През 1989 г. падна Берлинската стена и за Централна и Източна Европа започна така нареченият „период на прехода”. Преследваше се радикална промяна в обществото на икономическо, политическо и социално ниво. В тази връзка България прие различни програми за развитие, обработени от двете големи наднационални институции на развитието – Световната банка и Международния валутен фонд. В страната бързо възникна гъста мрежа от неправителствени организации. Агенциите на ООН, наднационалните органи и неправителствените организации организираха и координираха прехода в България, използвайки същите методи, същите идеи и същия език, които дотогава бяха използвани за страните от Третия свят.
От „развитието” до „демократизацията” на Източна Европа
Концепцията за „развитие” се ражда на 20 януари 1949 г. В този ден президентът Хари Труман произнася пред американския Конгрес встъпителното си слово като президент, в което определя като „недоразвити” голям брой държави, поверявайки на „развитите” страни задачата „да работят за развитието”: „Увеличаването на производството е ключът към просперитет и мир… Трябва да приложим на практика плановете си за премахването на пречките пред световната търговия и за увеличаването на обема ѝ. Икономическото възстановяване и самият мир зависят от увеличаването на световната търговия. Над половината народи в света живеят при мизерни условия. Техните икономики са примитивни и застояли. Съединените щати изпъкват сред нациите с развитите си индустриални и научни методи. В сътрудничество с другите държави, ние трябва да насърчим инвестициите на капитали в районите, нуждаещи се от развитие.” Маскирайки американските интереси с проявявано великодушие, Труман не се поколебава да обяви програма за техническа помощ, която би трябвало „със съдействието на американския бизнес, частен капитал, земеделие и труд, да увеличи индустриализацията на другите страни и да повиши значително жизнения им стандарт.” Оттогава светът значително се е променил, но не и ситуацията в развиващите се страни, наричани и до днес „Трети свят”.
След Втората световна война се раждат наднационалните институции-близнаци Международен валутен фонд и Световна банка. В същия период се създават и повечето агенции на ООН – FAO (Организация по прехрана и земеделие) през 1945 г., ЮНЕСКО (Организация на Обединените нации за образование, наука и култура) и УНИЦЕФ (Детски фонд на Обединените нации) през 1946 г., последвани от Върховният комисариат на ООН за бежанците през 1951 г. Програмата на ООН за развитие (ПРООН), която днес е най-голямата световна мрежа в областта на развитието, е създадена през 1966 г.
Проектите в подкрепа на развитието се характеризират с широка гама от дейности на неправителствени организации (НПО). Разпространението им е ново явление, което набира сила в контекста на един истински бум на „индустрията на развитието”. Тази еволюция започва с промяната на политиката на Световната банка след 1973 г. под ръководството на Робърт Макнамара, който увеличава тринадесеткратно обема на заемите и превръща банката в същински интелектуален оператор, поддържащ целенасочени социални и културни проекти.
През 80-те неолибералните икономисти преобразуват Световната банка в глобален агент на „Вашингтонския консенсус”, който се стреми да наложи политики на дерегулация и приватизация в задлъжнелите страни. Броят на НПО главоломно нараства. От тях се очаква да създадат своя собствена ниша от фондове за социални инвестиции, които да смекчат непосредствените последствия от Програмите за структурни реформи (PAS). Те са насърчавани да се превърнат в канали за подпомагане на бедните или за заплашените от социално изключване в контекста на новата икономическа политика.
Някои НПО са финансирани от американски правителствени агенции като USAID (Американска агенция за международно развитие) с конкретната цел да разпространяват неолибералните идеи, превръщайки се в мозъчни тръстове. Занимават се с анализ на обществената политика в области, разпростиращи се от социалните програми до политическата стратегия, от икономиката до науката и технологията, от търговските и индустриални политики до военните консултации.
