Изследването “Алтернативният университет. Уроци от боливарска Венецуела” на Мария Иванчева се появява в критичен момент. Задълбочаващите се модели на неравен достъп до висше образование, масовите студентски и преподавателски движения в Западна Азия, на юг от Сахара, Северна и Южна Америка, Западна и Източна Европа, борещи се срещу възпрепятствания достъп, бюджетните съкращения, приватизацията и нарастващите образователни практики, ориентирани към благоденствието на бизнеса, но не и на народа – всички те сочат към разширяване на базата на глобалното недоволство от моделите на обучение и научна дейност, които от своя страна превръщат дори и малцинството, което има привилегия на достъп до висше образование в нископлатена работна ръка, обект на все по-несигурни трудови условия и експлоатация.
Алтернативният университет е политически навременна книга в две важни направления. Първо, книгата проследява трудностите, противоречията и капаните на един политически експеримент, опит да се създаде алтернативна, радикална и социалистическа организация в сферата на висшето образование в епоха, в която капиталистическите форми на управление подчиняват всички процеси на производство и потребление на знанието. Второ, защото въпреки тези трудности авторката не се страхува да рефлектира върху възможните пътища на трансформация в положителна посока въпреки ситуацията, в която живеем: светът бавно се примирява с тачеристкото послание „няма алтернатива“ и все по-рядко се намират пространства, където се обсъждат различни практики и организационни модели на висше образование.
Въз основа на архивно проучване, теренно изследване с включено наблюдение и интервюта и мулти-локална етнография между 2008-2011 г., съчетани с инструментариума на критическата теория, Иванчева разказва историята зад създаването на Боливарския университет на Венецуела (Universidad Bolivariana de Venezuela, оттук насетне БУВ). За авторката създаването на алтернативен университет има „стратегическо значение“ (стр. 15) за Боливарския „процес“ на покойния президент Уго Чавес. За да осветли това значение, книгата на Иванчева „работи през призмата на различните мащаби, през които се осъществяват и практикуват [реформите за висше образование във Венецуела], [с] групи, които ги прилагат и въплъщават, както и [спрямо] символичната и материална среда, в която е потопен процесът на производство и имплементация на социални политики“ (стр. 18).
Рая Апостолова от редколегията на сп. Диверсия разговаря с Мария Иванчева, чиято научна работа от години се фокусира върху висшето образование и труда като част от офанзивата на неолибералния капитализъм срещу публичните услуги и обществен живот. Докато Алтернативният университет ни пренася в революционните експерименти във Венецуела, книгата е редно да се чете и като инструмент за социална промяна, който ни подтиква към размишления относно алтернативите на капиталистическото развитие и бъдещето на социалистическите практики.
Рая Апостолова (РА): Мария, ти си родена в България, бивша социалистическа страна, която преминава през едни от най-опустошителните реформи в сферата на образованието след дезинтеграцията на „социалистическия блок“. Донякъде твоята лична траектория говори за ефектите на тези реформи върху поколение източноевропейци. Би ли ни разказала малко за себе си и как се случи така, че ти отиде да изучаваш венецуелския „процес“ и образователните му реформи?
Мария Ивачева (МИ): Благодаря, Рая и Диверсия, за поканата и прочита. В момента съм доцент по образователна социология в Университета в Стратклайд в Глазгоу, където получих работа след доста лутане между краткосрочни договори в несигурни условия на труд в различни държави като изследовател по проекти, изучаващи развитието на глобалното висше образование. Макар че през последните години тези проекти се фокусираха най-вече върху неолибералните реформи във висшето образование и посегателството върху образованието като обществено благо, основният акцент на работата ми винаги е бил свързан с проследяването на алтернативни експерименти във висшето образование и различните начини, по които университетът исторически е използван като инструмент за социална промяна.
