Този репортаж трябваше да бъде написан още преди три седмици. Тогава се върнах от шведската столица Стокхолм, където от 18 до 20 ноември се състоя XVII Европейска среща за солидарност с Куба. Участвах в нея заедно с още около 150 делегати от 31 страни. Представлявах основаната преди 50 години Асоциация за приятелство „България-Куба”, която догодина ще домакинства в София на III Централноевропейска среща за солидарност с Острова на свободата.
Но докато дешифрирам записите и интервютата си от Стокхолм, дойде драматичната новина от 25 ноември – за кончината на историческия лидер на Кубинската революция Фидел Кастро. Това събитие, фокусирало внимането на целия свят, както и последвалите 9 дни траур в Куба и възпоменания за Ел Команданте, естествено застанаха в центъра на професионалните ми усилия, измествайки останалото.
Така впечатленията от Стокхолмската среща за солидарност с Куба изостанаха във времето. Но не избледняха. Нито изгубиха актуалност. Дори напротив – обсъдената на нея необходимост от форсиране на исканията за вдигане на американското антикубинско ембарго и за закриване на американската военна база в Гуантанамо става все по-належаща. Особено сега, след като новоизбраният президент на САЩ Доналд Тръмп вече демонстрира, че ще държи твърд тон спрямо Хавана.
Ембаргото като убиец
Кубинците наричат 55-годишното американско икономическо, финансово и търговско ембарго срещу острова с по-катерогичната дума „блокада”. Тази брутална санкционна политика драстично нарушава както международното право, така и същинските човешки права на кубинските граждани. Включително и самото им право на живот.
За един такъв случай разказа в емоционалното си изказване пред срещата в Стокхолм педиатърката д-р Алейда Гевара, една от дъщерите на легендарния революционер Ернесто Че Гевара. Ето думите ѝ: „Едно петгодишно дете не може да е враг на никого. То няма идеология, не служи на никоя власт. То е просто дете на пет години. Кубинче. Разболя се от тежко вирусно заболяване – менингитен енцефалит. Можеше да го спаси лекарство, патентовано единствено в САЩ. Но блокадата забранява на Куба достъпа до американски лекарства. Организации за солидарност с нашата страна в САЩ купиха лекарството и се опитаха да го изпратят, но американските власти наложиха забрана на изнасянето му. И детето умря… Аз лекувам деца. Сблъсквала съм се нееднократно с подобни драстични случаи. И не спирам да се питам: какво може да оправдае подобна нечовешка политика?! Как да говорим за нормализация на отношенията със САЩ, щом продължава да е в сила тази убийствена блокада?!”
Алейда, която беше почетен гост на срещата, изтъкна също, че нормализация не може да има и докато американците продължават да окупират кубинската територия в провинция Гуантанамо, на която в разрез с волята на Хавана и потъпквайки кубинския суверенитет още функционира печално известната им военна база. „И не само това! Те поддържат там и незаконен затвор, в който погазват човешките права, изтезават хора! Това дълбоко накърнява чувствителността на нашия народ!” – подчерта Алейда.
Блокадата и Гуантанамо бяха тема на повечето изказвавия и дискусии в Стокхолм. Делегати от различни страни предлагаха кампании с искания за вдигане на ембаргото и за закриване на военната база. Освен това се привличаше вниманието и върху намесата във вътрешните работи на Куба чрез програмите на USAID (Американска агенция за международно развитие) „за смяна на режима”, за въздействие върху ценностните нагласи на кубинските младежи, за стимулиране на кубински спортисти и лекари към емиграция и т.н.
В същото време в много от изказванията, а дори и в обикновените разговори между делегатите неизменно доминираше и възхищението от кубинския социален модел, от впечатляващите постижения на страната в безплатните и висококачествени здравеопазване и образование, в културата, в спорта, в грижите за децата и т.н.
Депутатът в парламента на Каталуня от Алтернативна обединена левица Жоан Жозеп Нует и Пужал, който бе член на испанската делегаця, беше категоричен: „Куба е пример в осигуряването на народа ѝ на най-ценното човешко право – правото на достоен живот с широки възможности за интелектуално и физическо развитие. Това е общество без дискриминации, основано на солидарността и взаимната подкрепа, на грижата и отговорността на държавата към гражданите ѝ. Гарантирани са правото на труд, на жилище, на здраве, на образование и т.н. Обвиняват Куба, че имала само една партия. Но пропускат да забележат каква разностранна програма за развитието на страната е разработена – и то след най-широката възможна консултация с народа. У нас пък може да имаме и много партии, но всичките прилагат една и съща антисоцална и антинародна политика”.
