Владимир Митев
Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт. Завършил е през 1974 г. „Международни икономически отношения“ в Московския държавен институт за международни отношения. Започва работа във МВнР през 1976 г. Между 2005 г. и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност в кабинета на българския премиер Сергей Станишев. От 2009 г. до 2012 г. е посланик на България в Румъния. След това за период от една година е посланик за специални поръчения, отговарящ за регионалното сътрудничество, а между октомври 2013 г. и юни 2015 г. е неакредитиран посланик в българското посолство в Република Молдова. През 2015 г. се пенсионира. Мнението му като анализатор на международните отношения често е търсено от българските медии.
„Барикада“ се обърна към Валентин Радомирски с въпроси за ситуацията в регионите от траен интерес за България и Румъния – Западните Балкани и Черно море, за опасностите пред двете страни от променящата се глобална среда, за възможностите за регионално сътрудничество и т. н.
Господин Радомирски, през април 2017 г. български дипломати, свързани с Института за икономика и международни отношения, излязоха с идеята приоритет на българското председателство на ЕС (януари-юни 2018 г.) да бъде създаването на черноморски макрорегион на ЕС. Тази инициатива би осигурила повече еврофондове за регионалното сътрудничество и би намалила напрежението между черноморските държави. Българското правителство избра за външнополитически приоритет на председателството Западните Балкани и приобщаването им към ЕС. Какви според Вас ще са резултатите от българското председателство на ЕС за Западните Балкани? Не надценява ли правителството в София своята европеизаторска роля в региона, при положение, че самата България страда от различни обществени недостатъци, останали неотстранени след 2007 г. – като корупцията, кризата в българските медии, демографската криза и т.н.?
Западните Балкани са район, който географски е „обграден“ от всички страни от ЕС. Ето защо неговото приобщаване се смяташе за „предопределено“. Тази нагласа обаче доведе до превръщането му в „заден двор“, прекалено „непочистен“ от проблеми, свързани с историческото му развитие: етнически конфликти, малцинствени проблеми, различни конфенсионално-ценностни системи. Приетата преди 15 години Солунска стратегия имаше за цел преодоляването на тези недостатъци. Но разразилата се в края на миналото десетилетие финансово-икономическа криза нанесе тежък удар върху европейските амбиции за по-нататъшното разширение на съюза. Показателен в това отношение е и фактът, че първите две правителства на господин Борисов на практика пренебрегваха този район. Само преди две години България беше председател на Процеса на сътрудничество в Югоизточна Европа, но този период бе напълно пропуснат от София за активизация тогава на външната ни политика към региона. Сегашната активност е в пълен контраст с предишните 7 години.
Това се дължи на няколко фактора.
Обективният е нарасналото внимание към региона в резултат на кризата в Близкия изток и на мигрантските процеси. Саудитска Арабия, Катар, Турция и Иран засилиха през последните години опитите си да разширят своето влияние върху мюсюлманските общности. През същия период Турция започна да провежда политика, която усложни сериозно отношенията ѝ както с ЕС и с отделни негови членове, така и със САЩ, а оттук и с НАТО. Опасенията за нейната роля в резултат на сближението на Анкара с Москва доведоха до необходимостта от „заден двор“ – Западните Балкани да се превърнат в сигурен тил за военнополитическата сигурност на европейската компонента от НАТО и за структурирана защита на икономическите и на пазарните интереси на ЕС.
Субективният фактор се крие в желанието на премиера Борисов, за разлика от първите му два мандата, в третия да вземе под свой контрол външнополитическата активност на правителството. Той правилно усети, че обективният фактор може да му осигури международна подкрепа, ако инициативите на българското правителство не се различават в основните си принципи от интересите на определящите в НАТО и ЕС сили. Не по-маловажно според мен е и предположението, че заради евентуални свои амбиции към президентския пост господин Борисов избра външнополитическата сфера. А президентът има правомощия основно в две области – военната и външнополитическата. Така за следващите президентски избори кандидатите може да са двама генерали. А успехите или неуспехите им на международната сцена може да предопределят победителя във вота.