Така е, родена съм в социалистическа България, която, както знаем, по-късно стана постсоциалистическа. Като ученичка в българската образователна система, а по-късно и като студентка в Софийския университет, от мен се очакваше да осъждам социализма като тоталитарен, без да задавам много въпроси за икономическите реформи и ежедневния живот отвъд политическите репресии в тази епоха. Любопитството ми често беше пресичано от хора от по-старото поколение, както и от учители и преподаватели, които твърдяха, че няма как да разбера социализма, ако никога не съм го живяла. Първоначално се вслушвах и дори вярвах на тази позиция. Когато например като студентка в магистратурата в Университета на Лондон в началото на 2000-те години за първи път чух за боливарското правителство и социалистическите му реформи в сферата на образованието, бях в шок. Спомням си, че тогава ме обзе морална паника, че режим, който смятах за нов тоталитарен социализъм, използва висшето образование за идеологическа индоктринация. Скоро след това обаче попаднах в Централноевропейския университет (ЦЕУ) като част от едно политическо поколение, идващо от бившия социалистически свят, чиито представители изпитваха последиците от икономическия разпад и разграждането на социалистическата социална държава под формата на трудности при намирането на работа или достъп до достойни условия на живот. Катедрата по социология и социална антропология на ЦЕУ ни предостави критична марксистка рамка, през която да осмислим тези процеси. След първоначалното ни изумление много от хората от това поколение, студенти в хуманитарните и социални науки в ЦЕУ, приехме тази рамка, тъй като тя ни помогна да осмислим, да си обясним и дори да започнем да изразяваме бунта си срещу собствената си реалност.
Самият ЦЕУ обаче беше експеримент по създаване на новата източноевропейска либерална средна класа. Първоначалната ми идея беше да сравня БУВ и ЦЕУ като различни експерименти на класова формация през университетско образование. Разположени в различни части на полупериферията на световната капиталистическа система и двата университета бяха създадени с цел да произведат социална промяна през противоположни по посока процеси по формиране на класово самосъзнание: съответно масово и елитно. След като пристигнах във Венецуела през 2008 г. обаче се отказах от това сравнение. Бях в много различна позиция на вътрешен/външен наблюдател на двете места, което щеше да повлияе на теренната ми работа и изводите, които бих почерпила.
РА: Нека преминем към опита ти във Венецуела. Би ли позиционирала БУВ в цялостната програма на социалистическото правителство на президента Чавес? Какви бяха политическите, икономическите и образователните намерения зад създаването му?
МИ: Може би е добре да започнем от 1989 г. Тази година има две различни лица. Едното ѝ лице е Източна Европа, където социализмът се срина по доста драматичен начин, а догмите за „края на историята“ и „няма алтернатива“ бяха по същество повод да се провъзгласи триумф на капитализма срещу социализма. Второто лице е Венецуела, където през 1989 г. страната преживява точно обратния процес. Тогава се случва „първият антинеолиберален бунт“ на бедните срещу строгите икономии, така нареченият Каракасо (Caracazo). Този бунт е резултат от икономическата криза във Венецуела заради спада в цените на енергийните продукти за домакинствата. Въпреки че народът избира правителство, което обещава да не подписва Вашингтонския консенсус, дни след изборите този наръч от документи, обещаващ дерегулация на пазара и разграждане на обществените услуги, се приема. Това довежда до огромен недоимък и все по-значим дълг на домакинствата сред бедните слоеве на Венецуела; предимно сред тези над 90%, които живеят в бедните квартали (barrios) в големите градове. Тези хора излизат по улиците, за да протестират и плячкосват стоки в уплах от настъпващата нищета, полицията и армията се намесват с масово насилие и убийства на стотици или дори хиляди, чиито трупове и до днес биват изравяни от масови гробове. И така, докато през 1989 г. Източна Европа безусловно приема капитализма през евфемизма „свободен пазар“ за свое по-нататъшно развитие, Латинска Америка се събужда от илюзията, че печалбата на едрия капитал някога ще „прокапе“ до експлоатираното бедно мнозинство и започва така наречената „Розова вълна“ от демократичен социализъм.