Кубинското спасение за децата на Чернобил
Силно развълнува всички присъстващи и представителката на Съюза на адвокатите в Украйна и бивш омбудсман на страната си Нина Карпачова. Тя отправи горещи думи на благодарност към Куба, която вече над четвърт век всеотдайно продължава да поддържа специалната си програма за безплатно лечение на деца от зоните, пострадали при аварията в Чернобилската АЕЦ през 1986 г. Стартиралата през 1990 г. кубинска програма „Децата на Чернобил” продължава и до днес без да прекъсва нито за миг – независимо от американската блокада, независимо от разпадането на соцлагера и последвалия крайно тежък „специален период” за Куба, през който БВП на острова пада с 34%… През кубинския лечебно-рехабилитационен крайморски комплекс „Тарара” преминават около 20 000 украинчета, към 3000 русначета, близо 700 беларусчета. Много от тях са били в такова състояние, че лекарите у дома им са ги „отписвали”. А Куба ги е поемала. И със сложни операции и терапии им е подарила живот. Стойността на лечението се изчислява на около 350 милиона долара, което никак не е малко за страна в условията на блокада като Куба. През 2000 г., когато островът едва започва да се съвзема след „специалния период”, за „Децата на Чернобил” са били отделени цели 70% от тогавашния кубински бюджет за здравеопазване и социални нужди… Лесно е да дадеш, когато имаш, но да дадеш, когато нямаш – за такъв жест май няма измислени измерения… Или все пак има – кубински характер.
„Вие, кубински братя, наричате децата ни „Децата на Чернобил”. А ние ги наричаме „Децата на Тарара”. Спасихте ни 20 000 деца! Никога няма да можем да ви се отблагодарим!.. Но уви, днес в Украйна положението е такова, че дори могат да те убият заради приятелство с Куба…” – със сълзи на очи каза Нина Карпачова, наелектрезирайки и залата в културния дом „Алвик”, в която заседаваше Стокхолмската среща.
По време на дискусиите многократно бе отбелязвана също така продължаващата и днес кубинска интернационална традиция, олицетворявана най-вече от онези над 50 000 кубински лекари и учители, които лекуват и ограмотяват хората в 68 държави по света. Същевременно в самата Куба също се обучават безплатно младежи от развиващи се страни, а напоследък дори и от бедни общности в САЩ, много които получават включително скъпоструващо медицинско образование.
Гост на срещата в Стокхолм беше и сегашната ръководителка на американската хуманитарна организация „Пастори за мир” Гейл Уолкър, дъщеря на основателя на организацията Лусиус Уолкър. Организацията много активно работи в движението за солидарност с Куба в САЩ, което не е никак лесна мисия.
Гейл разказа, че е била заедно с баща си и с още 200 никарагуанци на един ферибот в Никарагуа през 1988 г., когато били атакувани от части на „контрите” – военни формирования, финансирани от САЩ с цел да дестабилизарат властта на сандинистите. При онова нападение били убити двама души, а 28 – ранени, включително и баща ѝ. Той се молил тогава цяла нощ и накрая решил, че няма да се предаде пред насилието, че ще тръгне на хуманитарни мисии, с „Каравани на приятелството” из всички централноамерикански страни, а по-късно включил и Куба към маршрутите си, апелирайки в САЩ за вдигане на ембаргото. Сега мисията на бащата е поета от дъщерята. „Блокадата на Куба не е във вреда не само на Куба, тя е във вреда и на САЩ. Убедена съм, че с примера си Куба ще ни помогне да хуманизираме и нашето общество,” каза Гейл.
Като представител на Асоциацията за приятелство „България-Куба” аз също взех думата, за да разкажа за подготовката на предстоящата догодина у нас III Централноевропейска среща за солидарност с Куба и да обърна внимание върху опита на нашата асоциация с организирането на ежегодния ученически конкурс „Куба – далечна и близка”. Конкурсът приобщава към кубинската тематика деца и младежи от всички степени на средното училище и дава възможност за приемственост в поколенията сред приятелите на Острова на свободата.
Доста внимание участниците в срещата отделиха на необходимостта да се осигурят медийни трибуни за истината за Куба, тъй като големите медии често изкривяват реалните факти. Многократно бе цитирано тенденциозното отразяване на урагана „Матю”, вилнял над Куба и съседните ѝ държави и оставил навсякъде жертви (в Хаити 900, в САЩ 20) с изключение на Куба – заради отличната организация на гражданската ѝ защита, заради отбаротения държавен механизъм за опазване на хората и селскостопанските животни. Това обаче „не се забелязва” от големите медии. Медийната платформа „Кубаинформасион”, разработена по европороект в Страната на баските от младият журналист Хосе Мансанеда вече пет години дава алтернативен поглед към новините. Хосе разказа за опита си и в Стокхолм.
Първият вицепрезидент на Кубинския институт за дружба между народите (ICAP) Елио Гамес определи като медийна манипулация и внушението, че след възстановяването на дипломатическите отношения между САЩ и Куба едва ли не всичко е нормализирано и между двете страни вече няма проблеми. Той подчерта, че за Хавана няма нормализация, докато не бъде премахната блокадата, не бъде затворена базата в Гуантанамо, не бъдат прекратени американските подривни програми срещу кубинското общество. „Няма да успеят да ни променят, защото народът ни не го иска и защото разполагаме с приятели като вас,” каза Елио, обръщайки се към делегатите.