По въпроса Ви надценява ли България европеизаторската си роля, може да се каже, че подобна тенденция имаше по време на подготовката ни за председателството и рекламирането на избрания приоритет за Западните Балкани. Редица наблюдатели предупредиха за евентуалните негативни последици от несъответствието между очакванията на държавите от Западните Балкани и готовността на ЕС за приобщаването им не само в краткосрочен, но и в средносрочен план. Това доведе до известна корекция в медийните изявления от българска страна, но инерцията от началния етап остана и поражда все повече съмнения в същностната ни роля на „добросъвестен посредник“. Пречка в този смисъл са и споменатите от Вас обществени недостатъци, останали неотстранени след 2007 г. – като корупцията, кризата в българските медии, демографската криза и т.н.
През май 2018 г. в Русе ще се проведе среща на върха на президентите на България, Румъния, Австрия и Естония с фокус върху Дунавската стратегия. Какво мотивира президента Румен Радев да организира подобна среща? Какви са българските интереси по отношение на Дунавската стратегия? До каква степен тази инициатива е допълнение или пък опит за корекция на силно изразения поне медийно външнополитически вектор на българското председателство на ЕС към Западните Балкани?
България още преди приемането на Хърватия в ЕС е подчертавала важността на съюза в Дунавския регион за европейската интеграция на страни като Сърбия и Хърватия, както и за активното сътрудничество с Украйна и Молдова в рамките на Европейската политика за съседство (ЕПС). Това обуславя и нуждата от много по-ефективно използване и координация по съответните финансови програми на ЕС (например Инструментът за предприсъединителна помощ, Инструментът за съседство и партньорство и т.н.), които включват и възможности за сътрудничество между страни-членки и страни-обект на политиките на ЕС за разширяване и съседство. В този смисъл инициативата на президента Радев е удачно допълнение на приоритета за Западните Балкани в правителствената програма за председателството ни.
На срещата в Русе ще участват трите държави, които през следващите 18 месеца са последователно председатели на ЕС. Това открива възможността да се набележат и мерки за осъвременяване на самата Дунавска стратегия и преди всичко за намаляване на разликата в икономическото и инфраструктурното развитие на Горен и Среден Дунав в сравнение с долната му част, към която принадлежи и България.
Преди десетина години бе инициирана комуникация от Европейската комисия “Черноморско взаимодействие – нова регионална инициатива за сътрудничество”, в която изрично се споменава връзката между Дунавския и Черноморския регион. Поради проблемите в ЕС през последните години тя бе позабравена и създадените за тази цел формати на сътрудничество – работната група „Дунав – Черно море“ (DABLAS) и партньорството с Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество – не получиха необходимото развитие.
Предвижданата среща между президентите би трябвало да обсъди активизацията на тези инструменти, както и важната роля, която играят програмите за трансгранично сътрудничество. Освен множеството двустранни програми, налице е и Програма за транснационално сътрудничество в Югоизточна Европа с бюджет от 345 млн. евро и със 17 държави-участнички, много от които са част от Дунавския регион. Поради сравнително ограничения бюджет на тези инициативи, те биха могли да се използват за установяване на контакти и проекти в сфери като научно сътрудничество и обмен, взаимодействие на местните власти и т.н.
За България е важно да има структуриран и координиран подход към проблемите и възможностите на Дунавския регион с цел изготвянето на общ дневен ред на всички нива на държавната администрация, което на сегашния етап е липсващ елемент в нашата политика по този въпрос.
Румъния ще бъде председател на ЕС в периода януари – юни 2019 г. Какви приоритети очаквате да определи Букурещ за своето председателство? Възможно ли е сред тях да бъде активизирането на черноморското регионално сътрудничество по европейска линия и в рамките на съществуващите регионални формати за общуване? Какво различава по принцип подхода на България и на Румъния към черноморския регион в днешните условия?