Когато Чавес идва на власт след демократични избори през 1998 г., първоначално липсва ясно изразен съюз между него и интелектуалците-социалисти, за които Чавес изглежда твърде компромисна личност за левицата: той е военен, религиозен и в най-добрия случай популист с неясни политически убеждения. Това се променя бързо след поредица прогресивни закони, които той въвежда през 2001 г. и опита за държавен преврат през 2002 г. След дни, в които парламентът е окупиран от самопровъзгласилата се нова власт – подобно на начина, по който Хуан Гуайдо се самоназначи за президент на Венецуела – а народът застава с голи ръце да се бори за демократичния си избраник, интелектуалците виждат на какъв антидемократичен произвол е способен венецуелският елит. Тогава много от тях се присъединяват към редиците на поддръжници на Чавес и мнозина влизат в управлението му, допринасяйки за разработването на социалните програми misiones като форма на реално преразпределение на петролното богатство на Венецуела. Тези програми са много и засягат здравеопазването, социалното осигуряване, жилищната политика и други обществени сфери. В тези реформи централно се включват три образователни програми: Misión Sucre (университетско образование), Misión Robinson (ограмотяване) и Misión Ribas (средно образование и техническо обучение). Misión Sucre е реформата, която открива над половин милион университетски места за бедните, които традиционно са били изключени от достъп до висше образование. Тук е важно да се разбере, че БУВ се създава като отделен университет вместо като част от масовизация на старите съществуващи държавни университети. А това предполага и разрастване в броя и съдържанието на структурите, които обслужват целите на образованието. Наред с това, БУВ не е създаден във вакуум не само на национално, но и на глобално ниво. В книгата показвам до каква степен това, че БУВ трябва да спазва всички изисквания, диктувани от глобалното поле на висше образование с все по-стандартизираните му йерархии, предопределя някои от характеристиките и слабостите му.
РА: Една от отправните ти точки за историзиране на БУВ са противоречията, възникващи от решението на Чавес да изгради алтернативни структури наред с традиционните. Това води до ситуация, която наричаш „парадокса на академичната автономия“. Би ли доразвила тази гледна точка?
МИ: В съвременните дебати, вероятно от 1980-те години насам, исканията за академична автономия се използват от движения, борещи се срещу автократични режими, поради което терминът се свързва с политиката, но не и с пазара. Случаят на Венецуела олицетворява клопките на един такъв подход. Преди опита за държавен преврат един много малък венецуелски елит се възползва от публичното висше образование, като същевременно обаче работи основно за това венецуелският суров петрол и свързаните с неговия добив инфраструктури на познанието да са в услуга на международните корпорации. Ефектите на тази конюнктура ясно се наблюдават по време на генералната стачка на „висококвалифицираните“ петролни работници в държавната компания PDVSA през 2003 г., които напускат работа и блокират производството на петрол, което довежда до фаталния край на мнозина, защото страната е изключително зависима от петрола за своята прехрана. Тогава социалистическите интелектуалци, които насърчават образователните реформи като начин да се адресира огромното неравенство сред населението, схващат този втори опит за преврат като част от съпротивата на образования елит, който използва академичната автономия, за да се вкопае в експертни позиции и в традиционните висши учебни заведения, откъдето да се противопостави на прогресивните реформи на Чавес. Този епизод в началото на режима на Чавес, който идва на власт с демократични избори през 1998 г., но е третиран като узурпатор от опозицията във Венецуела и политиците в западните капиталистически страни, създава един вид пропаст. Същите актьори, които в периода 1958-1998 г. се противопоставят на академичната автономия – например по време на венецуелската 1968 г., Renovación Academica, когато прогресивните студенти се сблъскват с полицейско насилие от страна на „демократичното“ консервативно правителство – с идването на Чавес на власт започват да използват тази автономия, за да запазят своите привилегии и да подкопаят правителствените реформи в полза на бедните. Този епизод ни напомня, че дори в развитите капиталистически демокрации, където академичната автономия е уж незасегната, университетите често дават приоритет на пазарните принципи и поставят образованието в услуга на бизнеса. В рамките на тази конюнктура концепцията за академична автономия изиграва донякъде превратна роля във Венецуела: социалистическите преподаватели и учени много неохотно ѝ се противопоставят и не я нарушават дори в свой ущърб, докато противниците на реформите я използват, за да защитят своите привилегии. Парадоксът се крие в това, че решението да се създаде второ ниво институции, вместо властта да се намеси в управлението на традиционните обществени университети, означава да се изоставят ключови места за борба срещу капитализма.
