9-ти септември и вододелът между фашизъм и антифашизъм

За идеалистите ремсисти и за координатната ос, без която няма път, няма посока

Младежи с червено знаме и с национален трикольор се радват на 9-ти септември 1944 г. Снимка: РДА Шумен
Младежи с червено знаме и с национален трикольор се радват на 9-ти септември 1944 г. Снимка: РДА Шумен

Неизбежно е. На всеки 9-ти септември мисля за баща си. И за неговите връстници и съмишленици – онези идеалисти, мнозина от които останаха вечно млади в антифашистката борба в България, а други продължиха като вечни ремсисти във всички последвали години и изпитания…

Овесен с главата надолу, през напречна греда, минаваща между сгънатите му в коленете крака и вързаните му за тях ръце, извити зад гърба му. С боси стъпала. И бой, бой, бой с тънки пръчки по тези боси стъпала.

Това обичайно за българската полиция преди 1944-та изтезание моят баща – по онова време ремсист и студент в Юридическия факултет на Софийския университет – години по-късно си спомняше като най-мъчителното. Иначе са го пребивали и по баналния начин – с юмруци в зъбите и в корема, в ботуши в бъбреците. Но тънките пръчки – „шибалки”, както са ги наричали – по босите стъпала го караха винаги да потръпва само при спомена. „Там има някакви точки, някакви нерви, така че болката пронизва като ток чак мозъка ти,” обясняваше той.

Искали са да разберат кой му дава антифашистките позиви на РМС, които разпространявал в университета, имената на останалите „съзаклятници”. Знаели са и за стария му „актив” от пловдивската гимназия, откъдето бил изключен заради четене на забранена литература – Комунистическия манифест, „Капиталът” на Маркс, „Какво да се прави” на Ленин и т.н. След изключването се наложило да изкара последния си клас в гимназията в Асеновград – но и там намирал „подривни” книжки и ги давал и на съучениците си. А пък когато влязъл вече в Софийския университет, организирал колективни посещения на прожекции на съветския филм „Трактористи” (1939 г.) с Николай Крючков в главната роля – на когото баща ми на младини много приличал, поне така казвали момичетата… Не само момичетата, а и всичките му приятели мечтаели как един ден и в България обикновените хора, които орат земята, ще са герои на филми и ще мислят само за любов, песни и ударен труд за родината. Ръкопляскали по време на прожекциите – и лампите веднага светвали, за да види дежурящият в залата полицай кой се занимава с тези антидържавни действия и да арестува провинилите се. По онова време само в едно кино в София давали съветски филми и полицията внимателно следяла кой ходи там. А на входа имало надпис: „Ръкоплясканията забранени”…

Но това е било още преди войната. Преди сблъсъкът между мечтателите за социални правдини и онези, които застанаха на страната на Хитлер, да стане на живот и смърт. Войната е била в разгара си, когато засвистели онези „шибалки” по босите стъпала на баща ми. В полицията са знаели вече, че той е бил свръзка на Лиляна Димитрова – да, същата, която по-късно, в годините на социализма, бе известна на всеки комсомолец като една от „Петимата от РМС”. Всъщност тези „петимата” не са действали заедно, не са били някаква обща „петорка”, просто и петимата са били членове на ЦК на РМС (Работническия младежки съюз). Убити са поотделно, в различно време, при полицейски операции.

Красивата Лиляна е била връстничка и състудентка на баща ми от Юридическия факултет на Софийския университет. Била е най-активна в организирането на антивоенни и антифашистки демонстрации сред софийската работническа и студентска младеж. Но в един момент ЦК решава да я изпрати в Пловдив – да активизира организацията и там. Така и баща ми се оказва в своя Пловдив – понеже градът му е значително по-познат, отколкото на нея. Преструват се на влюбена двойка (баща ми винаги се сърдеше и прекъсваше разговора, когато питах дали наистина само са се престрували, или…), за да обикалят местата за тайни срещи и събрания. Баща ми винаги оставал отвън да пази.

След известно време му нареждат да се върне в София и да продължи следването си и дейността си в университета, но скоро полицията го арестува. Той чак много по-късно ще разбере за гибелта на Лиляна, която се самоубива на 27 юни 1944 г., след като е обкръжена при полицейска хайка в Пловдив.

Полицейските побоища така и не изтръгват от баща ми ничие име – прави се на невинен, любознателен студент, който просто чете много различна литература. Не, че му вярват. Осъждат го по Закона за защита на държавата и го изпращат в концлагер в Беломорието. Там го сварва 9-ти септември 1944-та.