След 1989 г. мозъчните тръстове намират ново поле за развитие в Източна Европа, където прагматични експерти и романтични интелектуалци са привлечени от идеята за автономно гражданско общество, надзираващо действията на правителствата, подпомагащо напредването на либералната демокрация и предпазващо от „завръщането на комунизма”. Така проблематиките на развитието до голяма степен съвпадат с тези на демократизацията и вече не засягат само Третия свят, а също и Източноевропейските страни, и дори целия Западен свят, където след края на 90-те години се развиват множество мозъчни тръстове, които участват в замислянето на реформи, изискващи жертви, като тези в пенсионното и здравното осигуряване. Първа е пожертвана социалната държава.[2]
Между термините преход (използван за означаване на икономическите и политическите промени в Източна Европа след падането на Берлинската стена) и развитие съществува голяма близост, тъй като и двете предполагат износ и адаптация на политическите и икономическите модели на западните демокрации.
Ситуацията в България през 1989 г.
Когато на 10 ноември 1989 г. вечерната новинарска телевизионна емисия обявява оставката на Тодор Живков от ръководството на страната, българският народ е изненадан. Въпреки падането на Берлинската стена предния ден, в България все още не се усеща силно вятърът на промяната. Но новината поражда големи надежди в хората – може би най-накрая е дошъл моментът за демокрация. Скоро е обявено създаването на съюз на новородени и възстановени демократични партии и биват насрочени първите свободни избори.
Надеждите се отнасят предимно към политическата свобода. До този момент в страната е практически невъзможно да се изразяват десни идеи – капитализмът е представян като несправедлива и експлоататорска система. Собствеността върху средствата за производство в индустрията е изцяло в ръцете на държавата. Само земеделските кооперативи и занаятчиите са независими, но основният им клиент си остава държавата. Всеки, който твърди, че собствеността върху средствата за производство трябва да бъде частна, бива преследван. Твърде малко хора се осмеляват да заявят открито подобно нещо. Изключение правят единствено дисидентите, сътрудничещи на забранени в България западни медии. Един пример е радио „Свободна Европа”, което се финансира от 1950 г. от Конгреса на САЩ чрез ЦРУ и официално си е поставило за цел „да популяризира демократичните институции и ценности чрез разпространение на информация и идеи”.[3] Сред най-използваните аргументи на радиото в подкрепа на капиталистическия начин на производство, е „бедността” в страните от социалистическия блок, които биват сравнявани със западните държави и най-вече със САЩ. Ето защо е необходимо да погледнем наличните данни, за да разберем по-добре каква е икономическата ситуация на България в навечерието на прехода.
За целта най-подходящи са статистиките на Световната банка и FAO за 1989 г.:
- Население 8.878.000 с БВП на глава от населението 2449 долара[4]. Положителен търговски баланс от + 877,1 млн долара.
- Болничните легла са 970,2 на всеки 100.000 жители, значително повече от средното за ЕС/15 – 777,4 на 100.000.
- Производството е индустриализирано и над 80% от продукцията идва от промишлеността. Само 10% от стойността на цялото производство идва от т.нар. традиционна икономика – земеделието.[5]
Ако за страните от Третия свят Западът посочва като причина за бедността липсата на индустриализация, то същото не може да се твърди за България. Това обаче не попречва на наднационалните институции да изискват от нея същите реформи, които в продължение на десетилетия налагат на развиващите се страни.
Програмите за структурни реформи (PAS)
Четирите ключови реформи, изисквани от неолибералната доктрина и насърчавани от Световната банка, Международният валутен фонд, ПРООН и мозъчните тръстове, са: приватизация, либерализация, премахване на регулациите (дерегулация) и драстично орязване на държавните разходи.
Тези реформи са наложени на развиващите се страни чрез така наречените „Програми за структурни реформи” през 80-те години. Става въпрос за поредица от макроикономически мерки, обявени като необходими, за да могат страните да се радват на доверието на частните инвеститори. Основната цел на програмите за структурни реформи е да превърнат всички икономики в света в капиталистически, поставяйки ги така в обща система, контролирана от международния капитал.