РА: Говорейки за местата на борба, започваш книгата с етнографски разказ за кампанията за промяна на конституцията (Enmienda), която да позволи вечното преизбиране на президента Чавес. Много живо описваш начините, по които чавистки дейци се мобилизират, рисувайки графити по обществените сгради: практика, насърчавана от правителството и заплащана от обществените бюджети. Какво разкриват тези случаи на подривен активизъм, подкрепяни от правителството, за начините, по които държавата функционира спрямо своите граждани?
МИ: Когато избрах университета като пространство за теренна работа си представях, че ще седя в класните стаи и ще интервюирам студенти и преподаватели. Това беше донякъде така, но поне в началото на терена ми се сблъсках със съвсем различна реалност. Кампанията Enmienda се проведе в началото на моята работа на терен, което означаваше, че събеседниците ми не прекарваха много време в учебните зали. Много от занятията бяха преустановени. Вместо това студентите се събираха на паркинга на БУВ и се присъединяваха към „караваните на щастието“ (caravanas de alegría), организирани от революционни диджеи и културни колективи, за да обикалят града. Трябваше бързо да осъзная, че правя образователна етнография в един много политически университет, а кампанията популяризираше не само президента, но и едно различно отношение към обществото и държавата. Въпреки че на власт беше прогресивно правителство, това не означаваше непременно, че то има власт над държавата. Това беше така, тъй като структурите на държавата все още обслужваха големия бизнес, чуждестранните корпорации и елитите в страната. Тактиката, която правителството възприе в тази ограничена ситуация беше в известен смисъл да „приземи“ държавата. Чавистите идваха, боядисваха сградите, сменяха фасадите, но често нямаха структурната власт да извършат наистина дълбока реформа. И все пак правителството разполагаше с друго оръжие. Революционното изкуство и организирането на общности бяха два ефективни начина за свързване на политиката с хората, така че хората да започнат да виждат правителството като присъстващо във всекидневието им. Чавизмът разполагаше с телата на активисти от всички възрасти, които бяха част от бедните общности, присъстваха в тях и бяха ангажирани с тях. Те разпространяваха свободно листовки, книги, музикални дискове, тениски, чанти, бейзболни шапки, обувки и други продукти като част от символичното преразпределение на петролната рента и достъпа до афективния свят на революцията. Така и аз превърнах първоначалната си почуда и дори раздразнение в любопитство и престанах да мисля за университетите единствено като за институции, които предоставят образование в класната стая. Сега ги виждам като израз на по-големи политически процеси и поле на класова борба. Капиталистическите университети също насърчават специфичен тип политика чрез панаири на компании, набиращи работна ръка и частни компании, произвеждащи вещи за консумация на студентите, които са не само допускани, но и канени с приоритет и дори предоставяни с монопол в рамките на кампусите: всичко това е не по-малко политическо третиране на кампусите, но понеже е в подкрепа на свободния пазар, университетите го нормализират и подкрепят.
РА: Когато говориш за създаването на „афективни реалности“ в маргинализирани общности се опираш на понятието матрисоциалност (matrisocialidad) на антрополога Самуел Уртадо, за да обрисуваш начините, по които телата на жените се интегрират в революционния процес. Би ли се спряла по-подробно на връзката между афективната реалност на държавата и социално възпроизводствената и политическа работа на жените, които са дейни в маргинализирани общности?
