Дейвид Гарднър, Financial Times
Когато става въпрос за хореографията на културните войни, това е христоматиен пример. През миналата седмица турският президент Реджеп Тайип Ердоган надери 1500-годишната „Света София“, византийската катедрала, превърната в джамия и след това в музей, отново да стане джамия. Перлата в короната на величествения силует на Истанбул бива използвана като оръжие за отвличане на вниманието на масите.
Ердоган, който доминира в политиката на Турция от началото на века и има над десет изборни победи, успя да помете парламентарната система и да я замени с авторитарно президентство, което му позволява да управлява като съвременен султан. Въпреки това, той се намира под политически натиск.
През миналата година неговата поредица победи бе прекъсната от триумфа на опозицията в Истанбул – града, в който изгрява политическата му звезда като кмет, в столицата Анкара, както и в още няколко важни градски центрове. Тези изборни загуби доказаха, че Ердоган е политически смъртен.
През тази година кризата с коронавируса увеличи натиска върху и без това затруднената икономика. Успехите на Ердоган бяха свързани повече със силния икономически ръст под неговото управление, отколкото с възраждането на политическия ислямизъм. Способността да осигурява материално благосъстояние е много по-решаващ фактор от политиките на идентичността. Това важи с двойна сила в сегашната ситуация, при която градът, управляван от политическите му врагове, се справя по-добре от националното правителство с извънредното положение заради Covid-19.
Указът за превръщане на Света София в джамия не е въпрос само на религиозен шовинизъм. Този ход е калибриран като реверанс към крайнодесните националисти, от които Ердоган зависи все повече. Очаквайки възмущението от чужбина – от папа Франциск до руския патриарх Кирил, от ЮНЕСКО до ЕС, от Белия дом до Кремъл, Ердоган има предварително готов отговор: „Вие ли управлявате Турция, или ние?“.
Въпреки символичното си значение обаче, този жест вероятно ще има ограничени полза за Ердоган в самата Турция. Това няма да се понрави и на външнополитическите приятели на Ердоган – нито на руския президент Владимир Путин, който е приел ролята на защитник на православието навсякъде по света, нито на президента на САЩ Доналд Тръмп, който разчита на гласовете на евангелистите за преизбирането си през ноември. Макар плановете за присъединяване на Турция към Европейския съюз вече да са на практика мъртви, решението за Света София вероятно ще послужи като официален смъртен акт.
Света София е завършена по времето на византийския император Юстиниян I през 537 г., преди появата на исляма. Тя е превърната в джамия след като османците завладяват Константинопол през 1453 г. Мустафа Кемап Ататюрк, основателят на модерната турска република, я трансформира в музей през 1934 г. Този жест има има двойна цел. От една страна, трябва да е символ на светското бъдеще за обновената държава, а от друга – да разсее вниманието от начина, по който сриващата се Османска империя е прочистила територията на Турция от християни чрез масови убийства на арменци, асирийци и гърци.
Това е напомняне, че политиките на идентичността стават особено смъртоносни, когато е замесена и религия. Съпоставимите примери показват, че са възможни различни сценарии. В исторически план Йерусалим е най-оспорваното и взривоопасно място на света, тъй като е „свети град“ едновременно за юдеи, християни и мюсюлмани. Градът е пропит с тези три традиции и в същото време е бил свидетел на ужасяващи кланета. Когато християнските кръстоносци завладяват Йерусалим през 1099 г., те изтребват около 70 000 мюсюлмани и евреи. Градът обаче е бил и пример за търпимост.
Когато мюсюлманските армии разбиват византийците в Сирия и завладяват Йерусалим през 637 г., Умар, вторият халиф след смъртта на пророка Мохамед, отказва да участва в молитва в църквата „Възкресение Христово“, където според християнската традиция се е намирала гробницата на Исус преди възкресението (и която на свой ред е изградена върху руините на римски храм на Афродита). Умар се е опасявал, че това би се приело като сигнал, че ще превърне църквата в джамия. Той също така нарежда разчистването на храмовия хълм, който преди това е използван от византийците като конюшня.
Това е демонстрирало разбиране, че емоционалната свещена традиция не трябва да се третира с пренебрежение. Дори днес, след като Израел анексира и колонизира арабския Източен Йерусалим и спечели признание за града като своя столица от Доналд Тръмп, израелските власти поддържат забрана за влизане на не-мюсюлмани в тези части на храмовия хълм, където се намират „Куполът на скалата“ и джамията „Ал Акса“ – третото най-свято място за ислямската религия.
Един контрастиращ пример е джамията Бабри Масжид в Северна Индия. През 1992 г. този храм от 16 век бе унищожен от последователи на крайнодясна хиндуистка групировка Rashtriya Swayamsevak Sangh (RSS), която представлява организация-майка на управляващата партия Бхаратия Джаната. Сегашният министър-председател на страната Нерендра Моди е дългогодишен член на RSS. През ноември миналата година индийският Върховен съд даде разрешение върху руините на джамията да бъде изграден храм на хиндуисткото божество Рама. Предстои да видим дали този триумфалистичен момент ще бъде нарочно отлаган, за да се поддържа мобилизацията сред хиндуистката електорална база, или ще бъде осъществен като средство за сплашване на 200 милионното мюсюлманско малцинство в Индия, което управляващите представят като „пета колона“.
Тези два случая предоставят драстично различаващи се алтернативи, между които Ердоган може да избира. Той изглежда предпочита модела на Моди и се старае да изкарва сунитското мнозинство в Турция като жертва. Явно той няма интерес от по-хуманистична формула като тази на халиф Умар, да не говорим за универсалното решение на Ататюрк, което предоставяше Света София едновременно на всички, без да позволява на една религия да си я присвои.