През 50-те, 60-те и 70-те години се счита, че икономиките на бедните страни са структурно различни от напредналите индустриални икономики, тъй като твърде дълго са били жертва на колонизацията от страна на западните империалистически държави. За да се измъкнат от бедността, икономически изостаналите икономики трябва да се модернизират чрез преход от традиционната, основана на селското стопанство икономика, към индустриализация – т.нар. Теория на модернизацията. В онзи период се счита, че за да се постигне такъв резултат, е необходимо да се следват политики от кейнсиански тип, които тогава се прилагат и във всички западни държави. „Икономиката на развитието” се счита за „специален” случай на кейнсианска икономика, при който главната роля за социалната и икономическа модернизация се възлага на държавата.
През 80-те години с възхода на неолибералната теория се променят и идеите относно методите за постигане на икономическо развитие. Подходът остава евроцентричен, но този път става дума да се следват повелите на неолибералната икономическа теория, която вече си проправя път в западните държави. Международните инститиции отпускат заеми на развиващите се страни чрез Програмите за структурни реформи при строго определени условия. В случай, че страната не изпълнява подписаните условия, финансирането се прекъсва. Световната банка през 2005 г. и Международният валутен фонд през 2002 г. обявяват началото на процес на ревизия на метода на отпускане на заеми. Въпреки това, и днес във всяко подписано споразумение продължават да съществуват до 67 икономически изисквания към кредитираните държави, свързани с приватизация и либерализация на чувствителни сектори, каквито са например ключовите услуги като образование, здравеопазване и управление на водните ресурси.
България кандидатства за първият си заем от Световната банка през 1990 г., стартирайки от съвсем различна икономическа позиция спрямо развиващите се страни – тя е силно индустриализирана и разполага с развити инфраструктури на цялата си територия. Освен това са изградени здравна, пенсионна и образователна системи, които функционират отлично, а търговският баланс е положителен с почти 900 млн долара.[6] Въпреки огромните разлики спрямо държавите от Третия свят, за отпускането на заема биват наложени същите условия като тези към най-бедните страни: България трябва бързо да пристъпи към приватизация на повечето икономически сектори, включително банковия. Освен това трябва да освободи всички цени, да либерализира и дерегулариза пазарите.
Официално, целта е да се увеличи Брутния вътрешен продукт – индексът, възприет като мярка за икономическо развитие. През 1991 г. България подписва със Световната банка първият си заем с изисквания за структурни реформи, а оттогава са подписани 17 споразумения със Световната банка[7] и 13 с Международния валутен фонд – всичките с условия за реформи.[8]
И двете институции не си поставят въпроса как да бъдат запазени положителните резултати, постигнати в икономиката и социалната сфера до 1989 г. Ако все още някой мисли, че днешното ни икономическо положение се дължи само на недалновидните български политици, водещи погрешни политики, е добре да преосмисли това си убеждение. Всички реформи, извършени през последните 25 години, са изработени, наложени и с одобрени резултати от двете най-мощни световни институции.
Какво развитие? БВП губи калории
Сякаш твърде много и твърде отдавна жертваме личното си усъвършенстване и колективните си ценности в замяна на простото натрупване на вещи… Брутният национален продукт включва замърсяването на въздуха, рекламите на цигари и линейките, разчистващи касапниците от магистралите. Включва секретните брави на вратите и затворите за опитващите се да ги разбият. Включва унищожението на секвоите и загубата на чудесата на природата заради неконтролирания растеж. Включва напалма, ядрените бомби и бронираните автомобили на полицията, потушаваща бунтовете в нашите градове… и телевизионните програми, пропагандиращи насилието, за да продават играчки на нашите деца… Накратко, измерва всичко, освен онова, заради което си струва да се живее.
Робърт Кенеди
Възприетият индекс за измерване на развитието е Брутният вътрешен продукт (БВП) – пазарната стойност на произведените крайни продукти и услуги в дадена страна за една година. Но БВП никога не е могъл да опише реалното благосъстояние на едно общество. Множество изследвания показват, че икономическият растеж не е дълготрайно съпровождан от повишаване на жизнения стандарт на повечето хора.
