Кои са 11-те агрономи, паднали в борбата с фашизма, от вандализирания паметник на бул. „Драган Цанков”?

Борбата с паметниците и паметта преживява нов ренесанс в България за срам на цялото общество, което все още се подвежда да възприема споровете по тази тема като само политическо противопоставяне. И мижи пред по-страшното – че агресивно налагащата се разрушителна страст не е насочена само срещу камъни или идеологии, а срещу морални и хуманни устои, които от памтивека са координатната ос за градеж за разум, култура, човечност.

Понеже е Девети септември и понеже след броени дни ще дойде и 23-ти – стогодишнината от Септемврийското въстание, искам днес да извадя на всеобщ показ един малко позабравен паметник, който, уви, има не по-малко тъжна днешна съдба от други, по-известни.

Несъмнено повечето софиянци са минавали неведнъж край него, било пеша, било с кола. Той е на доста централно място – на бул. „Драган Цанков”, пред червенотухлената сграда на някогашния Агрономически факултет към Софийския университет, в която от много години вече е Биологическият факултет. На броени метри от Българското национално радио.

Там, в зелената площ, е застинала витошка морена в памет на агрономи, дали живота си в борбата с фашизма. Това сочи и оригиналният надпис с бронзови букви. Само че… От години е избита последната от думите в посвещението – „фашизма”. И нечия вандалска ръка се е опитала да намаца на негово място с блажна боя думата „България”. За да стане „…паднали в борбата с България”.

Авторите на тази гавра с паметта на убитите от българския фашизъм млади агрономи сигурно са доволни от себе си – мислят си, че са убили втори път тези светли личности, а като са откъртили дразнещите ги бронзови букви, са утвърдили и любимата теза на съвременната българска десница, че „в България не е имало фашизъм”.

„Неуместно! Ресто! Не струва!” – тези думи от „Вяра” на антифашиста Никола Вапцаров, също убит тъкмо от „несъществувалия” български фашизъм, са най-ясният отговор на всички подобни натягания да се пренаписва българската история със задна дата. Впрочем, един от единадесетте агрономи, в чиято памет е витошката морена на бул. „Драган Цанков” – Петър Иванов Богданов, е разстрелян тъкмо заедно с Вапцаров на Гарнизонното стрелбище на 23 юли 1942 г.

Имената на тези единадесет агрономи едла личат днес върху морената-паметник. Моите младежки спомени са, че и тези имена бяха изписани с бронзови букви. Не съм вече сигурна, може да са били и с бронзова боя, но се виждаха ясно. Сега почти не се разчитат.

Затова ще ги припомня тук. Трябва да се помнят!

Взимам данните за тях от сайта monuments.bg, който ги е публикувал, описвайки самия паметник с политкоректни уговорки, хармонизирани с актуалното отричане на антифашизма. Все пак дори и в текста там е отдадена почит на идеализма на тези млади хора, пожертвали живота си с вярата, че се борят за един по-добър и справедлив свят.

Надявам се, че Българският антифашистки съюз има и повече информация за тези единадесет герои и ще намери начин да ги възпоменава по достойнство.

Ето имената им (по реда, в който са изписани на камъка) и кратките данни за тях:

• Трифон Минчев Саралиев – Роден в с. Килифарево, Великотърновско през 1888 година. По професия е агроном. Член на Българската работническа социалдемократическа партия от 1913 година и деец на революционното работническо движение. През април 1921 г. е избран за народен представител. Ръководи юнското антифашистко въстание в Килифарево, по време на което е убит (12 юни 1923 година).
• Петър Иванов Богданов – Роден на 6 юни 1908 година в град Трявна в скромно чиновническо семейство. Активен последовател на идеите на комунизма през ученическите и студентските си години. Той е един от основателите на Българският общ народен студентски съюз (БОНСС) през 1930 година Осъден е на 10 години затвор за революционна дейност през 1936 година, освободен е 4 години по-късно. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война. От 1942 година е инструктор при ЦК на БКП. През пролетта на същата година, е арестуван по обвинение за участието си в партизанското движение в България и в дейността на бойните групи. Осъден е на смърт чрез разстрел (заедно с Никола Вапцаров) и присъдата е изпълнена на 23 юли 1942 година на гарнизонното стрелбище в София.
• Кирил Сп. Дюлгеров – 1901-1923 година.
• Васил Бочев Ватев-Жельо – Роден на 16 април 1916 година в с. Калейца, Ловешко. Като ученик в смесената гимназия „Цар Борис III“ град Ловеч , е член на Работническия младежки съюз (РМС), заради което, под заплаха от арест, е принуден да премине в нелегалност през 1942 година Участва в Партизански отряд „Христо Кърпачев“, действащ в района на Ловеч и Троян. Загива в сражение на 12 март 1944 година в местността „Трифонова усойна“ край родното му село, заедно с други партизани. На това място е възстановена землянката им и е издигнат паметник.
• Димитър Стоянов Караиванов-Ботьо – Роден на 15 септември 1919 година в с. Мало Конаре, Пазарджишко. Политкомисар на партизанската чета „Кочо Честименски“. Загива в сражение на 15 февруари 1944 година под връх „Еледжик“.
• Цанкo Маринов Панов-Петър – Роден на 16 декември 1919 година в град Ловеч. Партизанин. Загива в сражение на 8 януари 1944 година.
• Костадин Димитров Старев-Клим – Роден на 31 декември 1919 година в с. Мало Конаре, Пазарджишко. Активен член и секретар на РМС в родното си село, заради което, под заплаха от арест, е принуден да премине в нелегалност. Организатор и командир на партизанската чета „Кочо Честименски“ 1941-44година Загива в сражение на 15 февруари 1944 година под връх „Еледжик“.
• Иван Вълчев Кунчев-Горан – Роден на 27 октомври 1921 година в с. Долно Павликени, Ловешко. Като ученик в смесената гимназия „Цар Борис III“ град Ловеч, е активен член на РМС, участник в различни инициативи, а като студент в Агрономическия факултет в София, е член на БОНСС. Подържа връзки с партизаните от родния си край и ги снабдява с припаси. Преминава в нелегалност и става част от партизански отряд „Христо Кърпачев“ от 17 август 1943 година Загива на 18 септември 1943 година след престрелка с полицията в покрайнините на Ловеч. Родното му село е преименувано с партизанското му име – Горан, през 1951 година.
• Никола Чиков Монов – Роден на 19 октомври 1922 година в с. Драгана, Ловешко. Като ученик в смесената гимназия „Цар Борис III“ град Ловеч, е активен член на РМС, а като студент в Агрономическия факултет в София, е член на БОНСС. През 1943 година е мобилизиран в 52-и Пехотен полк в Сърбия, но той дезертира и се включва като партизанин в бойни акции срещу Вермахта на страната на Югославска народна освободителна армия. Същата година се включва във Войнишки партизански батальон „Христо Ботев“. На 23 май 1944 година след като преминава на р. Искър, батальонът води ожесточено сражение с армейски и жандармерийски части край с. Батулия и е почти напълно разгромен, но Монов оцелява и заедно с други се насочва към град София. Заловен е в околностите на с. Боримирци, Софийско. На 6 юни 1944 година е разстрелян без съд край с. Долни Богров, Софийско.
• Лазар Митов Лалов (Вълов) – Роден на 21 април 1922 година в с. Струпен, Плевенско. Партизанин. Загива в сражение на 13 май 1944 година Родното му село е преименувано на негово име. Там всяка година се отбелязва датата на смъртта му с поднасяне на цветя на паметника в селото.
• Боян Тодоров Божилов-Бойко – Роден на 14 март 1924 година в с. Долна Диканя, Пернишко. Партизанин. Загива в сражение на 6 юни 1944 година.