Този текст е вдъхновен от книгата с интервюта с Николас Трифон, публикувана от румънското анархистко издателство “Свободни страници” през 2020 г.
Николас Трифон e роден през 1949 г. и емигрира във Франция през 1977 г., където става редактор в свободолюбивото списание „Изток“, основано през 1975 г. от български анархисти, живеещи в изгнание във Франция като Никола Тенджерков и Тодор Митев. Там пишат и други анархисти-бежанци от страните зад Желязната завеса.
Фокусирано върху страните от Централна Източна Европа и режимите считани за „държавен социализъм“, списанието публикува френски преводи на интервюта с източноевропейски анархисти и информация за атмосферата в страните зад завесата – за нелегалната дейност на анархистите там и за възможностите за солидарни действия.
Съпротивителните действия в страните от Източния блок са трудни, а информацията за тях също трудно достига на Запад. По онова време анархизмът е „социалната практика“, която изразява най-последователната антитоталитарна позиция за епохата си. В Румъния анархистката традиция е по-слабо представена в сравнение с други страни в региона, като например България. Румънският анархизъм е бил цензуриран и крит през десетилетията преди 1989 г. Лявата опозиция срещу т.нар. комунистически авторитаризъм и до днес се пренебрегва от актуалните историци и коментатори. Те предпочитат да плават на вълните на антикомунистическите настроения.
Причината за този пропуск в общественото съзнание за социалистическите времена не е трудно да се установи. Николас Трифон дава показателен пример в интервю за Михай Кодряну през 2012 г. Той разказва как списание „Изток“ изразява солидарност с работника Василе Параскив и публикува възванието на неговия свободен синдикат. Тази солидарност с работниците и синдикалистите силно контрастират с обичайния антикомунистически дискурс след 1989, който подчертаваше важността на местните, доморасли интелектуалци в Румъния и изграждаше мита за „съпротива чрез култура“ (това е легендата за културата като убежище на румънския дух и на духовните хора в страната по време на мрачното управление на Чаушеску – бел.прев.). Тази солидарност с румънските работници не можа да намери особено много одобрение в антикомунистическия климат след 1990 г. Николас Трифон ни уверява, че позицията му не е била разбрана дори по времето, когато “Изток” е издаван, т.е. края на 70-те – началото на 80-те: „Представих се без никакъв комплекс като анархист и поисках информация за Василе Параскв, докато по това време в такива ситуации хората предпочитаха да крият политическата си окраска. По това време моите събеседници бяха на доста десни, но либерални позиции […] те все говореха за човешки права, което само по себе си не беше лошо. Те обаче не можеха да разберат защо полагаме такива усилия да се мобилизираме за работник като Василе Параскив, който освен това държеше да се върне в страната […]. “
Идейното и личностно формиране на Трифон по време на режима на Чаушеску е тясно свързано с литаратурните и културните му интереси. Той чете прозаици като Селинджър и поети като Есенин, слуша популярната по онова време английска мъзика, възхищава се на операторското майсторство на Вайда, Тези културни елементи не противоречат на официалния дискурс в страната заради предприетото от Чаушеску „размразяване“със Запада след 1965 г. Но Трифан е формиран в полузатворена среда с малко възможности за социализация: „Ние се виждахме в паркове, кръчми, чайни, в изби. Пътувахме из страната. Опитвахме се да социализираме нашите недоволства. “За малкото, които успяха да се политизират в лява посока, избраните път и влияния нямаха нищо общо с румънската политическа традиция в междувоенния период (т.е. легионерите от крайната десница и буржоазните партии), не бяха свързани с посланието на управляващата комунистическа партия, а с откриването на основополагащите текстове на левицата, обикновено превеждани на езици, различни от румънския. Николас Трифон намира италианско издание на „Едноизмерния човек”на Херберт Маркузе от 1964 г., един фундаментален текст на Новата левица. Пристигайки във Франция той открива Бакунин и използва критиката му на „марксисткия етатизъм“, за да изобличи фалшивия социализъм зад завесата, „псевдосоциализма“, който потиска опитите на работниците да създават независими профсъюзи. Критикува и повсеместното следене на „Секуритатите”.
