Алп Кайсерилиоглу, Гюней Ишикара, Макс Цирнгаст, Jacobin
През миналата седмица крайнодесният режим в Турция започна серия от атаки срещу правото на опозицията да се организира. Предвождана от Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на президента Реджеп Ердоган, фашистката Партия на националистическото движение (MHP) и други ултранационалистически и крайнодесни елементи в държавата, тази открита война срещу опозиционните сили се вписва в цялостния процес по фашизиране в Турция, който все повече задушава всяко останало демократично пространство в страната.
Първият залп в новата офанзива бе отнемането на имунитета на депутата от лявата прокюрдска Народна демократична партия (HDP) Йомер Фарук Гергелиоглу, след като бе обвинен в “пропаганда за терористична организация”. Неговото провинение е в това, че през 2016-та е ретуитнал статии, призоваващи правителството и забранената Кюрдска работническа партия (ПКК) да постигнат мирно споразумение. Няколко часа след отнемането на имунитета му стана известно, че един от водещите държавни прокурори е завел дело в Конституционния съд с искане за разпускане на HDP и забрана за участие в политиката за 687 от водещите ѝ фигури. Аргументацията отново е за предполагаеми близки връзки с ПКК и липса на ясни позиции по “национални проблеми”.
Миналият петък също така стана ясно, че района на площад Таксим и парка Гези в Истанбул – символично пространство за турската левица и работническо движение, добило международна слава след бунтовете през 2013 г. – е отнет от контролираната от опозицията истанбулска община и е поставен под юрисдикцията на държавна дирекция, контролирана от правителството на Ердоган. След това, посред нощ, бе издаден президентски указ, според който Турция се изтегля от т.нар. Истанбулска конвенция – международно споразумение за борба срещу домашното насилие, особено срещу жени и деца.
Масова съпротива
Но защо това се случва точно сега?
Развития като основаването на автономни, доминирани от кюрди администрации в Рожава, бунтът в Гези и последващото издигане на HDP – с пробива ѝ на изборите през 2015 г., когато събра 13% подкрепа и помогна за прекратяване на еднопартийното управление на ПСР – създадоха криза в политическата хегемония на Ердоган, която продължава да се задълбочава. За да се задържат на власт, Ердоган и неговата партия трябваше значително да подкопаят остатъците от демокрация в Турция, като монополизират медиите, блокират кампаниите на опозицията, извършват масови арести и дори като прибегнат до явни измами, както се случи на референдума през 2017 г.
След неуспешния опит за военен преврат през юли 2016 г. бе сформиран т.нар. Народен алианс между ПСР и MHP. Тази коалиция постепенно овладя почти целия държавен апарат. Въпреки това за нея не е особено лесно да затвърди авторитаристката консолидация на властта си и сред обществото мнение, поради непрекъснато влошаваща се икономика и присъствието на различни опозиционни сили, противопоставящи се на фашизацията – както се видя от загубите, претърпени от Ердоган на местните избори през 2019 г.
Само през последните няколко режимът получи поредица от удари от страна на масови народни движения. Съпротивата на работниците, на които се отказват основни права, се засилва и придобива по-политически характер. Наскоро представител на синдикатите се обяви открито против действията на полицията, блокираща протестни маршове на миньори до столицата. Неговата реч, осъждаща сътрудничеството на държавните органи с капитала, се разпространи бързо в социалните мрежи. Работници в цялата страна провеждат стачки и протести за по-добри условия на живот и труд, което често ги поставя в противоречие с бюрокрациите на синдикатите, включително предполагаемо леви такива.
Жените и ЛГБТ хората, които постоянно биват атакувани от високопоставени представители на властта, продължават да излизат на улицата. Много от тези активисти, които бяха поставени под домашен арест, обявиха, че не признават тези съдебни решения, изхвърлиха електронни устройства за наблюдение и се включиха в маршовете за Международния ден на жената.
