На 4 януари 2021 доброволци възстановиха паметната плоча на „Петимата от РМС” в столичния район „Изгрев“. Плочата, която след 1989 г. е разрушена, според Столична община незнайно от кого, е възстановена на старото си място в ж.к. „Дианабад“ до Народно читалище „Добри Чинтулов – 1935“, със съгласието на кмета д-р Делян Георгиев. Но нейното съществуване е кратко. СДС не закъснява да реагира със заклеймяваща позиция, като нарича антифашистите: „Организатори на антидържавни и партизански акции, довели до терор и убийства“ (без да уточнява какъв режим властва в държавата тогава), а плочата определят като „обида за жителите на район „Изгрев“.
В резултат на тази реакция, историкът по образование и вече бивш зам.-кмет по култура Тодор Чобанов, обвинява д-р Георгиев в самоуправство и се заканва да премахне паметника, защото само решение на СОС можело да го възстанови. Общината разбира се нямала намерение да възстановява паметник, който с право бил премахнат като част от декомунизацията на България. Удобно за Чобанов, ден след нейното поставяне, паметната плоча бе разрушена, отново от неизвестни извършители.
Кои са Петимата от РМС?
Работническият младежки съюз (РМС) е създаден в контекста на засилване съпротивата на левите движения след катастрофалните за българите последици от Първата световна война. Между 1912-1918 година, българската монархия начело с Фердинанд Сакскобургготски въвлича държавата в три поредни войни – двете балкански войни и Първата световна. Лявото земеделско правителството на Александър Стамболийски (1920-1923) е свалено с преврат, а при режима на Александър Цанков (1923-1926) в страната настава терор срещу комунисти, земеделци и други леви сили. РМС се създава през 1928 г. след период на тежки репресии срещу левите младежки движения, довели до много жертви. От 1939 г. започва все по-тясното обвързване на българската държава с Третия райх, а през март 1941 България официално се присъединява към Тристранния пакт, като два месеца преди това е приела антисемитския и антикомунистически Закон за защита на нацията. Именно РМС е в основата на антифашистката съпротива в България през периода 1939-1944 г.
След нападението на нацистка Германия над СССР през 1941 г., РМС са ядрото на въоръжената антифашистка съпротива, като съставляват 70 % от партизаните. Важна тактика са диверсионните акции като унищожаване на ресурси и средства предназначени за снабдяване на немските войски. Петимата от РМС е сборно наименование на пет ръководителя на Работническия младежки съюз, загинали в антифашистката борба през периода 1941-1944.
Адалберт Антонов – Малчика (1909-1942) учи ветеринарна медицина в София и става член на Българския общ народен студентски съюз (БОНСС) и РМС, взема дейно участие в студентските борби, а през 1939 вече е секретар на софийския окръжен комитет и член на ЦК на РМС. Разстрелян на Гарнизонното стрелбище след изтезания в полицията, заради антифашистката си дейност. Александър Димитров – Сашо (1909-1943) е от тракийските бежанци след войните, става тютюноработник, секретар на пловдивския окръжен комитет и член на ЦК на РМС, един от ръководителите на голямата стачка на пловдивските тютюноработници от 1940. От 1941-1943 е концлагерист в Гонда вода и Кръстополе; убит от полицията в сражение с полицията. Йорданка Николова – Катя (1911-1944) също е от тракийските бежанци и тютюноработник в Пловдив, взима дейно участие в стачката от 1928, от 1939 е член на ЦК на РМС. През 1942 е концлагерист в Гонда вода, откъдето успява да избяга същата година. Тежко ранена след сражение с жандармерията, тя е заловена и разстреляна. Лиляна Димитрова – Блага (1918-1944) учи право в Софийския университет (СУ), член на БОНСС и от 1942 е член на ЦК на РМС, същата година е интернирана в Гонда вода, откъдето успява да избяга, заедно с Йорданка Николова. Умира в престрелка с полицията в Пловдив. Свилен Русев – Бойко (1914-1944) учи право в СУ, от 1942 е член на ЦК на РМС (отговорник за бойната работа) и негов представител в щаба на Новоосвободителна въстаническа армия (НОВА), която е партизанската организация в България. Умира като партизанин в сражение през 1944 г.
