация, която оглавява като председател на Съюза на българските писатели.
В историята на българската литература името му най-често се свързва със Случая „Тютюн” – така става известна сагата с обсъждания, критики, самокритики и официозни напътствия, разгърнали се през февруари-март 1952 г. около най-значимия му роман, чието първо издание излиза в края на 1951 г. В резултат на всичко това Димитър Димов дописва и редактира романа си, чието второ издание става факт през 1954 г. Прието е да се смята, че писателят бил много потиснат от необходимостта да преработва творбата си по натрапени указания. Но дали е така? Бойка си спомня, че на това е била посветена и една от поредицата мащабни разработки, които започват да излизат в „Дума” по инициатива на Продев. Тази поредица е възложена на Бойка. Едно от заглавията в нея е „Случаят Димитър Димов”.
В Ловеч, където писателят е роден, Бойка и Сибила отиват заедно за честване на 80-годишнината му. Тогава Владиката на Троянския манастир ги кани на по чашка кафе и на раздумка. 20 години по-късно двете са на тържеството в Малката зала на Народния театър за 100-годишнината на писателя. Бойка казва: „Сибила търсеше повод да си общуваме. Отхвърляше твърдението, че баща ѝ е бил притискан да преправя „Тютюн“. Според нея, той е приел част от критиките за основателни и каквото е редактирал, е по вътрешно съгласие. Тя обичаше да казва: Баща ми беше марксист”.
Димитър Димов оставя след себе си недовършени творби и нереализирани замисли, сред които е и идеята му да напише романизирана биография на Яне Сандански, чийто роднина е по линия на майка си Веса Харизанова. Дядото на писателя по тази линия – завършилият право в Русия адвокат Спас Харизанов, има сестра Милка. Тя е майката на Яне Сандански.
Съпругата пък на Спас Харизанов и съответно баба на Димитър Димов – Фикия, е родом от Разлог, където е родена и Бойка. Фикия Максимова, или както местните изговарят това име Фикья.
От същия род е и голямата художничка Калина Тасева. Нейният баща Любомир Харизанов също е дете на Спас Харизанов и Фикия, тоест е брат на майката на писателя и негов вуйчо. А голямата художничка съответно е братовчедка на Димитър. Много обичаше Сибила, споделя Бойка, чула много истории за македонската рода от Калина Тасева, които пък оплождат по-късно нейните книги. И Калина, и Сибила умират през 2022 г. Калина е на 94 години, Сибила на 75…
Бойка разказва също, че на Сибила много ѝ харесвало да им гостува в Разлог (виж фотогалерията). „Обичаше да си говори с мъжа ми за политика. Обръщаше се към него със Славенце”, сеща се моята събеседница. А и уроците по испански с Ирина почват в Разлог. До обяд се занимават двете. Сетне оставят момичето да научи преподаденото, а Бойка и Сибила – по близките баири. Гостенката веднага приема и да хванат пътя за Банско пеша. Да поогледат планините околовръст. Двете имат серия снимки от едно такова гостуване преди десетина години, когато са посетили и родния дом на Никола Парапунов. Къщата е исторически музей, но след промените личността на първия организатор на партизанското движение в България, герой-антифашист от европейска величина, убит при засада е… под ключ.
Сибила пък поканила Бойка на пътуване до Охрид с учениците от училището, където преподавала. Сибила много харесвала тези преживявания и срещите с хората.
И още една допирна точка – двете много уважавали Йордан Йотов. Ценели неговата чистота и скромност. Сибила го наричала Бялата глава заради побелелите му коси. Гостували му не веднъж. С тях е бивала и Иванка Хлебарова, колежка и приятелка. Тя им прави общата снимка, на която са и тримата с някогашния Главен на „Дело” (виж фотогалерията). Уви, Иванка също вече си отиде от този свят…
Шпионският филм
Бойка е запозната доста „отвътре” и с историята като от шпионски филм около съпруга на Сибила и също навремето известен журналист Павел Главусанов. Бил е един випуск преди Сибила в Английската гимназия, после завършва право, но се отдава на журналистиката.
Двамата със Сибила имат дъщеря и син – Огняна и кръстеният на дядото Димитър, когото у дома, също като писателя едно време, наричат Мишо.
Семейната идилия приключва през 1982 г., когато Главусанов предизвиква шок в колегията, ставайки „невъзвръщенец” в Западна Германия и започвайки работа в мюнхенската редакция на вражеското към соцстраните радио „Свободна Европа”.
Сибила веднага получава развод в България. Тя обаче е знаела, че… Павел всъщност е внедрен в Мюнхен български разузнавач. Преди да замине ѝ поръчал: „Когато пораснат, кажи на децата ми, че не съм бил предател”. Иначе не се е разкрил дори пред майка си. Бойка казва: „Сибила с много добро чувство говореше да свекърва си, наричаше я Жечка и разказваше какви неща е научила от нея в домакинството. Жалеше я, че умряла с мъката, че синът ѝ е „изменник”.”