Студенти от Босфорския университет, противопоставящи се на назначаването на нов ректор с президентски указ, вместо чрез демократичен избор, организираха голям протест, в който се включиха студенти от други заведения и опозиционни сили. Посегателството срещу университетската автономия се възприема като продължение на процеса по подмяна на демократично избрани кюрдски кметове с директно назначени от централната власт. Студентските протести обхванаха Истанбул, Измир, Анкара и други градове.
Трудностите на режима да генерира съгласие сред населението не си проличават само от такъв вид масова съпротива. Властта е изправена и пред натиск от буржоазната опозиция, която цели да върне турската държава и общество към състоянието, в което се намираха преди фашисткото подхлъзване през последните години. В основата на този реставраторски блок са опозиционни партии като Републиканската народна партия (CHP) и Добрата партия (IYI), както и някои нови политически сили, оглавявани от бивши съюзници на Ердоган като бившия премиер Ахмет Давутоглу и бившия министър на икономиката Али Бабаджан.
Макар подобно на студентските, женски и работнически движения, този блок да се противопоставя на ПСР, основната му цел е възстановяване на стабилен неолиберален ред – поради което е алергичен към достоверните политически действия на масови народни движения. На фона на протестите тези опозиционни политици се ограничават само с уверения към хората, че техният гняв е бил “чут” – но им обясняват, че е най-добре да се приберат у дома и да оставят опозиционните партии да се справят с нещата на следващите избори. По ключови въпроси като възраждащия се турски национализъм, агресивните външнополитически позиции и антикюрдските репресии, реставраторският блок често не е особено различен от режима.
Тактика на безкрайните кризи
Режимът отговаря на тази криза на хегемонията с три вида тактики срещу опозицията. Първата е директната криминализация на всякакви опозиционни гласове чрез вменяване на връзки с тероризма. Хора биват арестувани и съдени дори за публикации в социалните мрежи, които не са особено политически.
Втората тактика е създаването на постоянно състояние на криза и нестабилност. Това е най-ефективната тактика на Ердоган за консолидиране на властта и убеждаване на разочарованите турци – както сред широките маси, така и елитите – в собствената си незаменимост. Оттук идва и пълномащабната мобилизация срещу вътрешни и външни врагове, представяни като заплаха за съществуването на турската нация. Макар намесата на Турция в конфликта между Азербайджан и Армения в Нагорни Карабах да беше свързана главно с нейните регионално-империалистически амбиции, това също беше част от тази тактика. Преобразуването на Света София от музей в джамия и постоянните атаки срещу хората с различна сексуалност също следват тази логика. Тези действия спомогнаха и за приравняването на националистическия и шовинистки реставраторски блок към политиките на режима.
Но колкото и добре да е отработена тази тактика, тя все пак изглежда даде засечка в средата на февруари. Тогава военна операция срещу ПКК в кюрдските региони в Северен Ирак – чиято конкретна цел остава неясна и досега – доведе до смъртта на 13 турски пленници. Макар режимът и подопечната му преса да тръбяха бясно за нуждата от национално единство срещу кюрдската заплаха, този път реставраторската опозиция се поколеба и постави под въпрос официалната версия за случилото се. Една от целите на сегашната авторитарна офанзива е да бъде принуден опозиционния реставраторски блок да се откаже от колебливата си позиция и да се върне към “националното единство”.
Режимът понякога използва и тактика на повърхностна и частична „либерализация“ – особено когато изглежда, че е изправен пред подем на опозицията или недоволството на хората, като след местните избори през 2019 г. Такива стъпки за “либерализация” са съпровождани с много шум, но никога не отиват отвъд прокламации, че в някога в бъдещето ще бъдат гарантирани основни права като свобода на мнението. Неискреността на тези заявления става съвсем очевидна, като се вземе предвид, че само две седмици след обявяването на поредния “План за действие за човешките права” започна и поредният фашизационен тласък, потискащ същите тези права.
Удар срещу кюрдите
Атаките срещу кюрдското движение – и текущото му политическо изражение в Турция, партия HDP – могат да се считат за константа в турската политика. Но след 2015 г. тази офанзива постоянно се засилва. Натискът за разпускане на HDP следва модела на редица подобни ходове за разбиване на партии, свързани с кюрдското движение през изминалите три десетилетия. От 1990-та досега са закрити седем подобни партии.