МИ: Работата на Уртадо върху родствените структури и социалното възпроизводство в бедните общности чрез струпване на домакинства от самотни майки беше много важна за мен, за да разбера някои от политическите и социалните процеси, които се преплитаха в Боливарската революция. Уртадо показва как – предвид липсата на налична частна собственост, около която да се формират патриархални отношения и ядрени семейства – бащите присъстват най-вече в еротичната си роля. Те не издържат финансово семейството и често изчезват или сменят жените, с които се свързват интимно; създават потомство, но не участват в процесите по социално възпроизводство. Уртадо твърди, че по този начин на бедните жени не остава друг избор освен сами да се подсигуряват материално и да се грижат за собствените си деца. Предвид ниските доходи, това е възможно единствено когато няколко домакинства на самотни майки се съюзяват и гледат заедно децата си в една споделена матри(линейна)социалност. По време на теренната ми работа започнах да срещам такива самотни майки, които бяха централни за революционния процес на местно ниво. Както в главния кампус на БУВ, така и в децентрализираните класни стаи на БУВ (aldeas universitarias), обучението беше организирано през съчетаването на по-традиционно преподаване с един от централните компоненти на учебната програма: „работа на терен“ (extensión) с бедните общности, наречена Боливариански проект за ново гражданство (Proyecto bolivariano de nueva ciudadania). Extensión идва от стара латиноамериканска традиция получените познания в университетското образование да се прилагат на практика в проект в обществена полза. След като в началото на ХХ век extensión става централен елемент на прогресивното обществено образование, по-късно този компонент е присвоен от бизнеса и се използва за осигуряване на комерсиални стажове за студенти от икономическия елит или за неплатен труд чрез чиракуване сред по-бедните и тези без връзки. Боливарското правителство обаче връща тази практика към първоначалния ѝ прогресивен произход. Студентите от всеки випуск и всеки поток на БУВ практикуват extensión като проект за колективно организиране и мобилизиране на бедни общности в крайните квартали на Каракас или в отдалечени селски общности. Това изисква много логистична подготовка и понякога е свързано с рискове за сигурността на студентите и преподавателите, тъй като това са общности, които исторически живеят в несигурни условия и насилие по улиците, така че понякога различни инциденти, затворени пътища или свлачища се превръщат в бариера за такива експедиции на студентите до терена, където се развива тяхната практика. Докато бях там, наред с тези логистични проблеми по посещаването на такива общности, също така невинаги имаше разработена методология за това как да се работи с общностите. Някои преподаватели знаеха как да действат на място или защото бяха от самата общност, или защото бяха опитни социални работници, но много идваха от традиционни университети без много социална практика и – като самата мен тогава – нямаха идея какво да правят. По този начин студентите и преподавателите от БУВ бяха напълно зависими от посредниците в общността. Тези посредници са говорителите (voceros), които по-често са мъже, подкрепяни от жени активистки в общността. Жените-активистки изнасят на плещите си голяма част от действителната работа: те чукат на вратите на хората, създават и движат обществените кухни, местните кооперативи за шиене на революционни тениски, градското земеделие и комуналните медии и наред с това са активни в местните клонове на Обединената социалистическа партия на Венецуела (PSUV), която симпатизантите на Чавес постепенно развиват като изборен инструмент. Същите тези жени бяха и тези, които, по мои наблюдения, посрещаха приходящите групи от БУВ и други боливарски институции. Тези жени бяха заети с революцията 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, като същевременно бяха (често самотни) майки, баби, дъщери, грижеха се за деца и възрастни родители и работеха на непълно или пълно работно време, за да изкарват прехраната на собственото си семейство и разширената матрилинейна общност, за която говорих по-горе. Революцията им беше донела огромно овластяване и символно преимущество, защото за първи път на тях се гледаше политически не като маргинализирани жени без глас, а като актьори на промяната. И все пак – и това е едно от моите опасения, изразени и в книгата – бавното и в най-добрия случай откъслечно икономическо преразпределение на благата в боливарска Венецуела не отговаряше на нуждите на тези жени и не зачиташе абсолютно централната роля на доброволния им труд в изграждането на структури на доверие и афект сред общностите, от които правителството черпи легитимност. Жените реално въплъщаваха и представляваха революцията в своята общност. За разлика от епохата преди боливарската революция, когато държавата е присъствала в тези бедни общности най-вече с насилническото и чуждо тяло на полицията или армията, сега тя идваше с тялото на близката роднина или съседка на човека от квартала: облечена в червената си тениска, говореща с познат местен диалект и мек тон, активна в промените на условията на живот и в създаването на по-човечни отношения в квартала и в държавата за бедните хора. В този смисъл тези жени бяха и все още са изключително мощен инструмент за поддържане на общностите, ако не политически ангажирани, то поне не отчуждени от държавата.