БВП е възприет от Световната банка и Международният валутен фонд през 1990 г. на мястото на индекса Брутен национален продукт (БНП). Разликата между двата индекса е важна и обяснява причината за извършената подмяна: БВП измерва това, което е произведено на територията на страната, докато БНП измерва доходите според гражданството към съответната страна. При една приватизация производството се извършва на територията на държавата (и така се отчита като БВП), но голяма част от печалбите от това производство се изнасят през граница, благодарение на движението на капиталите. Например, ако чуждестранен гражданин закупи правата за експлоатация на една мина, ще заплати само някаква малка такса на държавата (в България канадската компания „Дънди прешъс металс“ плаща около 1% роялтис), изнасяйки голямата част от печалбата. При увеличени печалби от мината, БВП ще отчете растеж, но БНП ще отчете спад на доходите в държавата, тъй като фирмата е канадска. Българският национален продукт пада, като същевременно се вдига този на Канада.
Съществуват множество други проблеми с възприемането на икономическия растеж като мярка за благоденствие. Например, в БВП се включват разходите заради природни и създадени от човека катастрофи, които съответно се считат за нещо добро за икономиката, докато реално такива катастрофи са трагедии за обществото. Пример може да бъде екологичната катастрофа в Мексиканския залив през 2010 г., когато умират 11 души и в океана се изливат над 1000 милиона литра петрол: това вдигна БВП с десетки милиарда долара. Всяко едно наводнение от последните години в България води до разходи за спасителни дейности и възстановяване, от които брутният вътрешен продукт нараства. Колкото и невероятно да звучи, всяка природна катастрофа е добре дошла за икономическия растеж. По същия начин, увеличаването на болестите сред населението води до повече разходи за лекарства и болнични услуги, което също се отчита като икономически растеж.
Спорен е и начинът, по който брутният вътрешен продукт се осчетоводява. От 1953 г. държавите възприемат методите, препоръчвани от Системата за национални сметки на Статистическата комисия на ООН – SNA[9]. До края на 80-те години се измерват единствено крайните продукти, произведени в реалната икономика. През 1987 г. Италия е първата европейска държава, последвала новите препоръки на SNA и включила в брутния си вътрешен продукт приблизително оцененото производство в сивата икономика, отчитайки по този начин скок от 18% буквално за един ден. Оттогава и другите държави постепенно включват в сметките „оценките” на недекларираната дейност. Доколко са реални никой не би могъл да каже. Скандалният факт е, че от септември 2014 г. Европейският съюз започна да регистрира и дейността на черната икономика. Наркотиците, контрабандата, проституцията и корупцията официално станаха част от мярката за икономически растеж, и следователно, за „развитието”. Производството на оръжие досега се отчиташе като „междинен продукт”, докато след септември 2014 г. се превърна в „инвестиция”. Реторичен е въпросът дали подобни дейности действително създават благоденствие за обществото.
Бих искала да завърша критиката си към индекса на икономическия растеж и развитие, подчертавайки, че той не показва по какъв начин богатството е разпределено вътре в обществото и как то бива използвано. Една държава със силно социално неравенство може да отчита същия БВП като друга, в която богатството е разпределено по-равномерно.
В България през 1989 г. богатството е разпределено сравнително равномерно – не съществуват собственици на големи капитали и бедността практически отсъства. Но тъй като множество услуги са безплатни (здравеопазване, образование, транспорти за учащи и пенсионери, учебници), а други услуги и стоки се продават на цени, фиксирани от държавата, които понякога не надвишават разходите по производството им (хранителни стоки, транспорт, електричество, водоснабдяване и т.н.), то БВП е сравнително нисък. След приватизацията и освобождаването на цените, те нарастват неимоверно, като съответно расте и БВП. Ето защо едва ли БВП е мярката, позволяваща да се опише правилно състоянието на една икономика.
Свидетелите на икономическата катастрофа в България, наблюдавайки ширещата се и задушаваща страната бедност, вероятно силно се смущават от изказванията на икономистите на развитието, според които в България днес се живее по-добре отколкото през 1989 г., тъй като БВП почти се е утроил (от 2449 $ до 7498 $ на глава от населението)[10].
