Светлана Казанцева, в. „Известия”
За преодоляване на последствията от взрива на четвърти реактор в съветската Чернобилска АЕЦ преди точно 35 години бяха хвърлени най-добрите специалисти в тогавашния СССР – физици, химици, инженери, медици, военни. За това, как са били спасявани първите пострадали, докарани в Московската клинична болница № 6, как войниците от химическите войски са разчиствали територията от парчета ядрено гориво, изхвърчали от гръмналия реактор, и какви средства за защита са били използвани в опасната зона, разказват пред в. „Известия” участниците в ликвидирането на последствията от страшната катастрофа.
„Лекарите работеха до изнемогване”
Първите пострадали от радиация след взрива в Чернобилската АЕЦ са били докарани в Московската клинична болница № 6. Сега това е едно от поделенията на Федералния медицински биофизичен център „А. И. Бурназян” към Федералната медико-биологическа агенция на Русия. Ето какво разказва лекарят хематолог, водещият научен сътрудник на центъра д-р Михаил Кончаловски, участвал в лечението на чернобилци:
„Пострадалите започнаха да постъпват в шеста клинична болница в първите два дни след аварията. В крайна сметка около 200 души изпълниха шест от деветте етажа на главната сграда. Докарваха ни хора с различна степен на облъчване. Задачата беше в кратки срокове правилно и грамотно да определим степента на тежест на лъчевата болест във всеки конкретен случай. Професионално ние бяхме готови за това, тъй като нашето клинично поделение по онова време вече беше натрупало значителен опит от работа в тази област. Не се стъписахме пред лавината пациенти, тъй като бяхме отработили специални навици.
Болницата, естествено, беше пълна с други пациенти. Мнозинството от тях трябваше да бъде изписано и да се прехвърли в други медицински центрове. Отначало оставихме онкоболните, но после, за съжаление, се наложи да изпишем и тях, защото за лечението на чернобилците бяха нужни специални стерилни отделения, където да бъдат настанени пострадали с максимално увредено образуване на кръв и с отсъствие на имунитет. За два-три дни цялата болница беше напълно освободена, за да поеме чернобилците.
Много от пациентите бяха облъчени тотално, тоест сравнително равномерно. Особеността на такова общо лъчево поражение се състои в това, че даже при крайно тежко болни с трета и четвърта степен на лъчева болест се проявява т. нар. латентен период, тоест период на скрито благополучие, обикновено в продължение на 7-10 дни. И именно в рамките на тези дни ние трябваше да определим дозата облъчване, която е получил всеки, да направим диагностика, за да определим вече по-точно групата на тежко болните. В нея влязоха около 30 души.
От мнозинството сред пациентите в болницата нямаше радиоактивно излъчване. Изключение бяха крайно тежко болните, при които голямо количество радионуклиди бяха попаднали вътре в организмите им. Дозиметристът не позволяваше дори да се спираме в коридора край вратите на двете стаи, в които бяха те. Единият от пострадалите още го помня – Виктор Детяренко, дежурният оператор на реакторния цех.
Като тежки случаи бяха регистрирани над 20 пациенти, които освен облъчване, тоест поражение в образуването на кръв, имаха още и лъчеви изгаряния, заемащи голяма част от телата им. При такова съчетание от увреждания човек е много трудно да бъде спасен, тъй като то е несъвместимо с живота. Но ние се опитвахме. Извършихме огромна терапевтична работа. Преди всичко гледахме да ги защитим от инфекции. Най-важна роля за това играят антибиотиците, както и антигъбичната и антивирусната терапия. После – и това засегна най-вече обгорелите болни – им преляхме огромни обеми течности. Седмица по-късно започнахме да провеждаме трансфузия на плазма, на тромбоцитна и еритроцитна маса.
При над 10 пациенти извършихме присъждане на костен мозък. Но, за съжаление, тази операция не стана панацея, както се разчиташе. Тя можеше да помогне на онези, които имаха силно потиснато образуване на кръв, но само ако нямаха силни обгаряния и лъчево увреждане на други органи. В нашите случаи присаждането не помогна, макар че при други болести на кръвта то често може да е инструмент за спасение.
За съжаление, нашите възможности бяха тогава, а и сега все още са ограничени. Първите постъпили при нас чернобилци започнаха да умират две седмици по-късно и продължиха в течение на месец май. Общо починаха 27 души. Те са погребани на Митинското гробище в Москва.
Съдбата на останалите болни се разви различно при всекиго, в зависимост от степента на лъчевата болест. Половината от постъпилите бяха изписани в течение на 10 дни, тъй като при тях бяха установени много незначителни дози на облъчване. Имаше и такива, които изобщо не бяха получили облъчване. До лятото чернобилците със средна и лека степен на заболяване се възстановиха. Но отделни пациенти лежаха при нас до дълбоката есен на 1986-та, особено онези, които имаха обгаряния, защото при тях се получиха лъчеви язви и се налагаше хирургическо лечение.
Работейки с облъчени пациенти, на някаква доза риск се подлагаха и лекарите. Когато пострадалите бяха докарвани в приемното отделение, апаратурата фиксираше при тях наличието на изотопи по кожата им. Но преди да ги настаним по стаите, те биваха измивани. Участвалите в тези процедури, също получаваха замърсявания – но те бяха повърхностни, по кожата, по дрехите. С някои вещи се наложи да се разделим. Аз например трябваше да изхвърля любимите си летни обувки – те бяха безнадеждно замърсени.
Освен прякото лечение, мнозина от нас имаха и едно не съвсем медицинско задължение – утешително-психологическо. Нееднократно съм излизал в двора на болницата, където се събираха жените, децата, майките и други роднини на чернобилците – огромна тълпа. И аз разказвах за състоянието на всеки пострадал. В сериала „Чернобил” една от жените уж успява да се вмъкне в стаята на мъжа си. Но това е очевидна художествена измислица. В живота такова нещо не можеше да се случи, беше напълно изключено.
За мен това беше истинско военно време. Прибирах се у дома чак през нощта, и то не всяка нощ. Лекарите работехме до изнемога. Но аз бях млад и не чувствах особена умора.
Получихме безценен опит в едновременното лечение на болни с различна степен лъчево поражение в кръвообразуването. По-късно въз основа на това беше подготвено огромно количество научни, методологични и учебни материали, върху които в течение на много години се базираше радиационната медицина.”
„Падна ни се най-опасната зона”
Ликвидирането на последствията от аварията бе поето от министерството на отбраната. Военните разчистваха територията, покрита с радиоактивни парчета от гръмналия реактор и с радиоактивен прах, участваха в дезактивирането на заразената зона. Ето какво си спомня бившият командир на 21-ви полк за химическа защита от Ленинградския военен окръг полковник Александър Степанов:
„В края на юли 1986 г. бях назначен за командир на 21-ви полк за химическа защита, който преди изпращането в Чернобил беше окомплектован от срочнослужещи войници и бе разположен в село Ивантеево на Валдайския район. Две седмици след аварията в състава на полка се вляха запасняци, които вече бяха над 30-годишни – дойдоха от Карелия, Вологда, Череповец, Псков, Новгород. Общо около 1500 души. В района на Чернобил пристигнахме на 15 май и буквално след два дни бяхме включени в операцията по ликвидиране на последствията от аварията. Приех полка на 1 август 1986 г. и го командвах до 8 ноември 1987-ма.
Цялата територия на Чернобилската АЕЦ беше къде повече, къде по-малко заразена с радиокативни материали. Понякога това бяха просто парчета твел (съкращение от топлоотделящ елемент, съдържащ ядрено гориво – б. р.), разпръснати от взрива на реактора, а понякога – просто радиоактивен прах. Всичко това трябваше да се събере в специални контейнери, да се закопае в ями и да се дезактивира заразената територия.
Падна ни се фактически най-опасната зона – покривът на турбинната зала и прилежащата територия. Отделна задача беше почистването на покрива на трети блок, който всъщност беше общ с четвърти блок, където зееше огромна дупка. На дъното се намираше разрушеният реактор, в който горенето продължаваше. Целият покрив на трети блок беше гъсто посипан със слепили се едно с друго парчета твел, пълни с урано-плутониева смес, както и с графит – те излъчваха по хиляда рентгена на час. Трябваше някак да се приберат оттам. В условията на страшна радиация нито една електронна система не работеше. Имаше само един-единствен начин – войник с лопата. Изобщо в Чернобил много от работата трябваше да се извършва ръчно, с лопати, защото в условията на разрушената централа никой, освен човека, просто не можеше да се справи с всичко онова.
Войникът беше опасван с тежка, оловна престилка и по команда бързо изтичваше навън от укритието – от бетонната будка за излизане на покрива. Тичешком отиваше до посоченото му място, загребваше с лопата парче твел, хвърляше го в дупката на четвърти блок и тичаше обратно. Времето за всичко това беше 25-30 секунди. После изпращаха войника долу, в безопасната зона, а вместо него на смяна застъпваха следващите. Работеха само доброволци. Общо на покрива работихме един месец. Заплащането беше тройно по-високо от обичайното.
Беше определена максимално допустима доза, която се смяташе за безопасна – 25 рентгена за три месеца служба. За денонощие – не повече от 2 рентгена на час. Работехме с хронометър. Докато едни хвърлят твелите в дупката, други чакат реда си в някое укритие – обикновено това биваха подземните съоръжения на централата, като водни станции и разни хранилища. Там също имаше радиационен фон, но много по-слаб. Когато един войник събираше 21-22 рентгена, ние го оттегляхме от централата и го изпращахме да се занимава със стопански дейности. Това позволяваше да не се стига до максималната доза облъчване и да се осигурява нормалната работа на тила ни. Пазехме хората – каквото и да си приказват сега разни некомпетентни експерти.
На мен като на командир ми се налагаше да премълчавам количеството рентгени, които ми се събираха. Иначе нямаше да мога да командвам полка в течение на половин година. До края на работата ни там събрах 75 рентгена, но ги записах като 25. Накрая леко „светех” вече.
Специално искам да подчертая, че в района на централата и около нея действаше много строг сух закон. Проследявахме това да се спазва много стриктно. Всеки, посегнал към пиене, беше изгонван незабавно, а това тогава беше най-страшното наказание.
Радиацията има вкус. Докато работиш в зоната на радиоактивно заразяване, в устата много скоро се появява металически привкус. После върху кожата се появява усещане, сякаш се намираш под ярко слънце, а след това възниква пресъхналост в гърлото и характерни „радиационни” кашлица и прегракване.
Най-трудното за мен тогава беше да отговарям на въпроса на войниците: „А какво ще стане с нас после?” Нямах отговор. Изпълнявахме своя дълг пред родината, а какво ще стане после, не знаехме. И досега няма единно разбиране за онова, което се случва с организма при въздействието на радиацията. Много е индивидуално. Познавам няколко момчета, които в Чернобил напълно се излекуваха от астмата си. Но също така няколко ликвидатори умряха от внезапно развила се туберкулоза – буквално за две седмици изгоряха. Ясно е, че Чернобил не укрепи ничие здраве. Всички привилегии, дадени на ликвидаторите, си бяха напълно заслужени. Нито за минута не съм съжалявал и не съжалявам, че в живота си съм имал онези 15 месеца толкова трудна и извънредно опасна работа.”
„Всички носеха „Венчелистче””
Главният научен сътрудник в отдела за промишлена радиационна хигиена на Федералния медицински биофизичен център „А. И. Бурназян”, докторът на техническите науки, инженерът физик Владимир Клочков пристига в Чернобилската АЕЦ три седмици след аварията и взима участие в организирането на индивидуалната защита на ликвидаторите. Ето неговият разказ:
„През април 1986 г. аз работех в отдела за средства на индивидуална защита в Института по биофизика, след като бях завършил Московския инженерно-физически институт по специалността „дозиметрия – защита от излъчвания”. Нашата лаборатория отработваше методичните основи за експлоатация и дезактивация на средствата за индивидуална защита (СИЗ).
След аварията в Чернобилската АЕЦ пред сътрудниците на института беше поставена задачата да осигурят за ликвидаторите средства за индивидуална защита. За да бъде изпълнено това, много наши специалисти заминаха за предприятията, които произвеждат такива СИЗ с цел да им помогнат за организирането на производството на най-нужните изделия в максимални възможни количества и изпращането им до Чернобилската АЕЦ. А в самата централа трябваше оперативно да се решават проблеми с експлоатацията и дезактивацията на самите СИЗ.
Заминах за Чернобил на 17 май в състава на бригада от седем души, която бе оглавена от видния учен биофизик, професора на Института по биофизика Игор Борисович Кеирим-Маркус.
Трябва да отбележа, че ние все пак бяхме вече втората смяна – по онова време най-тежката фаза по спасяване и евакуиране на хората вече беше преминала. На летището в Киев беше сформирана автоколона и тръгнахме на север, в посока към Чернобил. На улиците, като ни виждаха, хората се спираха и ни изпращаха с дълги погледи. Чувстваше се обща тревожност. По лицата им беше изписан въпрос: „Щом колона от автомобили е тръгнала към Чернобил, какво ли още се е случило там?”
Докараха ни в град Иванков, където ни издадоха пропуск – на половин лист от тетрадка беше написано: „Професор И. Б. Кеирим-Маркус и с него още шест души”. Заселиха бригадата ни на самата граница на 30-километровата зона – в пионерския лагер „Приказен”. Над реактора още се виеше дим, но вече беше ясно, че най-страшното е отминало.
Сложността в организирането на предпазването на ликвидаторите със средства за индивидуална защита идва оттам, че някакви специални защитни костюми за чернобилците нямаше. Най-опасният фактор в зоната на Чернобил беше външното гама-излъчване. Да се защитиш от него с помощта на костюми е невъзможно, защото то притежава висока проникваща способност при преминаването през веществата. Например, ако трябваше да се направи костюм, който да поглъща гама-излъчването с енергията, която имаха изхвърлените от реактора радионуклиди, той би бил пълен с олово и би тежал около 300 кг. Дори и така, би съкратил дозата от въздействието едва около два пъти. А ако искахме по-сериозна защита, костюмът би тежал цял тон.
Друг фактор, опасен за хората, беше полепването на радиоактивни вещества по кожата и особено навлизането им в дихателните пътища. За защита на ликвидаторите най-широко бяха прилагани еднократните респиратори ШБ-1 „Венчелистче”. Техни създатели са лауреатите на Ленинска награда, сътрудниците от Института по биофизика Сергей Николаевич Шатски и от НИФХИ „Л. Я. Карпов” Пьотр Йосифович Басманов.
Външно „Венчелистче” изглежда като платнен кръг с две връзки. Но тази простичка конструкция по комплексните си показатели, като защитна ефективност, съпротива на диханието (а в него е много лесно да се диша) няма конкуренция на световния пазар и до днес. Респираторът „Венчелистче” е създаден от специален материал с много тънки, заредени с електричество влакна, способни да задържат дребнодисперсни аерозоли.
Отначало екипирани с „Венчелистче” в централата работеха само цивилните ликвидатори, но към месец юни към тях преминаха и военните, отказвайки се от своите щатни многократни респиратори. „Всички носеха „Венчелистче”, защото никой не искаше да се надиша с радиоактивни аерозоли.
Сътрудниците на Института по биофизика изследваха територията на 30-километровата зона. Измерванията им показаха, че след взривяването на реактора в околната среда е попаднал много токсичен елемент – плутоний 239, който има период за полуразпадане от 24 000 години. Да се събере целият плутоний е невъзможно, затова е ясно, че тази зона ще остане безлюдна много дълго.
В течение на 1986 г. радиационният фон в зоната около Чернобилската АЕЦ съществено се снижи благодарение на кратко живущите радионуклиди. Въздействието на радиацията върху животинския свят беше значително, но все пак количеството диви животни не намаля, а напротив – увеличи се. Това се дължи на факта, че вредата от радиацията все пак е по-малка, отколкото от притесняващата животните дейност на човека.
През есента на 1986 г. във входа на блока в Чернобил, където беше нашето общежитие, видях една котка, която дълго се беше разхождала по „мръсна” трева – и козината по коремчето ѝ беше опадала. Изглеждаше, сякаш котката е обречена да загине. Но когато пристигнах там година по-късно, аз пак я видях – жива, обрасла с нова козина, че дори родила и котенца…
През първата следаварийна година пътувах до Чернобил общо четири пъти, а през 1987-ма – още три пъти. По-нататък провеждахме изследванията вече главно в лабораторни условия.