РА: Нека се спрем на друг тип „работници на революцията“ – радикалните учени. Понятието „радикално благородничество“ задържа вниманието ми, докато четях книгата ти. То е централно за анализа ти както на всекидневните практики в университета, така и на структурните ограничения, които фигурата на революционните учени осветлява по отношение на функционирането на боливарските реформи. Разчиташ на бурдийовистка рамка, за да развиеш този термин, който намираме в цялата книга, понякога по-явно, друг път по-скрито. Би ли обяснила това понятие и как то се отнася към по-големите въпроси, които ръководят книгата?
МИ: „Радикалното благородничество“ идва от концепцията на Пиер Бурдийо за „държавното благородничество“ – по отношение на членовете на френската висша класа, които посещават определени висши учебни заведения (grandes écoles) и формират държавния елит. Бурдийо говори и за малък брой радикални теоретици, които въпреки сходна траектория използват относителната автономия на академичната си позиция, за да критикуват държавата „отвътре“ докато работят в тези държавни университети, но реалната им власт е незначителна. И все пак, това което и двете групи споделят като привилегия, е времето: време за натрупване на символен капитал от ранна възраст и за потапяне в мрежи от привилегии. Въпросът за времето е интересен във венецуелския случай, където радикалните интелектуалци действително не само критикуват от опозиция, но и идват на власт. Венецуелските „радикални благородници“, за които говоря в книгата, са бивши студентски дейци, активни особено във венецуелския вариант на паржиката или пражката 1968 г. (Renovación Academica). Те учат в университети през 1960-те години и често остават на работа в научните среди или като експерти в държавните институции, но са политически маргинализирани след насилствения отпор от страна на либералната държава към различни вълни на социални движения, в които те се включват до самия край на 20. век. Когато Чавес идва на власт, някои от тези активисти се присъединяват към неговото управление и много от тях са поставени начело на реформата на висшето образование. В този момент те комбинират две привилегии, чиято комбинация дава резултат в това, което наричам „революционен капитал“. От една страна много от тях имат привилегията на елитарния произход и образование в традиционни университети, в епоха, когато такова образование не е било достъпно за бедното мнозинство. От друга страна те имат преимуществото на повече „време в революцията“: като революционно настроени студенти и преподаватели те са участвали в много от студентските вълнения като епизодите през 1968, 1987 и 1998 г. Това са привилегии обаче, с които не разполагат нито преподавателите на БУВ (често самите те току-що завършили студенти първо поколение), нито студентите на БУВ, които тепърва получават достъп до образование с възхода на боливарската система. Тази значима привилегия (или дистинкция, да използвам езика на Бурдийо) на старото поколение радикали се превърна в обект на конфликт около времето, когато аз проведох изследването си. От една страна беше невъзможно съвсем да се зачеркнат тези стари привилегии, защото университетът имаше нужда от акредитация, а новите преподаватели на БУВ нямаха необходимия академичен тренинг, дипломи и публикации, та първоначално се разчиташе на старото поколение, сред които поддръжниците на Чавес бяха малцина. От новото поколение обаче твърде скоро се очакваше да започнат да трупат не само академични, но и „радикални“ активи. Появяваше се нещо като революция на две скорости. Докато преподавателите от новото поколение на БУВ трябваше да работят на пълни обороти в три смени с големи групи студенти с много различно ниво на придобити академични умения, успоредно от тях се очакваше да защитават дипломни квалификации за магистър и докторантура (а мнозинството в началото нямаха такива), както и да публикуват и да кандидатстват за финансиране на научни си изследвания. В резултат, често тези преподаватели от по-новото поколение не успяваха да наваксат нито с традиционните научни акредитации, нито с радикалните активи на „радикалното благородничество“, използвани от боливарското правителство, за да обоснове акредитацията на новите университети. От друга страна за наваксване с политически активизъм нямаше нито време, нито условия – освен да се включат в структурите на социалистическата партия, за критика срещу правителството дори „отвътре“ не оставаше пространство най-вече заради страх, че такава критика ще ги превърне в „маша в ръцете на опозицията“. Така и на новите преподаватели, и на студентите им липсваше най-вече миналото, т.