Но кой индекс би могъл да се използва, за да се направи коректно сравнение между икономическото положение на хората през 1989 г. и днес?
Изследвайки международните статистики, се натъкваме на един много интересен индекс, отчитан от FAO от десетилетия – консумацията на хранителни стоки на глава от населението, измервана в дневни килокалории. Изглежда много подходяща мярка, още повече, че никой не би могъл да консумира килокалории, надхвърлящи в пъти средната консумация, заради самото физическо ограничение. От данните на FAO можем да видим, че през 1989 г. в България се консумират 3623 килокалории дневно на човек, като страната е на 4-то място в света – преди всички западни държави (съответно, Франция е на 8-мо място, Италия – на 9-то, Австрия – на 11-то, САЩ – на 14-то, а средно светът консумира 2635 Kcal/ден). Последните налични данни на FAO са от 2011 г., от които се вижда, че България е паднала от 4-то на 81-во място, със средна дневна консумация 2877 – около една четвърт по-малко (минимумът, необходим за човешкото оцеляване, са 2400 килокалории). За сравнение, Гана се намира на 65-та позиция.[11]
Реториката
Въпреки че наднационалните институции на развитието декларират като своя основна цел „борбата срещу бедността”, те продължават да изискват доказано неработещи икономически реформи. Водещата аксиома е, че само свободният пазар и силно ограничената държавна намеса могат да гарантират благоденствие. Вместо държавите да могат да действат по начина, който смятат за най-подходящ, за да увеличат добруването на народите си, те са принуждавани да приемат неолиберални политики. След което не се оценява дали условията на живот са се подобрили, а единствено в каква степен са приложени препоръчаните политики.
С рекламата на налаганите отвън реформи се занимават мозъчни тръстове, преоблечени като неправителствени организации. Техните проекти се финансират от големите агенции за развитие, сред които се отличава американската USAID. Фондацията, представляваща USAID в страната, е “Америка за България”. Мозъчните тръстове използват същата реторика, която досега са използвали в страните от Третия свят. Говорят за демократизация, реформи, добро управление, създаване на гражданско общество, свобода, развитие и т.н. Отпусканите заеми, налагащи гореописаните „реформи”, биват наричани „помощи”. Световната банка и другите агенции се описват като „донори” и всяка политическа идея в интерес на населението бива веднага окачествена като „популизъм”. Целта е да се обработи общественото мнение чрез методите, описани от Пиер Бурдийо:
„Възпроизводителят на официалното знае как да продуцира, т.е. да произвежда, правейки театър (в етимологичния смисъл на термина producere, който означава изваждам наяве), нещо, което не съществува (в смисъла на сетивно, видимо), и да говори от негово име. Той трябва да произвежда това, в името на което има правото да произвежда. Той не може да не прави театър, да не създава форми, да не върши чудеса. Най-обикновеното чудо за един словотворец е словесното чудо, реторичния успех. Той трябва да представи това, което оправдава неговите думи, или казано другояче — авторитета, от името на който той има правото да говори.”[12]
Един важен пример за използваната реторика е книгата „Последният милиард” на директора на Отдела за изследване на развитието към Световната банка Пол Колиер.[13]
Колиер е типичният неолиберален икономист, изцяло отдаден на политиките на агенциите за развитие от последните десетилетия. Поощрява „шоковите терапии”, използвайки в книгата си обичайния език за свобода, демократизация, помощи, преход, борба срещу бедността, и обявява политиците, съгласили се да наложат тези политики, за „смели реформатори”. Всеки, дръзнал да следва различна икономическа линия и да използва наличните фондове за изграждане на държавни социални услуги, е етикетиран като „диктатор”, а противниците на реформите са „политически мотивирани” и „марксисти”. Например, Колиер възхвалява неолибералните политики на Блез Компаоре: „Правителствата на Уганда и Буркина Фазо повече от десетилетие демонстрират задоволителни темпове на растеж, отчасти поправяйки щетите от техните ужасни предшественици”. „Ужасният предшественик” в случая е Томас Санкара, провеждащ политики от кейнсиански тип и елиминиран през 1987 г. от Блез Компаоре чрез държавен преврат, подпомогнат от Франция, САЩ и либерийски военни.[14]