Убеден съм, че черноморският външнополитически вектор ще бъде един от основните приоритети на румънското председателство през първата половина на следващата година. Доказателство за това е фактът, че в нашата северна съседка, независимо коя партия или коалиция е на власт, има постоянен консенсус с опозицията за необходимостта от активна румънска политика в черноморския ареал. В това се различават по принцип българският и румънският подход. Румъния винаги е търсела лидерство със свои инициативи в черноморския район, с които да контрира доминацията на регионалните суперсили – Русия и Турция. Сегашната обстановка в резултат на ситуационния съюз между тези две държави според румънските колеги проектира за страната им нови възможности предвид близкото сътрудничество със САЩ в сферата на сигурността. То предоставя на Румъния наред с Полша мястото на основни стълбове в Източна Европа във военностратегическо отношение. Сключените от Букурещ в края на 2017 г. и в началото на 2018 г. крупни сделки за доставка на американско въоръжение и бойна техника потвърждават тази теза.
Румъния е доказала своята прагматичност във външната политика. Ето защо очаквам и нови икономически инициативи, свързани с тази променена действителност в района на Черно море. Не бива да изключваме възможността именно северната ни съседка да постави като приоритет за своето председателство инициативата (след като ние пропуснахме възможността) за създаването на черноморски макрорегион на ЕС. Тази инициатива би осигурила повече еврофондове за регионалното сътрудничество и би намалила нарасналото напрежение между черноморските държави след събитията през 2014 г. в Украйна.
Вие сте бивш посланик на България в Румъния (2009-2012 г.) и през последните години често коментирате в медиите процесите в северната съседка. До каква степен двете държави реализират максимално потенциала за външнополитическо, икономическо и културно сътрудничество? Не остават ли София и Букурещ длъжници на населението в приграничните райони заради липсващата или мудно изгражданата трансгранична инфраструктура? Защо все още е трудно за двата народа да намерят път към равнопоставено общуване и взаимоизгодно сътрудничество, а вместо това често предпочитат да се конкурират или са безразлични един към друг?
През последните 10 години след приемането на двете държави в ЕС се създадоха обективни предпоставки за широка активизация на двустранните ни връзки. В първите години бяха постигнати забележителни резултати. Съдете сами: през 2004 г. стокооборотът ни е 340 млн. евро, а през 2010 надминава 3,5 милиарда евро, т.е. увеличението е над 10 пъти. Сега стокооборотът гони 4 милиарда евро. Засилиха се политическите контакти. Почти редовна е практиката за провеждане на съвместни заседания на двете правителства. Бяха подписани важни споразумения: за нови мостове и хидроенергийни възли на Дунав, за газов интерконектор, за редица трансгранични проекти.
И въпреки това остава много широк потенциал, който засега не се реализира. За това допринасят обективни фактори като кардиналните промени в политическата, икономическата и финансовата структура на двете държави, които ги направиха за доста дълъг период интровертни. А за активната външна политика на една държава интровертността на нейното ръководство и на населението ѝ е основна пречка.
Независимо, че поради едновременното им присъединяване към основните западни съюзи двете държави често се споменават „в тандем“, тяхното историческо развитие предопределя различия, които и досега пречат за пълноценното развитие на връзките помежду им. Първата световна война дава на Румъния огромни преимущества в териториално-ресурсно отношение, докато за България тя има точно обратното значение. Но това предопределя и вниманието, което оттогава Румъния отделя на съседите си от северното и западното си направление, а България – на южното и югозападното. Принадлежността ни към различни езикови групи не се компенсира, както в случая с турския и гръцкия езици, от историческата роля, която Турция и Гърция имат за България. В последните години отрицателно въздействие оказа наложената ни отвън полемика „кой е по-добър“ преди приемането ни в ЕС, както и проблемите с въведения мониторинг по правосъдие и вътрешен ред и изпълнението на критериите за влизане в Шенген.
Неприятен е и фактът, че при редуването на леви и десни правителства в двете държави рядко в тях има правителства от едно и също европейско политическо семейство. А ние виждаме как умело се използва от Брюксел този инструмент за решаване на двустранни и даже регионални проблеми.