Веднага щом ги пускат, той и още няколко вече бивши концлагеристи тръгват „на стоп” за София, където директно от пътя отиват да се записват доброволци за фронта, за Отечествената война – щастливи, че вече отечественофронтовска България, дотогава съюзничка на нацистка Германия, най-после се присъединява към силите на антихитлеристката коалиция. Но не взимат изпосталелите доскорошни концлагеристи в обновяваната тогава армия (при ръст 178 см баща ми е тежал под 50 кг), а ги пращат да си доучат в университета, защото новата власт има нужда от подготвени хора…

Това са откъслечни и неподредени спомени, които с мъка съм измъквала от баща ми в много по-късни години. Той не обичаше да разказва, защото смяташе, че ще звучи като „фукня” и беше убеден, че нищо особено не е направил, че „има по-заслужили”, че той бил „само обикновен редник”. Така се възприемаше и в годините на социализма, на всичките си постове във външната търговия, която стана негово поприще и в която продължи да спазва ремсистките си принципи – максимална почтеност и честност, всичко в полза само на държавния интерес, пълна нетърпимост към използвачества, привилегии и „втори начини”. Принципи, които понякога доста вгорчаваха живота му, а стресът от онова, с което те се разминаваха, отключи у него и куп болести…

Няма го вече отдавна баща ми – Величко Къдринов. Ако беше жив, тази година би навършил 100 години. Няма ги и повечето от неговите връстници и съмишленици – онези, които до последно се чувстваха като ремсисти. Такъв беше и незабравимият Стефан Продев, който също казваше за себе си: „Не съм комунист, не съм и социалист. Аз съм просто ремсист”.

Винаги с огромно вълнение разговарям и с друг от тази „млада гвардия” – Анжел Вагенщайн, който, за щастие, още е сред нас и в думите му винаги свети онзи ремсистки прожектор, способен да вади наяве и днешни тъмнини. В свое интервю за в. „Дума” отпреди няколко години той казва: „РМС е най-чистата, най-самоотвержената част от българското социалистическо движение! Ремсистите нито се бореха за постове, нито ги имаха, мнозинството в партизанските отряди бяха ремсисти, три четвърти от загиналите при боевете са ремсисти. В моята килия от случайно оцелелите 8 души осъдени на смърт 7 бяха ремсисти. За мен РМС е едно великолепно явление в българската революция, то не се омърси с власт и изгоди, младежите бяха тръгнали на бой за хляб и свобода. За оная свобода, за която се мре, без дори да можеш да я формулираш.”

Ремсист е и легендарният сценарист Христо Ганев, останал „бодлив” с принципите си и в годините на социализма. Филмът „А бяхме млади”, който той направи през 1961 г. с жена си – режисьорката Бинка Желязкова, беше единственият от филмите за българската антифашистка съпротива, признаван от моя баща за „истински”…

Отказвам да приема за нормално повтаряното до втръсване твърдение, че 9-ти септември 1944-та бил „най-противоречивата дата” в българската история. Нищо противоречиво не виждам във вододела между една репресивна към собствения си народ държава, избрала да се съюзи с нацистка Германия, и антифашисткия характер на Отечествения фронт, взел властта на 9 септември и присъединил България към антихитлеристката коалиция. Как са се развили нещата във вътрешнополитически план нататък и какво място заемат в историята ни – това може да захрани много изследвания и дискусии. Но датата 9-ти септември е кристално ясен вододел между фашизъм и антифашизъм. Между човеконенавистническото и хуманното. Между смъртта и живота. Между концлагера и порива на освободените от него концлагеристи да поемат веднага към фронта, за да бъде смазан по-скоро фашизмът и да дойде мир и братство на земята.

Това е бил изборът в онзи черно-бял свят на бушуваща война. Не само за българите – за всички народи. Нека не подменяме историята.

Когато днес ми говорят, че е дошло време за национално помирение и обединение, аз съм съгласна, дори сме закъснели – отдавна трябваше да се обединим за достоен живот, за достъпни здравеопазване, образование, култура… Но настоявам: нека никой не се опитва да преправя миналото и да приравнява идеалистите ремсисти и палачите им. Това е координатната ос за добро и зло, а без нея няма път напред, защото няма и посока.

 

Къдринка Къдринова

Журналист международник. Работила е във вестниците „Народна младеж”, „Диалог”, „24 часа”, „Сега”, „Монитор”, била е зам.-главен редактор на сп. „Тема” и редактор международни новини в програма „Хоризонт” на БНР. Автор на три книги. Председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Носител на редица национални и чуждестранни журналистически и литературни награди. За връзка във Фейсбук – тук.

Оставете коментар