Резултатите от състоялите се на 4 май т. г. избори за местен парламент в ключовата автономна област Мадрид се възприемат от всички партии и анализатори в Испания като вододелни и отварящи нов политически етап в развитието на страната.
Лявото централно правителство, съставено от социалисти и представители на по-радикалната левица от „Унидас Подемос”, се изправя пред предизвикателството да съжителства в Мадридската автономия със съюз между радикализираща се класическа дясна партия и съвсем ултрадясна, фашизирана формация – при това най-демократично спечелили подкрепата на половината избиратели.
Едни се радват, други са в шок, но всички съзират важна промяна. Какво всъщност се случи?
Управляващата от 26 години в Мадрид консервативна Народна партия постигна внушителна победа начело със своята кандидатка за шеф на областното правителство – „тръмпистката” Исабел Диас Аюсо. НП получи 44,67% от гласовете и 65 места в 139-членния регионален парламент. Това е над два пъти повече, отколкото при предишния вот през април 2019 г., когато НП остана втора с 22% и 30 депутати.
Аюсо постига сега не само партиен, но и голям личен триумф, защото именно тя предизвика тези извънредни избори. През последните две години тя пак управляваше, но в малцинство и като заложничка на съюза с либералната „Сюдаданос”, откъдето идеха постоянни напрежения заради третата опора – поддържащата дясното регионално правителство с гласовете си в местния парламент фашизоидна „Вокс”. През март т. г. Аюсо заподозря „Сюдаданос”, че са влезли в договорки със социалистите и ѝ гласят отстраняване чрез вот на недоверие по сценарий, който междувременно се разигра в друга автономна област с подобни конфигурации – Мурсия. Затова Аюсо рисково форсира извънредни избори – и ето, че спечели.
С настоящия резултат от 4 май Аюсо вече може да е спокойна. „Сюдаданос” се сринаха и изобщо не влязоха в новия парламентарен състав. А взелата 9% и 13 депутати „Вокс” (която и през 2019-та получи пак почти толкова – 9% и 12 депутати) ще продължи всеотдайно да крепи „тръмпистката” в новото ѝ убедително мнозинство, макар то и да не е абсолютно.
Новата-стара шефка на Мадридската автономия освен това вече обяви, че няма да има никакви скрупули да вкара и представители на „Вокс” в местното правителство. Нещо, което още не е правено в никоя от общо 17-те автономни области в Испания – страната, която доскоро се смяташе за имунизирана към всякакви ултрадесни залитания заради горчивите спомени от дългата франкистка диктатура… Да, „Вокс” е „патерица” и на други регионални управления, но никъде още не е влизала в реалната власт. Сега обаче това се приема за нормална перспектива не само от предизвикателната Аюсо, но и от националния лидер на НП, уж модерния и „европейски” Пабло Касадо. Тоест – една от водещите сили в Европйската народна партия ясно показва, че не смята за никакъв грях да си сътрудничи съвсем официално и институционално с ксенофобска формация, наследила идеи и прийоми от фашистка диктатура. Така почитателите на Франко се легитимират като съратници на НП.
Не, че в Испания някой и досега се е съмнявал във франкистката генетика и на самата НП. Но това поне беше срамежливо забулвано по-рано…
И още от същото: кампанийният лозунг на Аюсо сега беше „Комунизъм или свобода”. Посланието му бе за открито противопоставяне на националното правителство, съставено от коалиция между ИСРП (Испанската социалистическа работническа партия) и по-лявата двупаритйна формация „Унидас Подемос” (Обединена левица и „Подемос”), включваща и наследници на някогашните комунисти. Това е първата такава коалиция в историята на Испания от гражданската война насам. Така че въпросният лозунг „Комунизъм или свобода” имаше съвсем ясен и нескрито агресивен исторически контекст.
Друг е въпросът, че избирателите се хванаха само за втората му част. Харесаха си „свобода”-та – и туй то. Не е ясно колко внимание са обърнали на „комунизма” – който е повече от спорен като „плашило” насред 21-ви век, а и исторически, поне за испанците, които знаят, че комунистите са били най-убедените антифранкисти и най-репресираните от диктатурата, носи по-скоро заредени със симпатии и съчувствие асоциации.
Но „свобода”-та днешните мадридчани разчетоха и подкрепиха по начин, който дори и Аюсо може да не е предвидила. Впрочем, професионалните пиари, изграждали кампанията ѝ, определено бяха заложили точно на сработилия в крайна смекта ракурс – не идеен, а битов, пост-пандемичен. Мнозинството жители на испанската столица и областта, дори обитателите на традиционните „червени крепости” в южните квартали на града, емоционално покрепиха Аюсо в „тръмписткия” ѝ инат да се противопоставя на суровите антипандемични мерки, спускнаи от централното правителство. Хората, изнервени от вечерния час, невъзможността за пътувания и излизанията от домовете само по изрично разрешение, гласуваха за работещите заведения и дребни бизнеси, за фиестите, за общуването – за всичко онова, което популистки се хвърли да отстоява в кампанията си Аюсо, саботирайки много от санитарните разпоредби на централната власт.
Именно психологическият, а и икономическо-социалният ефект от пандемията изобщо не бе отчетен от представителите на влизащите в ценралното правителство леви партии – социалистите и „Унидас Подемос”, които бяха в съюз помежду си по време на мадридската кампания. Техният общ лозунт беше „Фашизъм или демокрация”. Опитаха се да заострят общественото внимание към голямата опасност от укрепващата координация и единомислие между НП и „Вокс”. Очевидно искрено вярваха, че ще се съживи пословичният антифашистки рефлекс на испанците – и пред заплахата от пълзяща фашизация вдясно хората ще подкрепят демократичната левица.
Обаче уцелиха греда. Защото коронавирусът, оставил тежки поражения в Испания и цяла Европа, размести приоритетите. А медийната профанизация – също общоевропейска тенденция – вече от десетилетия отглежда общество на първичните рефлекси и потребности, а не на сериозния анализ на реалността. Мадридчани се поддадоха на обещанията за „свобода” в бизнеса, заетостта и общуването и отказаха да задълбават в размисли, защо тъкмо техният град и автономна област, управлявани четвърт век от десницата, се оказаха в толкова плачевно състояние по отношение на хронично лишаваните от финансиране здравни и социални системи, сринати сега от пандемията и оставили най-много поражения именно тук, „на пъпа” на Испания…
Накратко – от „Комунизъм или свобода” гласоподавателите избраха само размитата и допускаща всякакви интерпретации „свобода”. А от „Фашизъм или демокрация” въобще се отвърнаха. Скука! Що за архаичен „фашизъм” при очевидно необратимата „демокрация”… Кой ти ще задълбава, след като това симпатично момиче Аюсо хич не изглежда като фашистка…
Ето така поне на територията на Мадрид бе погребана испанската легенда, че 70% от населението на страната са антифашисти и левичари, но по време на избори просто се разпокъсват, защото партиите вляво са много, все се карат помежду си и им разпиляват гласовете. Сега се оказа, че около 60% специално от мадридчаните (гласувалите за НП и „Вокс”) въобще не се водят от леви или десни идеи, а само от страстно желание, в много отношения дори ирационално, да си върнат нормалния живот. И са готови да тръгнат след всяко симпатично лице, което им го обещае. А от такива импулси, както знаем от ставащата всеки месец май особено актуална европейска история, могат да произлязат страховити глобални бели…
Разбира се, самата НП демонстрира еуфория от победата си в Мадрид, а лидерът ѝ Касадо прокламира, че това е голямото завръщане на партията му и на национално ниво, като веднага наблегна, че резултатите на 4 май дават основание и за оспорване на управлението на премиера социалист Педро Санчес.
Не би могло да се очаква друга интерпретация от Касадо, но обобщенията му несъмнено са пресилени. Колкото и да е важна като влияние и тежест в страната, автономна област Мадрид е далеч от представителност за цяла Испания. Да не забравяме, че само преди преди три месеца, на изборите в Каталуня на 14 февруари т. г. Народната партия се класира на последно място в парламента в Барселона и едва прескочи бариерата със своите 3,85%, вкарвайки само трима депутати. А ИСРП получи там най-висок резултат с 23% и 33-ма депутати, следвана от друга емблематична за региона лява сила – ERC (Каталунска републиканска левица) с 21% и също 33-ма депутати.
Така че всякакви абсолютизирания в общоиспански план на сегашните мадридски резултати са само спекулации. И далеч не биха могли да подклаждат настроения за оспорване на управлението на премиера социалист Педро Санчес и неговото правителство. Грешка е обаче и да се подценява сигналът от 4 май.
В редиците на социалистите той предизвика истински шок. Изпълнена с високо самочувствие за успешно национално управление и повярвала на вещаещите ѝ победа и в мадридския вот сондажи, ИСРП бе болезнено ударена от сегашните резултати. Тя остана чак на трето място с 16,89% и 24 депутати. А през май 2019-та бе първа с 27% и 37 депутати.
Тогава, преди две години, това беше важен пробив в „крепостта” на НП Мадрид. Но той се оказа недостатъчен за ляво управление. За такова не стигаше сборът от гласовете на ИСРП и на другите леви формации, влезли в Събранието на Мадрид – „Унидас Подемос” (5,6% и 7 депутати) и новообразуваната същата година от отцепилия се от „Подемос” Иниго Ерехон „Мас Мадрид” (14,6% и 20 депутати). Двете последни формации не се понасяха една друга, нито пък УП беше готова на вариант за само парламентарна подкрепа откъм либералната „Сюдаданос”, каквито планове витаеха в соцсредите.
Самата „Сюдаданос” също отхвърли категорично подобна идея и предпочете да се съюзи и да управлява с Аюсо и нейната НП в порочна комбина с „Вокс”.
Сега, когато Аюсо форсира предсрочните избори на 4 май, социалистите и другите леви – вече с опита от националното коалиционно правителство на ИСРП и УП, поело властта в началото на 2020-та – вярваха, че ще съумеят да оползотворят пропуснатия през 2019-та шанс да оглавят и Мадридската автономия. Доста лекомислена вяра и обезпокоителна загуба на връзка с реалността, както показаха резултатите…
ИСРП всъщност не положи никакви специални усилия да спечели избирателите с нещо актуално и силно при сегашната кампания. Пусна в нея като свой кандидат вече състезавалия се през 2019 г. професор по философия Анхел Габилондо, разчитайки, че, както и преди две години, той пак ще вземе най-много гласове за партията. Само че преди две години нямаше Covid-19 и обществените приоритети бяха други. Тогава сериозен човек от университетските среди, загрижен за образованието, вдъхваше доверие и надежди. Сега стресираните от мащабите на пандемията и на пораженията от нея избиратели вече очакват други акценти и друг динамизъм. Отегченият и отегчителен 72-годишен професор, специалист по философията на Хегел, който буташе кампанията си, колкото да „отбие номера” и да дочака обещания му пост на национален омбудсман, по никакъв начин не съумя да „запали” гласоподавателите, нито поне да им заостри вниманието върху смисъла на лозунга „Фашизъм или демокрация”. На заключителния предизборен митинг той цитира Хегел – че „нищо голямо никога не е било постигано без страст”. Но го каза с толкова забележимо отсъствие тъкмо на страст, че просто уби и това послание…
Стъписаната от разсипващия резултат на 4 май ИСРП дори не успя да реагира веднага по адекватен начин. На медийната амбразура отначало самоотвержено се появи само вицепремиерката социалистка Кармен Калво, за да увери, че мадридският вот не е показателен за цяла Испания и не дава никакви основания за съмнения в общественото доверие към националното правителство на ИСРП и УП и към премиера Педро Санчес. Всички последвали коментари на други функционери бяха в същия дух – с прекалено очевидния стремеж да се опази от нападки именно Санчес.
Отговорността за лошия резултат в Мадрид в крайна сметка бе поета от мадридската организация на ИСРП, чието ръководство начело с лидера Хосе Мануел Франко подаде оставка. Бе обявено, че организацията се поема от временно управление до конгреса ѝ в края на тази година.
На свой ред Анхел Габилондо, който отначало заявяваше, че няма да се оттегля и ще си поеме спечеления депутатски мандат в Събранието на Мадрид, все пак се поддаде на силния вътрешнопартиен натиск и вечерта на 6 май обяви, че се отказва от този мандат. Едновременно с това бе съобщено, че е постъпил в болница със сърдечна аритмия…
Най-накрая се появи и самият Педро Санчес, цели два дни след вота. Той даде своята критична оценка на състоялото се на 6 май вечерта заседание на ръководството на ИСРП, анализирало мадридските избори. Обобщението му бе, че партията е допуснала грешки в комуникацията с избирателите, че не е успяла да достигне до тях с посланията си, че е преекспонирала поляризацията в обществото, че се е „разминала с настроенията”. Същевременно Санчес увери, че правителството му е достатъчно силно и стабилно да изкара пълния си мандат.
Именно на това заседание бе утвърдена оставката на ръководството на мадридската организация на ИСРП, както и друга инициатива, лансирана още на 5 май и приписвана лично на Санчес – организиране на вътрешни избори в организацията на ИСРП в автономната област Андалусия, които да излъчат отсега партиен кандидат за бъдещия вот в тамошния местен парламент. В това, второто, ясно проличава стремежът на Санчес да наложи контрол над старото си вътрешно съперничество с андалуската „баронеса” Сусана Диас, сегашната ръководителка на партията в областта. Тласкайки я в незабавно състезание, Санчес очевидно се стреми да отклони силите и вниманието ѝ, за да не ѝ остане възможност да действа за подкопаване на неговите собствени позиции в партията и правителството.
Самата Диас явно добре е схванала смисъла на този ход, но предприе и свой контраход – избърза сама, от името на андалуската организация, да обяви вътрешните избори там още преди това официално да прозвучи от централата на ИСРП, оплаквайки се същевременно, че членове на партийното ръководство дори не ѝ вдигали телефона, когато се обаждала, за да разбере мотивите за тези планове. Това беше засега кротка, но ясна заявка, че „баронесата” няма безропотно да играе по свирката на Санчес. Като неин съперник във вътрешните избори вече бе посочен кметът социалист на Севиля – Хуан Еспадас.
Всички тези апаратни ходове по никакъв начин не способстват за повишаване на авторитета на Санчес и въобще на социалистите сред широката публика. Особено на фона на спечелилата много адмирации реакция след изборите, която показа друг ключов политик – лидерът на „Унидас Подемос” Пабло Иглесиас. Той още преди два месеца напусна вицепремиерския си пост в общото правителство със социалистите и стана кандидат на своята политически сила в мадридския вот. Хвърли цялата си енергия и влияние, за да осигури по-добро представяне на левицата под лозунга „Фашизъм или демокрация”, алармирайки непрекъснато по време на кампанията колко опасен е съюзът на НП и „Вокс” и как това трябва да бъде възпряно чрез масово гласуване и подкрепа за левите.
Всъщност, избирателната активност на 4 май наистина регистрира небивало високия показател от над 76% участие във вота. Само че накрая се оказа, че тази мобилизация е била в полза на Аюсо и НП, към която са прелели гласовете си както избирателите на въобще неуспялата да се класира „Сюдаданос”, така и много традиционни симпатизанти на социалистите.
Вярно, самата УП постигна сега по-добри резултати, отколкото през 2019-т – този път получи 7,22% и 10 депутати (срещу 5,6% и 7 депутати преди две години). И все пак още същата вечер след оповестяването на данните Пабло Иглесиас обяви, че това е провал, че подава оставка от всичките си партийни позиции и въобще напуска политиката. Аргументира се, че вече явно не е полезен на своята формация, че личността му отблъсква, вместо да приобщава избиратели – и затова е по-добре да напусне.
Симпатизантите му коментираха това решение като достойно. Излязоха много публикации с високи оценки за неговата историческа роля в испанската политика. Припомнено бе как само за броени години Иглесиас измина пътя от бунтар по протестните площади, през учредяването на нова партия и вкарването ѝ в парламента до влизането в управлението на страната, превръщайки социалната проблематика в ключова в политическия дневен ред – истински прецедент в свят като днешния.
Същевременно обаче редица негови бивши съратници не му спестиха и критиките за политически решения, отчитани от тях като погрешни, натяквайки и за прекалено силното му его, и за конфронтационния му стил.
Всички прозвучали тези дни оценки по адрес на Иглесиас носят неизбежна субективност. Но съвсем обективен факт е, че години наред той бе политикът, най-ожесточено сатанизиран от противниците си и от повечето медии – от най-кресливите ултрадесни сайтове до големите, финансирани от банки и предприемачески обединения издания. На какви ли не нападки бе подлаган – че е „комунист”, че е креатура на покойния венесуелски президент Уго Чавес, че подкрепя каталунските сепаратисти, че с идеите си ще срине икономиката на Испания и т. н. Опитаха се да му припишат различни скандали, включително за някаква паралелна каса в партията му, като по никое от обвиненията не излязоха данни, валидни за съдебно дело.
Особено ожесточена кампания се разгърна срещу него и половинката му Ирене Монтеро, когато двамата си купиха с ипотечен кредит къща с двор в един от престижните квартали на Мадрид, където сега живеят с трите си деца. От две години къщата денонощно е обкръжена от истерични ултрадесни агитки, които на смени поддържат неспирни скандирания срещу Иглесиас и семейството му и тормозят всеки влизащ и излизащ.
А по време на кампанията за мадридските избори лидерът на „Унидас Подемос” на два пъти получи по пощата заплашителни пратки с куршуми. Такива пратки получиха и още няколко министри от правителството. А когато Иглесиас алармира, че това са атаки за сплашване от страна на фашизраната десница, лидерът на „Вокс” Сантяго Абаскал отвърна, че всъщност левите сами си организират всичко това, за да влияят на избирателите…
Интересното е, че много от коментиращите в социалните мрежи оттеглянето на Иглесиас след вота на 4 май задават почти един и същи въпрос: „Какво ще работят ултрадесните медии сега, когато Пабло се маха от политиката?”…
От друга страна, ако той не се изнесе изобщо от Испания заедно със семейството си, е трудно човек да си представи как точно ще се „махне от политиката”, след като всичко, което е вършил през живота си и което умее, е свързано точно с политиката – завършил е политически науки, преподавал е това в университета „Комплутенсе” в Мадрид и е водил дискусионни предавания за политика…
Факт е обаче облекчението, което след неговия анонс сега струи от средите и на социалистите, и на бившите му съратници, влизали в конфликти с него – най-вече от формациите „Мас Мадрид” и „Мас Паис”, които са две проекции на една и съща инициатива, стартирана през 2019-та от някогашния съосновател на „Подемос” Иниго Ерехон.
Първо се роди „Мас Мадрид”, с която Ерехон участва в мадридските избори през април 2019-та и всъщност заби така нож в гърба на Иглесиас, който преди това гласеше тъкмо него като кандидат на „Подемос” и беше шокиран и възмутен от този изненадващ ход, възприемайки го като лично предателство.
След това Ерехон създаде и общонационалната „Мас Паис”, с която влезе в испанския парламент при ноемврийския вот през същата 2019-та. Тази формация също крепи с гласовете на двамата си депутати в Конгреса настоящото правителство на Педро Санчес.
Важен факт, изпъкващ в сегашните мадридски избори, е, че най-добре представилата се на тях лява сила е „Мас Мадрид”. Тя се класира втора, изпреварвайки дори социалистите, макар и с малко – взе 16,97% и 24 депутати. Успехът се приписва на емпатичната и диалогична кандидатка, излъчена от „Мас Мадрид” за тази надпревара – лекарката анестезиоложка Моника Гарсия, намерила пряк път към сърцата на изтормозените от ковид-кризата избиратели.
Впрочем, обявявайки оттеглянето си, Иглесиас изтъкна, че и „Подемос” е добре да даде на жени позициите, които той овакантява. И дори спомена конкретни имена – например, на министърката на труда и вицепремиерка от квотата на „Унидас Подемос” Йоланда Диас, която вижда като вероятна кандидатка за премиерския пост при следващи национални избори, и на социалната министърка Йоне Белара, която може да го наследи в партийното лидерство. Никоя от тях не носи остротата и предизвикателността на Иглесиас, с които той стана пословичен при разбиването на двупартийния модел на „кастата”. Но очевидно новият политически етап в Испания, за който сега всички говорят, изисква други лица и други послания.
Онези, които се чудят дали ще оцелее „Подемос” без Иглесиас, в какво ще се превърне, дали няма да се събере пак с компанията от „Мас Мадрид”/”Мас Паис”, как ще работи по-нататък в общото правителство със социалистите, дали мадридските промени няма прекалено да разбъркат цялата испанска политическа мозайка, вероятно твърде избързват. С официалното си оттегляне Иглесиас сега печели важен морален актив и пауза за регенериране. Но нито ролята му на партиен гуру ще се изпари, нито излизането от политиката ще е чак толкова необратимо – и това добре проличава, ако се чете внимателно статията на останалия му най-близък от основателите на „Подемос” Хуан Карлос Монедеро, излязла на 6 май във в. „Публико”.
По-важните въпроси сега са как точно ще упражнява управлението си в Мадрид Исабел Диас Аюсо в компанията на „Вокс” , как ще „мели” с централното правителство, какво ще стане с пандемията в мадридски и в общонационален мащаб, как ще се съживява социално-икономическата тъкан на обществото и дали испанската демокрация ще е достатъчно умела да долови и да реагира здравословно, ако/когато в екипа и действията на „симпатичното момиче” реално зацъка фашизоидна бомба…
About The Author