От всичко това основен потърпевш е населението в пограничните райони. Тези области са сред най-бедните в двете страни. Развитието на двустранните отношения ще помогне значително за тяхната свързаност, което сега е главното препятствие за икономическото им развитие. Тук правителствата на двете държави са големи длъжници на своите избиратели.
Откакто се заговори за поделяне на Сирия на зони на влияние, Вие предупреждавате, че не е в интерес на България да има промяна на границите в Близкия изток, защото това би могло да доведе до промяна на границите и на балканските държави, включително и на България, в ущърб на страната ни, за да бъде компенсирана Турция за загубата на Кюрдистан. България има турско малцинство по границата с Турция, докато в Румъния унгарското малцинство е фокусирано в централните ѝ райони. В същото време София реализира стратегическо сближаване с Македония – държава, която притежава своя национална идентичност, но споделя с България общо минало. А Румъния има стратегически интереси по отношение на Република Молдова, където живеят много румъноговорещи. И в България, и в Румъния различни хора се страхуват от малцинствата, но често именно националистите поддържат промяна на границите, ако това означава обединение с братята, останали извън държавната територия. Защо за България е важно да се запазят границите, включително Македония да бъде независима държава? Какво е отношението на Румъния към промяна на границите в нашия регион?
За мен развитието на ситуацията в Сирия ще покаже дали ще отворим „кутията на Пандора“, като след Косово и Крим още веднъж променим границите на една суверенна държава. В света има над 1000 подобни казуса, които могат да бъдат „размразени“, ако границите на Сирия не бъдат поне „де юре“ запазени. Смятам, че както в Румъния, така и в България, има интелектуален потенциал, който осъзнава възможните пагубни последствия от подобно развитие. Букурещ поради тази причина и досега не признава Косово, както и още 4 други държави от ЕС. А що се отнася до националистите, то те поддържат само промените на границите „навън“ (т.е. разширението на територията), което на практика умело се използва от великите сили за налагане на интересите им. Следователно това е вредно за държави с по-ограничени възможности, каквито са България и Румъния.
Въпросът е от екзистенциално значение за сегашния „световен ред“ и заложените в него принципи. Промените в международния ред исторически се свързват с големи конфликти, които в момента са абсолютно ненужни за развитието на България и Румъния. Това изисква дипломатите на двете страни да търсят на тази основа общи допирни точки за провеждането на съвместни дипломатически инициативи с цел намаляване на нарасналото в нашия район напрежение през последните години.
В своя неотдавнашна статия твърдите, че след идването на власт на Доналд Тръмп в Щатите, след активирането на клаузата за Брекзит и след победата на Еманюел Макрон във Франция, в Европа в някакъв смисъл се очертава завръщане към разположението на силите отпреди началото на Първата световна война. Тоест – очертава се разделение между Германия и англосаксонския свят, а Макрон, следвайки френските интереси, се позиционира по-близо до Лондон и Вашингтон. В същото време Русия, Турция и Иран сформират ситуационен съюз, който повишава руското поле за маневри, отвъд опита на западните държави да го ограничат. Как тези пренареждения се отразяват на политическите противоречия в Румъния и България? До каква степен победата на социалдемократите в Румъния на парламентарните избори през декември 2016 г. и на Румен Радев на президентските избори у нас през ноември 2016 г. са отговор на геополитическите процеси, задвижени от референдума за Брекзит и победата на Тръмп?
В света вече се очертава нова ситуация, в която споменатите събития са следствие на промените, настъпили след голямата финансово-икономическа криза от 2008 г. Двуполюснят свят от епохата на „Студената война“ бе заменен с пълната доминация на САЩ за около две десетилетия. „Глобализацията“ донесе огромни печалби за финансовия капитал, но постави в неизгодно положение традиционния промишлен капитал. Оказа се, че ако глобализацията може да се реализира в икономически и финансов аспект, то политически на този етап тя е неосъществима поради огромните ценностни различия в исторически обусловените райони. В момента тече бавно и мъчително връщане към многополюсния свят, а в историята подобна система на международните отношения има в Европа от Възраждането до Втората световна война. Многополюсният свят изисква „реалполитик“ – отчитане на реалните интереси и възможности на съюзниците и противниците и намирането на разумен баланс за запазването на мира.
За държави като България и Румъния, чиято субектност във външната политика се проявява само от двустранно до регионално ниво, промените в глобален мащаб носят опасности. Така е било винаги, тъй като държави, които нямат възможностите на „великите сили“, се превръщат в обекти на външната политика на големите играчи. За съжаление към настоящия етап черноморско-каспийският военностратегически район е един от най-важните в противопоставянето на съвременните „големи“. Той има основно значение за китайската стратегическа инициатива „Един пояс, един път“. България и Румъния са във формата му „16+1“ (16 държави от Централна, Източна Европа и Балканите плюс Китай– бел.ред.).
От друга страна, този район попада и в последователно провежданата американска инициатива за „Нов голям Близък изток“, обявена през 2006 г. от тогавашния държавен секретар Кондолиза Райс. Потенциално потърпевшите от тази инициатива Турция и Иран търсят трескаво изход, който да предотврати негативните за тях последствия и това създаде възможности за ситуационния съюз между тях и Русия.
Всичко това влияе, разбира се, на настроенията на избирателите в България и Румъния. Лавинообразно се увеличават съобщенията за сегашните и прогнозите за бъдещите военни конфликти. Това спомага за по-лесното приемане на увеличението на военните бюджети, както и за психологическата подготовка, която обикновено съпровожда подготовката за война. Поради това изборът на генерал в България и на умело използвалите патриотични нагласи социалдемократи в Румъния не е изненада. Имаше и други важни фактори за този вот в двете страни, но това е отделен въпрос за друг анализ.
От гледна точка на България и Румъния какво значение има сближаването между Русия и Турция – традиционно влиятелни страни в нашия регион? До каква степен са необходими специални външнополитически инициативи спрямо тях от страна на ЕС или на София и Букурещ?
Както вече казах, сближението между Русия и Турция е ситуационен съюз, който засега има тактически последствия, но и потенциал за стратегическо развитие. Когато двете регионални сили провеждат определена обща политика, ще има негативи за техните съседи, когато ѝ противодействат, дори и да бъдат подкрепени от други глобални суперсили. Добре известна са опасностите да си граничен район или „санитарен коридор“. А основните ни партньори са държавите от ЕС, сред които Гърция и Кипър, са в известен смисъл в подобна ситуация и то главно спрямо Турция. Трябва да отчитаме, че за европейските ни партньори в западната и северната част от алианса този проблем не изглежда толкова голям и те често реагират с твърдост, която не оставя много възможности за нашата дипломация.
През 2017 г. конфликтът на САЩ с Русия се задълбочи и достигна непознато от времето на „студената война“ ниво. Ясно се очерта напрежението между Белия дом и Конгреса, породено в известен смисъл от изразяващата положително отношение към Москва реторика на президента и по-враждебните действия към нея на неговата администрация и на законодателите. Това повиши риска от действия, които една раздразнена Русия предприе там, където американците и техните съюзници не могат да се справят. Тревогата на Кремъл за международната му легитимност в условията на икономическа стагнация изостря ситуацията. На този фон руско-турският ситуационен съюз придобива измерения, които засягат пряко националната сигурност както на България, така и на Румъния.
Това изисква от София и от Букурещ много внимателно да се следи развитието на руско-турските отношения и да се работи усилено за правилното разбиране на нашите опасения от партньорите ни в Брюксел. Как ще се развива този въпрос обаче, ще получим по-ясен отговор през следващите две години. Те ще бъдат решаващи за пътя, по който ще се преструктурира ЕС в динамично изменящия се многополюсен свят.