Блокадата погазва правата на хората и вътре, и извън Куба
Директорката на ICAP за Европа Гладис Айон обърна внимание, как в своите собствени страни делегатите могат да намерят драстични примери как действа блокадата – възпрепятствайки изпращането за Куба било на лекарство, било на селскостопански инструмент, било на пиано. А това е погазване на правата както на хората в Куба, така и на хората извън Куба, които искат да имат пълноценно сътрудничество с нея.
Категоричното искане за отмяна на блокадата, за закриване на базата в Гуантанамо, за спиране на американските подривни програми залегна в заключителната декларация на срещата. В нея бе отбелязана и солидарността с прогресивните правителства в Латинска Америка, които са обект на външен натиск и дестабилизация. Текстът на декларацията не беше лесно съгласуван, защото някои от делегатите влязоха в спорове за отделни думи и изрази, но в крайна сметка консенсусът бе постигнат.
Пъстрият букет на делегатите и участниците бе неделим от колорита на срещата. Имаше например бойно дамско трио чак от далечна Исландия, което с най-голям плам се включваше в кубинските танци след края на заседанията. Всички искаха да се снимат и с единствения делегат от Румъния – белокосия Георге Унгуряну, който се разхождаше облечен в национална румънска носия. Най-многобройна, добре организирана и представителна (включваше представители от различни градове) беше 18-членната група от Германия. Втора по брой, но първа по експанзивност беше 14-членната компания от Испания, която се оказа всъщност предимно от Каталуня. С доста участници бяха също Белгия, Финландия, Гърция и т.н. А Норвегия бе представена от майка и син… чилийци.
Впрочем, чилиец бе и депутатът в шведския парламент от Зелената партия Марко Венегас, който ни приветства официално още първата вечер. Също чилийско дуо ни пя латиноамерикански песни и за „добре дошли”. Доста чилийци са останали из гостоприемна Скандинавия от времената на Пиночетовата диктатура, когато от Чили по света се пръснаха над един милион емигранти.
Латиноамериканската солидарност обаче работи много добре. И чилийци, и еквадорци, и никарагуанци, и, разбира се, кубинци, установили се в Швеция, активно се поддържат едни други. Повечето дейно участват и в Шведско-кубинската асоциация, която домакинстваше срещата ни. Събитието съвпана и с отбелязването на 50-годишнината на асоциацията. Юбилеят бе повод Елио Гамес да връчи от името на ICAP специална грамота на председателя на Шведско-кубинската асоциация Мартин Йостерлин.
Активистите на Шведско-кубинската асоциация се постараха доста за организирането на срещата, като всичките им усилия бяха на чисто доброволни начала. Посрещаха ни на летището с личните си автомобили, подрежадаха сами щандове със значки и плакати, разместваха столове и маси в културния център, където вървяха заседанията. А с готвенето се занимаваха живеещи в Швеция кубинки, също от асоциацията, които се стараеха да докарат от шведски продукти кубински специалитети.
Наистина изключително е преживяването да се потопиш за три дни сред една толкова пъстра общност, събрала се от всички кътчета на Европа (а явно и на Америка) в един скромен културен дом в покрайнините на Стокхолм, за да изрази солидарността си с Куба и желанието си за един по-справедлив и хуманен свят. Много от тези хора и сами живеят трудно, но бяха заделили от личните си средства за път и престой, водени от една вероятно неразбираема за мнозина други, но синхронна помежду им „кубинска” вибрация на душите.
Нещо подобно вече съм преживявала преди 4 години, когато бях в кубинския град Олгин, на ежегодно провежданите от ICAP по онова време колоквиуми за освобождение на Петимата кубинци, които излежаваха в САЩ дълги присъди. Мощната международна кампания в тяхна защита събираше в Олгин представители на това движение от различни страни, заредени със същата емоция, която кипеше и сега в Стокхолм. Впрочем, двама от Петимата излежаха присъдите си и се върнаха в Куба, а останалите трима бяха освободени на 17 декември 2014 г., когато Барак Обама и Раул Кастро обявиха завой към диалог и възстановяване на дипломатическите американско-кубински отношения.
Точно докато пишех този материал, получих имейл от една от приятелките, които срещнах в Олгин – аржентинката Алисия Храпко, която живее в САЩ, беше активистка в американското движение за освобождаване на Петимата, а сега продължава като активистка на един комитет за солидарност с Куба пак в САЩ. Ето какво чета в писмото ѝ: „Докато тази събота, на 10 декември, Международния ден за защита на човешките права, слушаме да ни се говори за тези права, нека да си спомним фундаменталните човешки права в Куба, където революцията превърна казармите в училища. Едно такова училище е Латиноамериканската школа по медицина (ELAM), в която младежи от маргинални общности от всички части на света, включително и някои от САЩ, се учат да бъдат лекари без да плащат нищо. И после се връщат в общностите си, за да служат на хората. Да, точно това са истинските човешки права”.