е. времето в студентските движения в епохата, когато членовете на бедните общности са били изключени от университетите. Това противоречие стана още по-очевидно, когато студентите от БУВ започнаха да протестират срещу материалните условия на обучение, защото боливарските структури получаваха много малка субсидия в сравнение с традиционните държавни университети. Членовете на „радикалното благородничество“, които иначе се оплакваха, че студентите им не се мобилизират политически, парадоксално бяха изключително критични към своите студенти и младите преподаватели, които ги подкрепяха. Те се опитаха да затвърдят значението на собствените си борби в традиционните университети като случващи се „в окото на бурята“, но наричаха собствените си разбунтувани студенти „контрареволюционери“ или „клиенти, които се отнасят към университетското образование като към предоставяне на услуги“. От това може да се извлече поука за революционните движения, които е добре да се съобразяват с такъв „революционен капитал“ като привилегия, към която да се отнесат критично и да търсят начини за коригирането ѝ, а не за възпроизвеждането ѝ.
РА: Кадровата политика на социалистическо правителство е една от целите на БУВ. От книгата обаче научаваме, че възходящата мобилност на тези кадри или трансферът на икономически и културен капитал от елита, „надарен“ с такива капитали, към новите актьори, получили висше образование чрез боливарските структури, не се осъществява на практика във Венецуела. Защо?
МИ: Ако мислим за кадровата политика като прехвърляне, а не премахване на различни видове капитал, то това е процес, зареден с огромни вътрешни противоречия и изобщо проблемен за изграждането на социалистически строй. Възходяща мобилност не трябва да бъде нещо, което революцията осигурява само на своите избрани кадри, тъй като това означава създаването на нови социални йерархии и различия. Въпросът е по-скоро, отвъд идеи за възходяща мобилност на една лоялна прослойка, какви други способи имаме за произвеждането на равенство: издигане на позицията на тези, които са в икономически и културен ущърб, или понижаване на позицията на тези, които имат привилегии? Дали достъпът до дипломи и експертни позиции сам по себе си служи на такъв процес или пък е необходимо тази привилегия да бъде уравновесена с достъп до труд или демократичното участие на други прослойки, на които експертите да дължат отчетност? Или става въпрос за демократизация на експертизата и достъпа до решения на високо ниво? Какъвто и да е отговорът на тези въпроси, във Венецуелската ситуация беше сложно да им се даде отговор, тъй като старите структури на привилегии никога не бяха разрушени и поне по времето, когато бях там при управлението на Чавес, реално не можеше да се говори за структурно преразпределение на експертни позиции в ключовите сектори на икономиката като например производството на петрол, услугите и медиите. Частният сектор продължаваше да се разраства, но новите боливарски възпитаници не бяха възприети като готови за „висококвалифицирани“ позиции дори в рамките на държавния апарат, като например националните телевизии или държавната петролна компания PDVSA. В редките случаи, когато бяха назначавани там, те имаха достъп само до определени „нискоквалифицирани“ и нископлатени работни места. Така и не беше създадена структура на заетост, която да им позволи да се развиват в рамките на образователната система и държавната администрация. И все пак, когато се поинтересувах защо това е така, боливарски политици и университетски ръководители възприемаха моите въпроси за пазара на труда за випускниците на БУВ като израз на инструментализъм и недооценяване на революционния замисъл. Започнах по малко да разбирам, че БУВ има не само открити цели, но и „скрит учебен план“. Макар и на теория университетът да беше посветен на подготовката на държавни кадри, на практика той беше най-вече инструмент за подготовка на социални работници. Възпитаниците на БУВ трябваше да отхвърлят традиционния пазар на труда и да се ориентират към това да мобилизират бедните общности. За да могат да направят това обаче те трябваше да кандидатстват за микрокредити към обществените „комунални“ банки (Женска банка, Популярна банка и т.н.). И макар нисколихвените и безлихвени кредити от тези банки да представляваха много по-социален модел на предприемачество, в процеса на кандидатстване за тях най-често успешни бяха представители на средната класа дори в някои по-заможни квартали, които владееха проектния жаргон и бяха на „ти“ с бюрократичните неправителствени организации и форми на управление.
