В рамките на няколко седмици след встъпването си в длъжност новият министър-председател на Великобритания Лиз Тръс и нейният финансов министър Куази Куартенг предложиха радикален набор от нови икономически мерки, които повтарят политиките на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън за намаляване на данъците на богатите и дерегулация.
В началото на октомври, след като получи отпор от инвеститори, икономисти и членове на собствената си партия, Куартенг промени едно от предложенията, като реши да не премахва данъчната ставка от 45% за хората с най-високи доходи. Но предложенията за други данъчни намаления на стойност десетки милиарди лири останаха непроменени, тъй като правителството настояваше, че е на прав път. /Тази седмица Куартенг се раздели с поста си, а заместникът му Джереми Хънт обяви, че “някои данъци ще се повишат, а други няма да намалеят толкова, колкото хората се надяваха“. Правителството обаче не се отказва от намеренията за съкращаване на разходи в здравната и социална сфера/.
Странното в този последен епизод на „икономиката на просмукването“ – неизменната вяра на политическата десница, че намаляването на данъците и дерегулацията са полезни за икономиката – е демонстрацията, че тази икономическа теория продължава да живее, независимо от многократните си провали.
Откакто Рейгън и Тачър за първи път се опитаха да я приложат, политиките за намаляване на разходите доведоха до увеличаване на бюджетните дефицити и задълбочаване на неравенството. В най-добрия случай те временно са увеличили потребителското търсене (точно обратното на това, което е необходимо по време на високата инфлация, която изпитват Великобритания и голяма част от света).
Намаляването на данъците и дерегулацията на Рейгън в началото на 80-те години не са причина за бързия растеж на Америка в края на 80-те години. Неговите прекомерни разходи (най-вече за национална отбрана) подхраниха временен бум, който завърши с жестока рецесия. Намаляването на данъците в при управлението на Доналд Тръмп така и не доведе до “промускване надолу”.
Въпреки това САЩ така и не възстановиха най-високите пределни данъчни ставки преди Рейгън, а дерегулацията – особено на финансовите пазари – е неизменно наследство.
Резултатът? От 1989 г. до 2019 г. типичните работещи семейства в САЩ отбелязват само незначително увеличение на реалните си (коригирани спрямо инфлацията) доходи и богатство.
За същия период най-богатият 1% от американците е забогатял с 29 трилиона долара. Държавният дълг експлодира. А завладяването на икономиката от стана на Уолстрийт продължи.
Междувременно, и до голяма степен в резултат на това, Америка стана още по-ожесточено разделена по класов и образователен признак. Тръмп не е причинил тази ситуация. Той се възползва от нея.
Ситуацията в Обединеното кралство след Тачър не е драстично различна.
През изминалото десетилетие на икономически растеж социалният напредък в много области – от образованието и здравеопазването до правата и толерантността – във Великобритания дори е тръгнал в обратна посока. Според Индекса на социалния прогрес Обединеното кралство е една от четирите страни, които са се върнали назад от 2011 г. насам (другите са Сирия, Венецуела и Либия).
Защо тогава икономиката на “ просмукването“ все още е актуална? Какво обяснява фаталната привлекателност на тази многократно провалена икономическа теория?
Най-лесният отговор е, че това задоволява политически силни парични интереси, които искат да заграбят още повече. Армиите от лобисти във Вашингтон, Лондон и Брюксел непрекъснато изискват намаляване на данъците и „регулаторни облекчения“ за своите богати покровители.
Но защо обществеността многократно е била склонна да се съгласи с икономиката на „просмукването“, след като нищо не се просмуква? На какво се дължи тази колективна амнезия?
Отговорът е, че паричните интереси са инвестирали част от печалбите си и в интелектуална инфраструктура от икономисти и специалисти, които продължават да пропагандират тази провалена доктрина, както и в институциите, които ги приютяват, като например Фондация „Херитидж“, Институт „Кейто“ и Клуба за растеж в САЩ.
Спомнете си за Стивън Мур, основател и бивш президент на Клуба за растеж и водещ икономист във фондация „Херитидж“, чиито колонки се появяват редовно в Wall Street Journal и който е чест гост във Fox News.
Мур помогна за изготвянето и популяризирането на данъчните облекчения за богатите по времето на Тръмп. През последните седмици той хвалеше Тръс за готовността ѝ „да оспори господстващата ортодоксалност, като намали рязко данъците, за да стимулира растежа“, наричайки пакета ѝ „смело и разумно политическо решение“, което „ще върне работните места, капитала и бизнеса в Обединеното кралство“.
Мур и други като него с удоволствие пренебрегват доказателствата и историята на пълния провал на метода на „просмукването“. Те просто повтарят същия набор от обещания, дадени преди десетилетия, когато Рейгън и Тачър се опитаха да убедят обществеността, че процесът на намаляване на разходите ще работи чудесно.
Обществото има толкова много други грижи и е толкова объркано от тази какофония, че не си спомня за това – до момента, в който не настъпи следващият провал на „просмукването“.
*Робърт Райх е бивш министър на труда на САЩ, професор по публична политика в Калифорнийския университет в Бъркли и автор на „Спасяването на капитализма: За мнозина, а не за малцина”, “Общото благо” и „Системата: Кой я манипулира и как да я поправим”.
About The Author