След 2016 г. над десет хиляди членове на HDP, включително бившите съпредседатели на партията Селахатин Демирташ и Фиген Юксекдаг, както и много депутати, са били хвърлени в затвора, като в момента около 4000 от тях все още са зад решетките. Почти всяка седмица има нови арести на членове на партията за предполагаеми връзки с тероризма. В деня, след като бе разкрито, че 14 турски граждани са загинали по време на военната операция в Северен Ирак, около седемстотин души бяха задържани с обвинения, че са поддръжници на ПКК – много от тях членове на HDP.
През последните седмици и месеци натискът за разпускане на HDP идваше основно от фашистката MHP и вътрешния министър Сюлейман Сойлу. Но би било грешка да се мисли, че Ердоган има някакви принципни съображения против такъв ход. Макар някои коментатори да го представят като заложник на по-националистическите, антикюрдски сили, това е също толкова погрешен прочит, колкото и разпространеното на Запад виждане, че Ердоган е самодържец, управляващ самостоятелно. По-скоро сме изправени пред коалиция от държавни фракции, които имат до голяма степен припокриващи се интереси, и в момента нямат друг начин да останат на власт, освен да следват курса на нарастваща фашизация.
Двоен капан
Кризите, пред които е изправен режима, не са свързани единствено с “кюрдския въпрос”. Друг президентски указ, издаден посред нощ миналата седмица, бе за освобождаването на гуверньора на централната банка Наджи Агбал. Той бе заменен от депутат от партията на Ердоган, който освен това е ѝ колумнист в яростно проправителствения вестник Yeni Şafak.
Когато Агбал бе назначен на този пост през миналия ноември, това бе виждано като част от по-широка реформа на икономическата политика – и бе съпроводено с изненадваща оставка на финансовия министър Берат Албайрак (който е и зет на Ердоган). Албайрак се опитваше да политизира паричната политика и да я използва като инструмент в една цялостна постнеолиберална експанзионистична икономическа линия, целяща на всяка цена да тласне вътрешното търсене и да окаже съпротива на международния финансов капитал. Резултатът от тази политика обаче бе, че след 2018 г. турската лира преживя исторически срив спрямо долара и еврото, създавайки взаимно подхранващи се кризи с валутния курс, инфлацията и външния дълг.
След като тази ситуация стана неудържима, икономическата и парична политика бяха върнати към стриктно неолиберален курс. След замяната на Албайрак с Агбал бе сложен край на ниските лихвени нива и лесните кредити. Но от самото начало бе ясно, че тази промяна ще е само временна. Новият ръководител на централната банка изглежда е близък с Албайрак, поради което съвсем не би било изненадващо, ако той следва подход, подобен на този на ердогановия зет.
Това показва как Ердоган и неговият режим са приклещени в двоен капан: приемането на стриктно неолиберална икономическа парадигма в съответствие с интересите на едрия капитал създава риск от вълна от банкрути на малки и средни предприятия – които са гръбнакът на електоралната база на управлението. Същевременно обаче експанзионистична политика в интерес на малките фирми рискува да тласне цялата икономика в криза, тъй като Турция е дълбоко интегрирана в неолибералния капиталистически световен ред. Ударът, нанесен от пандемията върху малките и средни бизнеси, наклони баланса още повече в техен ущърб, което ще има предвидими тежки последици.
Какво следва?
Моментът, в който започна сегашната офанзива срещу HDP, не е случаен. Всички социологически проучвания показват явна низходяща тенденция в подкрепата на Народния алианс на ПСР и MHP – до степен, че коалицията може да изгуби парламентарното си мнозинство, ако сега се проведат избори. Явно е, че властта трябва да направи нещо, за да промени тенденцията. Същевременно от публикация на Reuters стана известно, че заради натиск от страна на президента на САЩ Джо Байдън и германския канцлер Ангела Меркел, ЕС засега няма да налага допълнителни санкции срещу Турция. Според информацията на агенцията “искането на турски прокурор за забрана на прокюрдската партия HDP едва ли ще съживи разговорите за санкции”. Според статията скорошните действия на Турция за калибриране на отношенията със западните съюзници са мотивирали Байдън да притисне Брюксел, докато Меркел „подкрепя подход, който дава приоритет на инвестициите на ЕС в Турция“.