Тази реалност на непрекъснато наблюдение в родните страни на списващите списание “Изток” има основна роля на страниците му. То описва себе си като “Либертаристко издание за страните с реално несъществуващ социализъм”. Една от илюстрациите му показва образа на пишещ писател, със затворена уста и завързани очи. В друга гербът на Социалистическа република Румъния показва на преден план трима души от службите с характерни шапки.
Трифон открива и изследва традициите на една по-стара и по-радикална левица – например тази на бесарабина Замфир Рали-Арборе, който за известно време е секретар на Бакунин. Той прави и изследвания за междувоенните социалистически лидери, публикувани от издателство „Политика“ (дядо му по майчина линия, Еуген Розван, съосновател на Румънската комунистическа партия, е екзекутиран в СССР по време на сталинския терор). Във Франция румънският анархист емигрант чете Грамши, Троцки или Алтюсер. Интересно е да се отбележи как активистът използва анархистка социална практика – пристига във Франция и работи нелегално, успява да избегне повсеместното консуматорство и влиза в контакт с активисти, младежи в неравностойно положение, с които участва в протести, бойкоти, солидарност с арестувани активисти или „разпространява манифести по публични пазари.“
Тази негова войнственост разбира се включва редица рискове: във Франция той може да бъде експулсиран, тъй като в първите години след пристигането си няма гражданство. Пътува в Полша през 1981 г., за да интервюира членовете на „Солидарност“. Тогава за малко да бъде арестуван и депортиран в Румъния – спасява го френския паспорт, които получава малко преди това.
Завръщайки се в Румъния през декември 1989 г., той гледа безпомощно как бивши дисиденти, включително такива с печална слава като Адам Михник, упражняват монопол върху публичния дискурс в страните от Източния блок. Политиките, провеждани на този нов исторически етап, представляват „опустошителен икономически либерализъм“. Обществените услуги са унищожени. Неравенството експлоадира. Появяват се нови авторитарни структури. Новата власт има трудни за проумяване механизми дори в контекста на авторитарните режими преди 1989 г.
Една от илюстрациите, публикувани в пумънското издание на списание Изток по време на Студената война, изобразява двама супермени с надписи „CCCP“ и „USA“ на гърдите, докато анархист върви в обратната посока и се отдалечава от тези суперсили. Никола Трифон посочва, че в Русия анархистките движения са участвали в демократизацията на обществения и политическия живот след отстраняването на царската диктатура, докато в Украйна е имало дори „анархистко селско движение“, водено от Нестор Махно. Това движение обаче е победено от болшевиките. Махно намира убежище във Франция, където заедно с други руски анархисти, които са се приютили в родината на Парижката комуна, документира „авторитарния обрат на новия болшевишки режим“. Този авторитаризъм е обърнат срещу „стачкуващи работници, селяни, които се противопоставят на злоупотребите на нови власти и на политагитаторите, хора, враждебно настроени към болшевиките.” След 1990 г. обаче хегемонистичната нова идеология поставя в центъра на решенията и на разпределението на ресурсите предприемаческата инициатива и така тя замества държавата. Всичко това е легитимирано в източноевропейското пространство от все по-агресивен и анахроничен социален консерватизъм.
Как анархист като Николас Трифон вижда сегашната ситуация? В интервю от книгата, проведено през пролетта на 2020 г., т.е. в условията на пълна карантина, румънският анархист все още е верен на своите антиавторитарни принципи и критикува дискурса на румънската десница и нейните икономически интереси. В същото време той се обявява против геополитическата хегемония на САЩ или Китай. Подчертава недостатъците на западните държави в борбата с пандемията, свързани и с ефектите от неолибералните икономии върху здравните услуги. Той изтъква и помощта, предоставена от кубинската държавна медицинска система за Италия. За него това е знак за ефективността на държавната медицинска система, която „нагло” оборва неолибералните предразсъдъци относно предполагаемата неефективност на обществените услуги.