Колиер освен това твърди, че икономическият растеж е начинът да се намали бедността, пропускайки факта, че печалбите от този растеж се изнасят извън държавните граници (да си припомним колко удобно е използването на БВП вместо БНП) и заобикаляйки въпроса по какъв начин оставащите в страната доходи са разпределени сред населението. Тези два важни пропуска са същите, които правят всички неолиберални икономисти и мозъчни тръстове, действащи в България. Колиер стига дотам дори да отрича реалността, твърдейки че неолибералните политики са намалили бедността. А в случаите, когато е невъзможно отричането на провалите им, отдава вината на лошия късмет – „В Нигерия най-добрата фаза на икономическата политика е фазата на реформи в края на 80-те години, но ползите от тези реформи бяха напълно удавени от срива на световните цени на петрола в същия онзи период”[15]. Колиер подкрепя най-радикалната „реформистка” линия, призовавайки за пълно и незабавно приемане на пакета неолиберални рецепти („необходими, макар и понякога много болезнени”), които са добре обрисувани от Наоми Клайн в книгата ѝ „Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията.”.
Колиер не спира да хвали американските интервенции в Африка, наричайки ги „наистина великолепни”. От него научаваме освен това, че „разпространението на демокрацията е изрична програма – в действителност то представлява дневен ред на САЩ в Близкия изток”. Трудно бихме открили някаква връзка между демокрацията и подкрепата на САЩ за бруталните режими в Саудитска Арабия, Египет, Катар или Бахрейн. След като изразява тезата, че САЩ и Великобритания са „морално задължени” да се намесват в най-бедните държави, той отбелязва, че следвоенните периоди откриват големи възможности пред „реформаторите”: “Накрая ще отбележа странния резултат, че е по-вероятно реформите да бъдат извършени след една гражданска война… Как се съчетават тези на пръв поглед противоположни резултати? Смятам, че това се дължи на факта, че ситуацията след един конфликт е крайно пластична… Ето защо, нашите помощни интервенции трябва да се адаптират към различните ситуации и да се възползват напълно от възможностите, разкриващи се в края на един конфликт.”
Това е прагматичен пример за „шокова доктрина”, описана от Наоми Клайн по следния начин:
“Става дума за философия как да се постигнат определени политически и икономически цели. Тази философия твърди, че най-добрият начин да се наложат радикалните идеи на свободния пазар е след важен конфликт (като война или военен преврат). Подобни кризи… омекотяват цялото общество. Хората губят ориентация. Така се отваря прозорец, през който е възможно да се прокара онова, което икономистите наричат „шокова икономика”. Представлява един вид пълна промяна на страната. Всичко се прави наведнъж. Вече не е една реформа тук или там, а онзи вид промяна, който видяхме в Русия през 1990 г., или това, което Пол Бремър се опита да прокара в Ирак след инвазията.”
От книгата на Колиер можем да разберем, че зад всички реторики за либерализация, демократизация и борба с бедността, се крие намерението да се прокарат във всички държави неолибералните политики на свободния пазар, чрез използването на всички необходими методи, един от които е и военната сила, която бива напълно оправдана.
Резултатите
“Растежът заради самия растеж, е идеологията на раковите клетки”.
Едуард Аби, „Самотната пустиня”
За 25 години демократизация българското население се стопява с над 1.600.000 души – през 2013 г. населението е 7.245.677. Огромен брой трудоспособни граждани напускат държавата, търсейки работа в чужбина. Един от големите проблеми, с който се сблъсква страната, е източването на мозъци – много висшисти емигрират на запад. Въпреки силната емиграция, в България продължава да има 433.200 безработни – 13% по официални данни (2013 г.).