Ердоган и неговите съюзници очевидно са приели това като зелена светлина да засилят вътрешните чистки, въпреки че това продължава да носи рискове за тях. ЕС и САЩ изглежда са готови да се примирят с процеса на фашизация на Турция, стига тя да остане ключов член на НАТО. Но замяната на пропазарния и изрично неолиберален Наджи Агбал с човек от фракцията на Алнайряк несъмнено ще доведе до нови сътресения на турските валутни и финансови пазари.
Неотдавнашното решение за премахване на светско-националистическата (и проататюркска) клетва в училищата, както и отмяната на Истанбулската конвенция, трябва да се разглеждат като ходове за засилване на позициите Ердоган и ПСР вътре в управляващия блок. MHP яростно защитаваха клетвата и (макар и по-вяло) конвенцията. Тъй като противоречията в управляващата коалиция и центробежните социални сили се засилват, играчите в режима са готови на все по-рискови действия за запазване на властта.
Поради тази причина ще е грешка да приемаме новата офанзива, и най-вече инициативата за забрана на HDP, само като някакви тактически маневри. Възможно е искането за разпускане да бъде отхвърлено и да се стигне “само” до ограничаване на държавната субсидия, получаване от партията. Но на този етап е също толкова вероятно HDP наистина да бъде забранена. Атаката срещу демокрацията става още по-явна с искането за забрана на самите активисти на HDP да участват в политическия процес. Заслужава да се отбележи също така, че в рамките на държавния апарат в Турция винаги са действали множество разнопосочни фракции, но сега за пръв път се стига до ситуация, в която тази вътрешна конкуренция е сведена само до няколко фракции, съгласни по повечето основни въпроси.
Защитата на HDP днес означава защита на самата възможност за антифашистки фронт в Турция. Последните събития – и особено вялата позиция, заета от реставраторския блок, ЕС и администрацията на Байдън – за пореден път демонстрира колко спешно е да се съсредоточим върху изграждането на истински популярно-демократичен антифашистки фронт, независим от опортюнистичните и непоследователни буржоазно-демократични сили. Последните години показаха по-ясно от всякога, че не можем да разчитаме нито на партиите от неолибералната опозиция, нито на „Запада“, за да помогнем за спасяването на Турция от фашизма и да донесем истинска демокрация в страната.
Докато „Западът“ се интересува главно от империалистическите („геополитически“) и икономически отношения с Турция, реставраторският блок се интересува от стабилен неолиберален ред, работещ без масова мобилизация и запазващ своите исторически националистически и авторитарни характеристики. Не можем да разчитаме на тези полу-демократи да се съпротивляват на режима от наше име.
Ето защо трябва да се съсредоточим върху изграждането на фронт с онези части от обществото и политическата арена, които имат истински интерес да разчупят стремежа към фашизация и да изградят народната демокрация. Колкото повече успяваме да изградим такъв блок, толкова повече ще можем също така да принудим реставраторския блок и „Запада“ да променят тактически своята опортюнистична позиция, и от тяхна гледна точка да се опитат да избегнат излизането на ситуацията от контрол. Съсредоточаването върху силата на масовата съпротива е единственият ни шанс в крайна сметка да спрем възхода на Ердоган – и да изведем потенциала на народната демокрация отвъд капиталистическата рамка.
Алп Кайсерилиоглу е редактор в списание re-volt и работи върху докторската си степен по политическа икономия и обществена динамика в ерата на ПСР в Турция. В момента живее в Кьолн, Германия.
Гюней Ишикара е докторант по икономика в Новото училище за социални изследвания.
Макс Цирнгаст е независим писател, изучаващ философия и политология във Виена и Анкара.
About The Author