Майката на Сибила обаче – Нели Доспевска, не се подвежда. Без никой нищо да ѝ казва, тя е твърдо убедена, че зет ѝ е „шпионин”, въпреки че той старателно спазва „легендата”. Даже „за прикритие” изпраща на Сибила 10-странично писмо, което започва със: „Сибло (така я е наричал галено – б. р.), аз избрах свободата…”
Докато е на мисията си, както често се случва при разузнавачите, съдбата и работата му го събира с друга жена. Тя забременява и Павел пита Сибила какво да прави. „Как какво – жениш се!” – отсича тя. Според Бойка, Сибила до края запазва много добри отношения с бившия си съпруг и няма никаква ревност към новите му семейства. Те са две. Когато през 1989 г., малко преди промените, Центърът решава да върне Главусанов у дома и той съобщава на мюнхенската си съпруга (тя е българка от руски произход и му е колежка в „Свободна Европа”), че смята да се прибира в България, тя отказва да го последва. Но не му дава и развод. Главусанов заживява с трета жена. Този му брак е сключен доста по-късно именно заради проточилия се развод. С третата си съпруга той се установява в Котел и се прехранва с преводи. Сензацията около завръщането му през преломната 1989-та и разкритието, че всъщност е бил разузнавач, бързо потъват в суматохата от последвалите шеметни промени по света и у нас.
Връхлетели болки, раздадена обич
Разбира се, че цялата тази история неминуемо оставя своите следи в емоциите и психиката на Сибила, чието периодично обострящо се психическо заболяване е наследено от майка ѝ. Но онова, което най-болезнено я изважда от релсите, е смъртта на сина ѝ Мишо (Димитър). Той умира от инфаркт през 2012 г. едва на 38 години. През следващата 2013-а Сибила влиза за лечение в психиатрията в Курило.
Бойка разказва как се е притеснявала тогава дали да отиде да види приятелката си, дали е уместно… Попитала дъщеря ѝ Огняна, която ѝ отвърнала: „Разбира се, отивай, много ще ти се зарадва!”. „Прочее, на плещите и сърцето на Огняна беше цялата грижа за Сибила до края на дните ѝ,“ добавя още Бойка.
Сибила раздава обичта си на общо четиримата внуци от Огняна и Димитър – Павел и Никола са деца на дъщерята, Александър и Райна са от сина. Никола и Райна са наследили и семейната любов към испанския език.
Ирина, дъщерята на Бойка, също ѝ е любимка, макар че не е постоянно в България. След като изгражда успешна кариера като журналистка в голям български всекидневник, Ирина се омъжва за американско-израелския кинопродуцент Моше Диамант, ражда дъщерята Леа и доста обикаля със съпруга си по света, без да спира и активно да пише във Фейсбук и в общия блог, който поддържа заедно с майка си. Винаги, когато може, си идва в България с детето, на което Сибила много се радва. А и то на нея. Бойка си спомня колко щастлива била Леа с подареното от Сибила червено палтенце. Момиченцето също вече учи испански.
Бойка специално държи да открои изключителния усет на Сибила към писаното слово, към литературата. Както и откровената ѝ и точна преценка за прочетеното.
Бойка разказва: „Почнах да пиша разказ за любовта между яловата вдовица Враница и албанеца Адем, герои от моето поднебие или другото име на Разлога. Да, ама на историята ѝ стана тясно. Появиха се и други лица, завързаха се разни съдби и… престраших се. Тръгнах към роман. Давам на Сибила недовършения си ръкопис. Тя бързо го прочете, звъни ми: „Бойко – така се обръщаше към мен – всички знаем, че си много добър разказвач, но това още не е роман”. „Е, и?” – питам я. „Продължаваш разбира се. Много е интересно”.
Сибила чете сетне в ръкопис и следващия ми роман „Вълчицата излиза привечер“. И, разбира се, „Роден на Великден“.”
За „Роден на Великден” традиционните лични читатели на Бойка неочаквано ѝ намират кусур преди книгата да тръгне към издателството. Сибила отрязва: „Не им обръщай внимание!“ И сетне, когато самата Божана Апостолова, собственичката на „Жанет 45“, на премиерата на Панаира на книгата заявява: „Моето издателство не е издавало по-хубава книга!“, Сибила грейва в усмивка: „Видя ли, казвах ли ти?”. Тя ликува и за получената от романа награда „Христо Г. Данов“.
„Винаги ще съм ѝ благодарна за доброто ѝ сърце, за познатата ми нейна непритворност, за умението ѝ да ти се радва, да те насърчи,” признава си Бойка.
Самата Сибила Димова също имаше какво да разказва – много истории имаше в архивните ѝ журналистически бележници. Истории, които по една или друга причина не са били потребни или удобни на съвременната им преса. Лични спомени и преживелици, които през патината на времето днес хващат неоткрити нюанси от портрета му. Откровения за непрекрачени прагове, неотворени врати и отминати пътеки.
Преди няколко години получих от нея един такъв ненадеен и много ярък разказ за нещо преживяно навремето в сандинистка Никарагуа. Сигурна съм, че от това можеше да порасне книга. Но ето, че Сибила си тръгна преди да се убеди, че си струва да я напише и че ще има кой да я чете…
И все пак светлината ѝ още е с нас, които я обичахме…