Младежите от РМС се борят не само срещу обвързаните с Хитлер режими на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов, но и отявлени фашистки симпатизанти, готови да стигнат и по далеч от колебаещия се цар Борис III, който отказва на нацистите директно участие на армията във войната. Такъв е примерът с днес героизираният генерал Христо Луков. За фашистките възгледи на Луков, като водач на прохитлеристката и антисемитска организация Съюз на българските легионери, са писали историци като Николай Поппетров и Стефан Дечев, които едва ли биха били обвинени в симпатия към левите идеи. Те посочват, че Легионерите начело с Луков организират доброволци за Вермахта в Африка и са крайно дясна опозиция на монарха, която настоява за по-тясно обвързване с Хитлер. Самият Борис III е считал Луков за човек на Хитлер, който да бъде използван срещу него. На 13 февруари 1943 ремсистите Виолета Якова и Иван Буруджиев ликвидират Луков. Стефан Гечев признава, че причината за убийството на Луков е предотвратяване на още по-голяма от съществуващата, обвързаност с Третия райх. Именно такива действия на антифашистката съпротива днес СДС нарича „антидържавни акции“.
Кръстоносците на декомунизацията
Позицията на СДС относно паметната плоча на Петимата от РМС трябва да се свърже с процеса на подмяна и ново производство на историческата памет. Част от този процес е и навлизането във властта на участници във фашистки организации или техните наследници. В това отношение са интересни спомените на един от основателите на СДС в Шумен, Марин Маринов, според когото още от създаването си в СДС има кресливо малцинство от бивши фашисти и техните потомци. Тези хора открито се възхищават на избитите леви интелектуалци от режима на Александър Цанков, на избитите партизани от режимите на Филов и Божилов, на избитите деца и жени, на убийството на Стамболийски, разстрела на Вапцаров и пр.
Пример за потомци на фашисти е фамилията Сталийски – дядо, баща и внук. В първия кабинет на СДС, при краткото управление на Филип Димитров (1991-1992), за няколко месеца министър на отбраната е Александър Сталийски, син на българския философ на фашизма и министър на правосъдието в правителството на Иван Багрянов. Както пише Маринов, Сталийски-син се ползва със сериозно влияние в СДС, а на събрания на партията се раздават книгите на неговия баща, „Фашисткото учение за държавата” (1929), „Фашизъм, Българско обяснение на фашисткото националистическо учение” (1929) и „Поява и развой на фашизма” (1934). Внук на философа е носещият същото има сенчест бизнесмен и културист, печално известен от т.нар. кръг Котараците, който е и пръв приятел на премиера Борисов,
Още в началото на 1990-те в СДС се влива Българския демократичен форум (БДФ), като партия наследник на СНБЛ, съставена от бивши легионери. Затова пише в книгата си „Съюзът на българските национални легиони и неговата борба: Един легионер разказва”, един от членовете на БДФ, Иван Григоров. Приликите с „Моята борба” на Хитлер в заглавието едва ли са случайни. Двама представители на БДФ стават министри при управлението на Иван Костов (1997-2001) – финансовият Муравей Радев и правосъдният Теодосий Симеонов. Радев бе основна фигура за налагане крайно неолиберални политики на остеритет, както и министърът, приел валутния борд на МВФ.
Самият Д-р Желю Желев в своята политическа автобиография отчита присъствието на легионерите в СДС. Той признава, че след 1992 СДС прави пълен завой надясно, който трансформира партията от антикомунистическа, но и антифашистка според него, в антикомунистическа и водена от реваншизъм. Авторът на „Фашизмът„, книга, която е българския принос в ревизионистичната вълна, приравняваща фашизъм и комунизъм, пише, че реваншизмът на СДС се изразява в това да се делегитимират присъдите на Народния съд и в открити опити да се реабилитира фашизма.
Въпреки медийната вражда на премиера Борисов с Иван Костов, легионерите не са забравени и от управлението на ГЕРБ-Обединени патриоти. На 4 октомври 2018 Дянко Марков, бивш Легионер и председател на БДФ, получи почетен медал от министъра на отбраната, вицепремиер и лидер на ВМРО Красимир Каракачанов. Марков бе награден с този медал въпреки протеста на три еврейски организации. Марков е легионер второ поколение, като баща му, Георги Марков, е имал висока позиция в профашистката организация.
Като авиатор в съюзническа с нацистите България, Дянко Марков е изпращан на мисии срещу антифашистки бойци. Той изразява съжаление, че не му се е отдала възможност да бомбардира антифашистите. Като член на антифашистката коалиция след 9 септември 1944 г. България обявява война на нацистка Германия. В радио интервю през 2014 г. Марков отрича антифашисткото значение на войната и я нарича „пародия“. През 2000, като парламентарен депутат от СДС, Марков оправдава депортирането и изпращането в концентрационни лагери на 11 343 евреи от територии под българска окупация – Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Марков заявява от българския парламент: „Депортирането на враждебно население [еврейския народ] не е военно престъпление“ и прави сравнения с американското депортиране на хора от японски произход след Пърл Харбър.