През 2013 г. търговският баланс е отрицателен с 4,794,578 долара[16], както е отрицателен и през всичките години след 1991 г. Обаче БВП се утроява, достигайки 7498 $ на глава от населението.[17]
Болничните легна намаляват, достигайки 606.9 за 100,000 жители. Преструктурирането на здравната и образователната системи, извършено според условията на заемите от СБ и МВФ, много добре илюстрира негативния ефект от „помощта” на финансовите институции върху социалния сектор и върху човешките ресурси, работещи в него. Дори да приемем, че са имали нужда да бъдат подобрени и модернизирани, в тези сектори се извършват радикални промени, които изцяло изтриват всички положителни резултати, постигнати дотогава. В допълнение, драстично се намалява персонала в тези сектори, съставен в 70-80% от жени. В този случай, както и в други случаи на преструктуриране и приватизация, реформите имат особено негативен ефект върху жените. Международните институции и правителствата не отдават значение на влиянието на реформите върху човешкия аспект.
В годините на прехода след 1989 г. здравният статус на българското население се влошава, нивото на смъртността нараства (особено сред мъжете в трудоспособна възраст заради болести на кръвоносната система), демографският прираст намалява (сега е отрицателен, -0,8) и социалното неравенство се задълбочава.[18]
Очевидно е, че неолибералните мерки, наложени в развиващите се страни с катастрофични резултати, постигат същия ефект на обедняване в страните от бившия социалистически блок. Но в този случай не е възможно да се използват редовните извинения за липсващата индустриализация, имайки предвид, че тя бе много добре развита в България в зората на прехода. В случая с България не става дума за някаква „присъща” бедност, която политиките на развитието не са успели да изкоренят. По-скоро става въпрос за пълен демонтаж на добре функциониращата индустрия и социални структури.
Гладът и бедността са рожби на тези неолиберални политики „на развитие” и е време да се запитаме: Не е ли ударил часът да се освободим от тях? И ако е така, какви икономически политики е нужно да предприемем?
Библиография:
[1] http://www.trumanlibrary.org/whistlestop/50yr_archive/inagural20jan1949.htm
[2] Достена Лаверн – „Експертите на прехода”
[3] https://it.wikipedia.org/wiki/Radio_Free_Europe
[4] http://data.worldbank.org/indicator/NY.GDP.PCAP.CD?page=5
[5] http://www.omda.bg/public/biblioteka/dimitar_ivanov/ot_9_do_10_statistika_b.htm
[6] http://www.omda.bg/public/biblioteka/dimitar_ivanov/ot_9_do_10_statistika_b.htm
[7] https://finances.worldbank.org/Loan-and-Credit-Administration/IBRD-Statement-of-Loans-Latest-Available-Snapshot/sfv5-tf7p?#column-menu
[8] http://www.bnb.bg/AboutUs/AUAboutBNB/AUInternationalRelations/AUIRInternFinInstitutions/index.htm
[9] SNA http://unstats.un.org/unsd/nationalaccount/sna2008.asp
[10] http://data.worldbank.org/indicator/NY.GDP.MKTP.CD?order=wbapi_data_value_1990%20wbapi_data_value%20wbapi_data_value-first&sort=asc
[11] http://www.fao.org/statistics/en/
[12] http://bg.mondediplo.com/article848.html
[13] Пол Колиер е директор на Отдела за изследване на развитието между 1998 и 2003 г. Понастоящем е директор на Международния център за растеж.
[14] Виж филма на Силвестро Монтанаро “ …и този ден убиха щастието” https://www.youtube.com/watch?v=GPCNq-T7yDY
[15] Пол Колиер, Последният милиард
[16] http://www.trademap.org/Product_SelCountry_TS.aspx
[17] http://data.worldbank.org/indicator/NY.GDP.PCAP.CD
[18] http://www.publichealthreviews.eu/upload/pdf_files/9/Georgieva.pdf
Марио Биджери, Франко Волпи – Теория и политики на развитието
Национален статистически институт (NSI) – Статистически годишник 1989
Робърт Кенеди – реч от 18 март 1968 г. в Университета в Канзас
