Изминаха 20-години, които не бяха мислени от Пиер Бурдийо – той ни напусна на 23 януари 2002 година на 71 години. Това бяха 20 години, през които критическата социология, на която той беше олицетворение, и която той – след смъртта си – все още вдъхновява, бе връхлитана от предизвикателствата на едно сякаш далечно бъдеще. Предизвикателства, на които той нямаше как да е свидетел, но които бе доловил доста преди да са ни връхлетели. Беше ги доловил като гражданин – само социологът като гражданин има „рефлексивност рефлекс” (както би казал той) за социологическия проблем, за който академичният социолог още няма дори име. Рефлексивност рефлекс за всички онези неолиберални мрежи, които свръхмодерният капитализъм затегна около доскоро социалната държава – от финансовия колапс след 2008-ма до формите на социално страдание, към които Бурдийо се обърна в социоаналитичния обрат от 90-те години на миналия век. При това винаги отстоявайки лозунга от посветения на него филм на Пиер Карл, в който самият той участваше – „Социологията като боен спорт”. Връщането към такъв мислител няма как да бъде възпоменание – особено ако си учил от него този боен спорт; това връщане изисква свой собствен жанр.
През 2000 година в брой на списание „Критика и хуманизъм“, посветен на 70-годишнината на Пиер Бурдийо, казах, обръщайки се към читателите: „В този брой ще избегнем жанра на ритуалното юбилейно говорене и ще се опитаме да изплатим един научен дълг към мислителя: дългът да се мисли символната му революция социологически – и то според социологията на самия Бурдийо – като се тръгне от обсебеността му от социологическото illusio (за което си заслужава да умреш), т. е. от признаването на всичко онова, което – без да се казва – се изисква от социологическото поле, за да остане то социологическо (дори когато го революционизираш), и, като се премине през неговото еретично мислене „с и против” Маркс и Вебер, Дюркем и Мос, да се стигне до неговите собствени социологически открития.” Като след кратко двоумение добавих: „И до мисленето „с и против“ самия Бурдийо” (имайки предвид – доста нескромно – нашите собствени занимания с теория на практическата логика и социоанализа). Но и сега, когато – 20 години след смъртта на Бурдийо (и малко след броя на списание „Хетеродоксия“ за социоанализата на самонаследяването, посветен на неговата 90-годишната), се вслушахме отново в социологическите уроци на Бурдийо – този научен дълг към него все още не е изплатен. Може би тъй като сме усвоили от него склонността да бъдем – отново и отново – еретици в социологията, дори еретици спрямо самата ерес; а може би тъй като дългът – и при „второто раждане” – няма как изобщо да бъде някога изплатен.
Дали тъкмо неизплатените дългове към нашите учители не са онова, което ни връща назад през годините? Не мога да забравя как през декември 2001, много малко преди смъртта му (мисля, той изобщо не предполагаше, че тя ще се го застигне така скоро) – след като не го бях открил в „Колеж дьо Франс” и си стягах багажа за София – Бурдийо съвсем неочаквано се обади по телефона в хотела ми. Звучеше леко уморено, но като човек, обсебен от мисли за бъдещи социологически занимания. Може и да се е интересувал какво се случва с броя за 70-годишнината му, но не го каза. Разбрахме се да се срещнем колкото се може по-скоро – бях му предложил брой на списанието му „Actes de la rechershe en sciences sociales“, посветен на енигматичното общество, в което бяхме живели преди 1989 г. („общество на мрежите”, убеждавах го аз).
Само след месец, докато чаках на една софийска опашка, ми звъннаха по телефона да ми кажат, че е умрял. И аз изведнъж си дадох сметка до каква степен не разбираме, че един разговор с човек, на когото много държим, може да се окаже последен. И така, 20 години след този разговор, се сетих отново за неизплатения ни дълг (и за социологията като „боен спорт”). Това, което донякъде ме успокои, бе, че дори да не може да бъде изплатен, дългът е възможно да бъде изплащан. С всяка следваща социологическа ерес – чрез обръщане към онова, което преди време нарекох „дивото мислене на Бурдийо”. Имам предвид „мисленето по време на говорене (или на писане тъй, както се говори), отдадено на перформативната магия на назоваването на социологически проблеми, за които академичните социолози – макар и вече да ги долавят – още нямат имена”. 20 години след смъртта му пред нас отново има такива проблеми.