В реакцията си срещу паметната плоча на РМС, СДС не забравят и да се позоват на приетия 2000 Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен. Закон приет именно от депутати с разбирания подобни на легионера Марков.
Неудобната истина за антифашистите
Защо точно „Петимата от РМС” са такъв трън в очите на новите демократи, които скочиха като ужилени от една плаха и закъсняла проява на уважение към паметта на младежи, участвали в международната антифашистка съпротива? Може би позициите, писани от организацията през 20-те години на миналия век, създават твърде некомфортни алюзии със ставащото днес? Ето, например, този: „РМС смята, че властта в България се крепи на английския империализъм и на италианския фашизъм, и че чрез сключените от правителството на Ляпчев заеми страната ни се превръща в колония на Рим и Лондон. Тъй като тези две велики сили подготвят война срещу СССР, това означава превръщането на огромна част от работническата, селска и бедна учаща се младеж в „пушечно месо“ против първата пролетарска държава и грубо егоистичните класови интереси на българската буржоазия, както и за войнствените империалистически намерения на консервативна Англия, и фашистка Италия.“
Днес финансовите и политически зависимости са малко по-различни, но писаното от ремсистите преди по-малко от столетие може да служи като зловещо предупреждение за това какво следва, когато тайно или явно, симпатизиращи на фашизма сили завземат всички властови структури, образователни и културни институции. Далеч ли сме от онези години на военна конфронтация днес, когато според видни американски социални учени като историка Стивън Коен и политолога Джон Миърсхаймър, русофобската истерия в САЩ надминава и тази от първата и втората Червена заплаха? Нима в разгара на пандемия, когато бившият военен министър Каракачанов тегли заем от пет милиарда за закупуване на военни самолети, повечето от нас не са превърнати в пушечно месо от един режим, поставящ службата на чуждия капитал и милитаризма над човешкото здраве?
В периода 1940-1944, когато България трайно се обвързва с Третия райх, се засилва експлоатацията, удължава се работното време, увеличава се интензификацията, нарушават се изискванията за безопасност на труда. През април 1940 се приема „Закон за гражданската мобилизация”, който отменя правото на работниците да сменят местоработата си и да изискват по-добри условия на труд. Той дава право на министъра на търговията промишлеността и труда сам да определя минималната заплата, без да се допитва до работническите съюзи, да удължава работния ден, да въвежда работни смени и нощен труд за жени под 21 години.
В същото време безработицата се увеличава многократно поради съкращаване на производството в редица сектори. Влошават се условията на труд, докато 40% от безработните нямат право на помощ. Поради огромната безработица работници и бедни селяни, подлъгани от вербовъчни бюра с примамливи обещания, търсят препитание в Германия, където са подложени на жестока експлоатация, дискриминация и брутално отношение. На 2 октомври 1940 е подписана германо-българка спогодба, според която райхсмарката е призната като единствено платежно средство и се определя по курс от Берлин. БНБ се задължава да изплаща стойността на изнесените за Германия стоки, независимо дали се извършва насрещен износ. Държавата се ощетява, докато износа за Германия се поощрява, и така на практика малка България финансира Райха. През 1940 г. 15 депутати от Българската работническа партия и БЗНС „Пладне“ се обявяват за въвеждане на прогресивно-подоходно облагане, увеличаване на необлагаемия минимум, освобождаване от данъчни тежести на голяма част от населението, живеещо в мизерия. /Виж История на антифашистката борба в България 1939/1944 т.1/
РМС е създаден като младежки работнически съюз, но става основна част от антифашистко движение, защото ясно осъзнава връзката между класово потисничество и режими, подкрепящи фашисткия милитаризъм и социално-икономическото неравенство. Първоначално дейността им се съсредоточава към съпротива с мирни средства, те са главни участници в т.нар. „Соболева акция”. Акцията е мащабна организационна кампания в подкрепа на предложения от СССР съюз за мир и взаимопомощ. При засилен натиск от страна на Райха за присъединяване към Тристранния пакт в страната се събират над милион и половина подписа в подкрепа на съюз със СССР. 1940-та минава под знака на стачки и протести във всички браншове, както и сред студентите, организирани от БРП, с основно участие на ремсистите.