РА: Какви изводи черпиш от опита ти във Венецуела за бъдещи експерименти по създаване на алтернативни структури на висшето образование? Има ли някакви начини, по които тази книга е повлияла на изследванията ти върху съвременната неолиберална сфера на висше образование и наука?
МИ: През 2008 г., когато започнах работа на терен, ефектите от световната финансова криза започваха да се усещат от цяло поколение студенти в развитите капиталистически държави. Във висшето образование бяха въведени непосилни такси, студентският дълг се разрасна в милиарди, започна все по-ускорена приватизация на образованието като общо благо и все по-малко имаше перспектива дори за завършилите висше образование в условията на разпадащ се пазар на труда и жилищна криза. Това, което теренът ми във Венецуела ме накара да осъзная – отвъд това колко валидна е критиката към капитализма и защо социализмът, въпреки противоречията на „реално съществуващите“ режими, е по-справедлив обществен строй – е до каква степен студентските протести през 2011 г. бяха лишени от утопичен импулс; от алтернативна визия за това как да се реформира университетското образование. Вероятно поне отчасти проблемът се дължеше на това, че някои от най-тежките атаки срещу общественото висше образование бяха развити на базата на прогресивна критика. Например призивите за студентската пригодност за трудова заетост и за публична отчетност на академичния персонал се коренят в лява критика на липсата на приложно познание в някои дисциплини и академичните привилегии без задължение за производство на общественополезни знания. Преведени на пазарен език обаче тези и други призиви се превръщат в пазарни догми, които принуждават всички учени да създават „стойност за бизнеса“ чрез употребата на университета като място за производството на работна ръка и научни продукти. Данъците, събирани уж за целите на висшето образование, се преразпределят към бизнеса под формата на обучения на трудов персонал и производство на продукти и патенти с комерсиална стойност от евтина научна работна сила. Бизнесът печели, като извлича финансови и човешки ресурс, без да влага средства в университетите или публичния сектор. В такъв вакуум на идеали социалистическият експеримент ми помогна да се запитам какви биха могли да бъдат алтернативните начини на мислене за ангажираност на общността, колективно производство на знания, алтернативно оценяване и на студентите, и на преподавателите, отвъд съвременните, западни форми и класификации на познанието, поставени в услуга на развития капитализъм. Боливарският експеримент в рамките на демократично социалистическо управление, в частност, за мен беше много ценно потвърждение, че е възможно да се работи в тази посока не само локално, но и в национален и дори световен мащаб. За съжаление този опит показа и ограниченията на демократичния социализъм. Потопен в капиталистически и неоимперски структури, йерархии или полово разделение на труда и на обществено ниво, и в рамките на световната капиталистическа система, нито един социалистически експеримент не може да се развива съвсем според собствените си идеали. Венецуелският опит все пак ни дава импулс не само критично да изобличаваме, но и да работим градивно срещу противоречията, които могат да подкопаят дори най-добронамерените усилия за институционален дизайн с егалитарен замисъл. Надявам се книгата да ни подтикне да се задълбочим в социалистическата история, да разчетем грешките и постиженията по един по-нюансиран начин, за да може, при следващи експерименти, социализмът да живее според идеалите си и да донесе едно по-равноправно бъдеще.
