През 1975 г. Пиер Паоло Пазолини публикува във в. „Кориере дела сера” спорната статия „Вакуумът на властта в Италия“, която остава запомнена с по-ефектното заглавие „Изчезването на светулките”. В метафората си Пазолини няма предвид вакуум на законодателна или изпълнителна власт, нито в управлението или политиката. Става дума за вакуум в самото упражняване на властта. Защото проблемът, казва писателят, поетът и режисьорът, не е във вземането на властта, а в това как тя се изпълнява, пренебрегвайки определени отговорности. Това прозрение наднича и днес от политическия пъзел, подредил се в Италия.
Предварителните резултати от състоялите се в неделя, 25 септември, извънредни избори в тази страна, отреждат победа на дясната коалиция („Италиански братя”, „Лига”, „Форца Италия”), която взима общо около 43% от гласовете. С най-впечатляващи показатели от трите формации е „Италиански братя” начело с Джорджа Мелони. Лидерката съумя да увеличи шест пъти резултатите на своята партия от предишните избори през 2018 г. досега. Преди 4 години тя получи 4%, а сега – 24%.
Отвъд реториката, отвъд клишетата и оценките, сипещи се – в някои случаи голословно – около Мелони, нейният хипотетичен успех е резултат от нещо много по-сложно, свързано с антропологията и социологията на Италия. За да се разбере как Джорджа Мелони стигна дотук, не е необходимо да се рови в политиката, а в душата и нрава на гражданина, винаги съшити с лесни за скъсване шевове от неопитни младежи, политически хамелеони, колебаещи се и обзети от противоречия избиратели. Може би обяснението за многобройните смени на правителства в Италия – 67 за последните 76 години – и безкрайните случаи на преливане от една партия към друга не е политически въпрос, а философски и психологически. По-малко министерски и повече диванен.
Паоло Де Нардис, ас на италианската социология и професор в Римския университет „Сапиенца”, казва: „В началото на шейсетте години писателят Луиджи Барзини-младши написа книгата „Италианците“ на английски, за да се опита да разбере, да открие същностната личност на италианеца. Това беше сравнително благоприятен период, защото карахме без фашизъм вече двадесет години, всички можеха да участват в обществения живот и средният процент на въздържалите се гласоподаватели беше под 10%, докато днес говорим за 40%.“
Като археолог на душата, заел се да анализира какво се крие зад всичко това и защо се е стигнало до тук, Паоло Де Нардис посочва още: „Италия днес е разделена на четири части. Имаме от една страна вече атавистичното деление Север-Юг, но също и Изток-Запад. Има разочарование от политиката, защото вече не можете да участвате в обществените дела така, както беше при старата партийна система. Икономическите неравенства са изострени и ние се връщаме към пред-унитарната система, тоест към състоянието отпреди 1860 г. Такава хранителна среда е идеална за политици, които се обръщат директно към вътрешното състояние на избирателя.“ Междувременно Ренци, Салвини, Календа, Ди Майо , Берлускони (който винаги е казвал, че не е политик) или комикът Грило продължават да използват социалните мрежи с лекота и повърхностност, подсилени от телевизии, вестници и радиа. „Дефицитът е и интелектуален, на съзнанието, защото демокрацията не е просто да се гласува,” изтъква Де Нардис.
Това може би внася някаква яснота в загадката, неразбираема и непредсказуема, в каквато се превръща Италия всеки път, когато отива на избори. Тогава тя се лашка от ляво на дясно, минавайки през центъра или без да минава, сключвайки споразумения или без да ги сключва, все вътре в рамките на избирателния закон, известен като Rosatellum (по името на лансиралия го през 2017 г. депутат Еторе Розато – б. пр.) и стриктната двукамарност на парламента, където бързината я няма, защото натежава от сланинка – и после всичко започва отначало.
„Италия търси себе си. Левицата също“, смята Де Нардис. И припомня онези избори през 2008 г., когато Демократическата партия се яви като част от компот с християндемократи и наследници на висшата буржоазия, за да надвие Берлускони. Още тогава левицата като такава беше изчезнала от парламента. Последното ѝ реално превъплъщение беше „Маслиновото дърво” на Романо Проди. „Но дори и така, изоставяйки своето комунистическо и ляво наследство, те не успяха. Проблемът е, че те се преоблякоха в нов костюм, за да победят врага, обаче забравиха за самите себе си. Ако бяха спечелили, нямаше да имат структурата да управляват“, сочи социологът със съжаление. Следователно не е изненадващо, че сега Демократическата партия печели в най-богатите квартали на Неапол, Милано или Рим (Париоли). Италия е дезориентирана. Светът е преобърнат.