Паралелът с двойното увеличение на извънредния труд от управляващата коалиция ГЕРБ-Обединени патриоти, регресивната данъчна система, насочена срещу бедните, нарушаването на работни права, рисковите условия на труд, водещи до фатален край, ниското възнаграждение и прочее няма как да бъде избегнати. Набива се на очи, че след 70 години България е отново под икономическа зависимост от германския капитал и служи като източник на нископлатена работна ръка.
Точно тази аналогия плаши новите „демократи“ днес. С крайните си неолиберални политики СДС, впоследствие и режимите на Борисов, представляват наследници именно на годините, когато в България се разгаря антифашистка борба срещу авторитарен и експлоататорски режим, обвързан с Хитлер. Днешните демократични сили съдържат в себе си, чрез потомците на легионерите, онези крайни привърженици на Третия райх, настояващи за по-голямо обвързване на България, като самите те се показват като убедени неолиберали. В неотдавнашно интервю, споменатият бивш финансов министър Муравей Радев бе поканен да даде мнение относно текущите искания за промяна на данъчната система на България. Като единствената държава в ЕС с най-нисък корпоративен данък, плосък данък и най-висок данък върху добавената стойност от 20%, България е и най-бедната в Европа с най-високо ниво на социално неравенство. През 2017 различни местни организации стартираха кампания, изискваща необлагаема минимална заплата от 460 лв. на месец и 9% ДДС за стоки от първа необходимост, лекарства, учебници и книги.
Запитан за това предложение, Радев го отхвърли като популизъм и каза, че прогресивното данъчно облагане в Западна Европа се дължи на слабостта на тези правителства, които „се поддадоха на натиска“. Подобно изказване на Радев отразява презрението му към демократичната политика, особено разтревожен от предложенията за правото на работниците на прогресивно данъчно облагане. Не е изненадващо, че тези страни в ЕС със „слаби правителства“ също имат силни леви партии и движения. Като обяснява социалните политики като „поддаващи се на натиска“ Радев показва разбирането си за силно правителство – правителство, което отхвърля демократичния процес и прилага политики срещу собствените си граждани. Такова пренебрежение към демокрацията е характерно не само за фашизма, но и за либералните и неолибералните идеолози. Интервюто на Радев илюстрира допирните точки между фашизъм и неолиберализъм, а именно страх от овластяване на работниците. Фашизмът, наследен от баща му, се проектира в неговото пренебрежение към демократичния процес (определено като слабост).
В заключение ще спомена, че отговорни за реабилитацията на фашизма са не само реваншистките сили в десните и националистическите партии, които може да видим в ГЕРБ, СДС и неговите разновидности, и в разновидностите на т.нар. „патриоти“. С дейното си участие в процеса на декомунизация, либерални интелектуалци станаха (неволни) съучастници на носталгиците по Третия райх 1)Старт на тази инициатива е даден през 2016 от военния министър в Борисов 2, Николай Ненчев. В резултат на това 21 февруари се провъзгласява за Ден на оказване на признателност към лицата съпротивлявали се на нацизма в България.. И може би заради това, наскоро, либерални историци се впрегнаха в търсене на „истинските“ антифашисти. Повод е молба до Борис III от 21 февруари на лидери на политически партии срещу обвързването на България с Третия райх. След като антифашизмът на партизаните е отречен като тероризъм, за истински антифашисти се обявяват лидери на буржоазни партии, като банкера Атанас Буров, водач на Народната партия и член на Демократически сговор (умерено крило) по време на репресиите на Александър Цанков. Другите подписали молбата са Никола Мушанов (Демократическа партия), Димитър Гичев (БЗНС-Врабча), ГМ Димитров и Никола Петков (БЗНС-Пладне), Кръстьо Пастухов (Социалдемократическа партия) и др. 2) Заслужава да се отбележи, че сред подписалите са и комунистите Иван Пашов и Димитър Дечев.
Намирането на „истинските“ антифашисти е необходим идеологически ход. От една страна, с оглед на сегашната неолиберална конюнктура, на виден представител на финансовия капитал като Буров се слага ореола на антифашист, а от друга голяма част от подписалите молбата са обявени за страдалци на комунистическия терор. Но докато „терористите“ антифашисти дръзнали да се борят с всички средства срещу съюзниците на Третия райх буквално заплащат с главите си, жените, майките, бащите и децата си, буржоазните антифашисти са засегнати само от пренебрежителното отношение на монарха. С акцента върху съдбата на опозиционерите след 9.09.1944 г. става ясно, че условие за „истински“ антифашизъм е той да бъде поставен в антикомунистическа рамка.
Пояснения: