Историите на Александър Савченко и Владимир Руденко – двама млади украински мъже, които са били деца, когато гръмва Чернобилската АЕЦ през 1986-а, и които нямаше да са живи днес, ако не се бяха оказали сред 26-те хиляди „чернобилчета”, спасени от Куба, са в основата на разтърсващия аржентински документален филм „Тарара”. Дълъг един час и десет минути, заснетият в Куба филм на аржентинския автор Ернесто Фонтан участва в протичащата в момента в Буенос Айрес Седмица на аржентинското документално кино. Филмът може да бъде гледан безплатно на страницата за културния живот в Буенос Айрес. За представянето на творбата съобщи и кубинската информационна агениця „Пренса Латина”.
Акцентът в „Тарара” е върху покъртителния жест на Куба, която сама е в много тежко положение в началото на 90-те, но въпреки това по инициатива на лидера си Фидел Кастро стартира всеотдайна, мащабна и напълно безплатна програма за лечение на пострадалите от аварията в Чернобил деца. През нея преминават и възстановяват здравето си около 20 000 украинчета и още 6000 русначета и беларусчета. Програмата продължава 20 години – до началото на 2011-та.
Тя няма аналог в света. Защото е осъществена не от мощна свръхсила и не с наливане на PR-средства от милионерски фондации. А от избрала независимото развитие малка, но дръзка република от „третия свят”, която САЩ от десетилетия се опитват да задушат с безмилостна блокада. Република, която в кря на 80-те остава без единствената си опора – разпадащия се СССР и соцлагер. Началото на 90-те е най-тежкият период в съвременната история на Куба, известен като „специалният период”. Съветските танкери вече ги няма и дефицитът на гориво води до над 30% спад в кубинския БВП. Общественият транспорт практически спира, всички се прехвърлят на велосипеди, драстично не достигат хранителни продукти.
И именно в такава обстановка Куба решава да приема чернобилски деца за лечение. Собствените ѝ деца тогава са лишени от много. Но за „чернобилчетата” е осигурено всичко необходимо и като лечение, и като прехрана, и най-важното – като изключително човешко отношение.
Децата, включени в програмата, се определят от специална комисия с кубински лекари и специалисти, която работи в Киев, за да определи състоянието и потребностите на всекиго от малките пациенти. Така към Куба потеглят и разказващите за съдбите си във филма Александър и Владимир.
Двамата описват и състоянието на украинското здравеопазване по онова време: липсват лекарства, липсва необходима апаратура, липсва и най-важното – човещината… Когато бащата на едно от момчетата пита преглеждащия го лекар какви лекарства да се опита да търси в чужбина за сина си, медикът невъзмутимо отговаря: „Няма смисъл. Той няма да оживее”…
26 000 деца оживяват напук на подобни мрачни прогнози – благодарение на Куба. Която тогава сама едва оцелява. Но помага, водена от идеалите на своя Апостол на свободата Хосе Марти и на вдъхновената от тях Кубинска революция – „нашата родина е целият свят”.
За децата от Чернобил е определен дотогавашният пионерски лагер „Хосе Марти” в курортната местност Тарара на морския бряг недалеч от Хавана. Затова и филмът се казва „Тарара”. Това е мястото, дало живот на 26 000 малки човешки същества и на техните вечно благодарни семейства.
Много от децата са идвали с майките си. За всички са създадени не само необходимите условия за пълноценно лечение и рехабилитация, но и изключително позитивна емоционално-психологическа среда. С много игри, артистични занимания, пътувания из страната, дори със специално създадено училище, в което се преподава по украинската учебна програма от поканени украински учители, за да не изостават децата от връстниците в страната си. Медицинският персонал и преводачите са непрекъснато с „чернобилчетата” и с близките им, като се стараят да им помогнат не само в чисто здравен аспект, но и с цялото си човешко съпричастие. Първото, което чуват новопристигналите, е: „Забравете за фаталните диагнози. Тук всички ще бъдат излекувани”. Така и става.
Филмът „Тарара” разказва не само „чернобилската история в Куба”, каквото е подзаглавието му, но и представя цялостен портрет на хуманизма на Кубинската революция.
От него може да се научи още, че тъкмо във вилите в Тарара веднага след революцията са настанени и нейните млади лидери – Фидел и Раул Кастро, Ернесто Че Гевара, Антонио Нуниес Хименес и др. Именно на среднощни заседания в Тарара са обмислени и планирани много от решаващите първи стъпки в следреволюционните обществени промени – включително и провеждането на кампанията за масово ограмотяване на населението в началото на 60-те. Пак в Тарара се провеждат и обучителните курсове за ограмотителите, които са предимно гимназисти и студенти, поели после към селата в полета и планини, за да превърнат кубинския народ в просветен и деен двигател на своята революция. „И ограмотителите, и народът се превърнаха така в протагонисти на историята,” казва един от интервюираните във филма „Тарара”.
Сред включените в творбата с изключително вълнуващи свидетелства са и емблематичният кубински бард Силвио Родригес, и големият кубински поет Роберто Фернандес Ретамар (отишъл си преди две години), и аржентинският социолог и публицист Атилио Борон, и испано-френският издател и писател Игнасио Рамоне, и д-р Алейда Гевара – кубинска педиатърка и дъщеря на легендарния Че Гевара…
И Алейда, и дъщерята на Ретамар, която също е лекарка, споделят емоционални спомени от медицинската си практика по време на техни мисии в Африка – а това е изключително силна интернационална школа за мнозина преминали през нея кубински медици. Рамоне припомня, че и до днес Куба е страната с най-много в света лекари и медици на глава от населението. Тези хора работят не само в родината си, но помагат и на различни страни и народи къде ли не по света. Вълнуващи кадри показват сълзите на бразилците от „забравени от Бога” селца в „латиноамериканския гигант”, след като поелият властта там преди две години ултрадесен президент Жаир Болсонаро прогони кубинските лекари – а много бедни бразилци не бяха виждали никога през живота си други лекари, освен кубинците, винаги готови да отидат и в най-голямата „дупка”, за да помогнат на нуждаещ се…
Във филма се разказва и за Латиноамериканската школа по медицина, в която Куба от 1999 г. насам обучава младежи от цяла Америка – не само от Латинска, но и от Канада, и от САЩ, като целта е да се подготвят медицински кадри, способни да подпомагат онеправдани общности в собствените си страни, споделяйки хуманните ценности на кубинската медицина.
Рисувайки този портрет на солидарна Куба, филмът постоянно се връща и към историите на „чернобилчетата” Александър и Владимир. Спасени от Куба, и двамата избират да останат да учат в тази страна. Александър се посвещава на медицината, а Владимир става преводач. И двамата са женени за кубинки, щастливи са от живота си – най-вече, че могат да го живеят! – и са категорични, че не биха се чувствали по-добре нито в родната си Украйна, нито където и да било другаде.
Хората и правителствата, както е знайно, на много места по света са антагонистични понятия. През тази призма искам да поднеса за финал още два факта. В многобройните и различни срещи за солидарност с Острова на свободата, в които съм участвала – от кубинския град Олгин, през нашата София и до шведската столица Стокхолм – винаги съм се възхищавала на всеотдайните делегации на украинските приятели на Куба. В техните изказвания неизменно с високи градуси емоционалност дебело се подчертава, че украинският народ завинаги ще е благодарен на кубинския за спасяването на децата от Чернобил. Това е истинският „глас народен” на Украйна.
В същото време при двете последни гласувания в Общото събрание на ООН – през 2019 г. и 2021 г. – на кубинската резолюция с искане за отмяна на античовешката блокада на САЩ срещу Куба, държавата Украйна не я подкрепя, както беше по-рано, а гласува „въздържал се”… „За” тазгодишната революция, гласувана на 23 юни, бяха 184 държави от 189 участвали във вота. Две държави се обявиха „против” – САЩ и Израел. Въздържаха се Бразилия, Колумбия и Украйна…