Идеологиите изчезнаха в голямата лаборатория на Европа. Вече няма истинска мисия за промени или истинско желание за включване на хората. Налице са сериозни трудности при опит за постигане на какво да е споразумение: Италия е млада страна, със силни местни общности, единствената, която смени лагера си по време на световна война и една от малкото в Европа, където е прието приятелки и любовници да бъдат открито представяни в обществото.
Ако в миналото Италия предоставяше небето си на американски и либийски самолети, за да решават там проблемите и интересите си, днес е на линия с две свои отзивчиви палуби – едната за Русия, другата за САЩ. Тази страна винаги е била гостоприемна за американски шпиони в Европа, устремени да неутрализират всеки вид комунизъм. Но в същото време Италия се нуждаеше твърде много от петрола на Кадафи и доскоро от газа на Путин. Когато е в момент на имплозия, пред лицето на трудностите тя винаги избира затягане на гайките – тоест десницата. Във футбола е печелила световни първенства. В политиката след християндемократа Алчиде де Гаспери през 1945 г. нещата също не вървяха зле.
„Италия е махало, но никога не е политала директно наляво, а по-скоро към коалиции на левицата, каквато в момента не съществува“, обяснява Джампиеро Мугини, един от най-влиятелните журналисти в страната. Добавя: „Мелони е умна. Познавам я от двадесетгодишна, но тя няма да множи хлябове и риби, като Христос. И без това ще е цяло чудо, ако не позволи да рухнем окончателно, защото имаме най-големия държавен дълг на Запад, прекалено сложна бюрокрация и две половини на страната, които не се познават и нямат намерение да се опознават.“ Има предвид Венето и Сицилия, два начина да бъдеш италианец, които засягат проблемите на идентичността като нация. „Няма защо да се изненадваме, че тази страна е дала повече от 30% на Движението „5 звезди” в предишния парламент (сега тази формация получава наполовина по-малко, тоест 15% – б. р.). Ние сме масов електорат, който освен това използва интелектуален, морален и топографски език отпреди петдесет години. Тези леви и десни разделения, които са родени след Френската революция, вече не съществуват, но ние продължаваме да ги използваме“, обяснява Мугини. Той говори за силна десница с влиятелни личности, докато левицата е обезсилена и събира хора без хъс, опитващи се да имитират седемдесетте години, когато Италианската комунистическа партия беше една от най-мощните в Европа и когато Пазолини все още не беше написал онази нашумяла статия, предупреждаваща страната за рак, завършил с метастази. Системата окончателно падна през 1992 г., когато бе сложен край на Първата република, опетнена от скандалните разкрития за политическата класа покрай операцията „Чисти ръце”.
През 1975 г. Фелини спечели Оскар с „Амаркорд”, а Чезаре Павезе – Нобел за литература. Макар тогава, насред „оловните години”, сериозна индустриална криза вече да започваше, гражданинът още се чувстваше част от територията, на която живееше. Имаше квартални комитети, административни кръгове, пееха се оратории в енориите, а RAI експериментираше самоуправление с администрация на синдикатите. Хората имаха желание да участват. 1968-ма беше съвсем скорошна, а падането на Берлинската стена (в което съучастваха християндемокрацията и Италианската комунистическа партия) беше още далеч.
Днес всичко това е утопично и мирише на гранясало. Фактът, че „ужасното дете” на италианската антиполитика Джорджа Мелони — представила се просто като жена и майка по време на последния си предизборен митинг в Рим — се провикна към четирите посоки не света за необходимостта от подкрепа, защита и грижа за италианските семейства, не е нищо повече от следствие от новия ред, от новия свят, чиито готови да се спукат шевове крещят за сигурност, здравеопазване и икономика. Така този нов свят държи като заложник една държава, която върви и върви, без да стига доникъде. Потопена в разкъсващ капитализъм, който се опитва да хомогенизира всичко.
About The Author