През 2018 г. България ще бъде домакин на Седмата среща на държавните и правителствени ръководители на страните от Централна и Източна Европа и Китай. През ноември 2017 г. в Будапеща българският премиер Бойко Борисов обяви, че разчита на Китай за изграждането на автомагистрала „Хемус“ (свързваща София с Варна), на магистрала „Черно море“ (между Варна и Бургас) и за модернизацията на жп линията Русе – Варна. Премиерът Борисов демонстрира оптимизъм за отношенията с Китай, но по данни на American Enterprise Institute китайските инвестиции в България за периода 2005-2017 г. не надхвърлят 330 млн. долара. В същото време в Румъния те са 2,46 млрд. долара, а в Сърбия – 6,05 млрд. долара. Дори в Македония Китай е инвестирал повече – 400 млн. долара. Защо китайските инвестиции заобикалят България към момента и очаквате ли срещата между страните от региона и Китай в София да доведе до повече реализирани китайски инвестиции у нас? Според румънския журналист от Китайското национално радио Дан Томозей страните в нашия регион сме в конкуренция за привличане на китайски капитали. Но до каква степен е възможно правителствата в София, Букурещ и други регионални столици да си сътрудничат в общи проекти с китайско финансиране? Известно е например, че китайски официални лица искат да свържат Румъния, Сърбия, Гърция и България с високоскоростна жп мрежа…
Китайската инициатива „16+1“ е етап от стратегията „Един път, един пояс“. Тя бе представена от китайския президент Си Цзинпин за първи път през 2013 г. пред студенти в Казахстан. Стратегията е инструмент, с който Китай поема по-голяма роля на международната сцена, като изгради и финансира глобални транспортни и търговски връзки с над 60 държави от Евразийския масив. Китай бавно, но уверено овладява нови плацдарми на всички континенти. Тази политика създава предпоставки за убеденост, че при добро желание от приемащите страни всички тези намерения за китайски инвестиции в нашия район са осъществими. Вие сте прав, че България пропусна в началото това развитие на нещата и съседите ни се възползваха за привличането на по-големи по обем инвестиции.
Но от друга страна, китайската инициатива за Източна и Централна Европа „16+1“ е в началото на реализацията си. Предвижданите за нея средства са достатъчно значителни, за да се реализират големи проекти като тези, които Вие споменавате.
Наред с това трябва да се има предвид, че този проект очевидно създава загриженост сред конкурентите на Китай, за което говори обсъжданата от САЩ, Австралия, Япония и Индия обща алтернативна инфраструктурна схема, противодействаща на китайските намерения.
За нас и за Румъния обаче много по-интересно е как ще се синхронизират инициативите по китайската схема „16+1“ с подкрепяната от САЩ инициатива „Интермариум“ („Междуморие“) – един регионален съюз на държавите от Източна и Централна Европа, по цялата „междуморска“линия между Балтийско и Черно море, лансиран по идея на поляците още между двете световни войни. Тази идея бе съживена пак от Полша преди година – в Хърватия. Според някои наблюдатели „Интеремариум“ освен антируска, има и друга цел – да пресече китайската свързаност с Европа още в източната част на този континент. Може би, за да избегнат подобен сблъсък на интересите, китайските представители на проведена преди няколко месеца в София конференция заявиха, че те предлагат обединяването на китайската с полско-хърватската инициатива „Интермариум“. Както казват англичаните, „if you cannot beat them, join them“. („Ако не можеш да ги победиш, се присъедини към тях“.)
В центъра на съперничеството между САЩ и Китай през 2018 г. ще бъдат нефтоюана, увеличаващото се значение на китайската валута, колосалната банкова, държавна и корпоративна задлъжнялост на КНР, както и инициираните от САЩ конфликти в страните и регионите, където се планира осъществяването на китайския „Един пояс, един път“. Всичко това ще оказва съществено влияние върху темповете и размерите, с които китайците ще реализират своите намерения на Балканите и в частност в България и в Румъния.
Очаква се тази година да има нова среща на върха на лидерите на Гърция, Сърбия, Румъния и България. До момента те се срещнаха вече няколко пъти и изразиха обща воля за развитие на трансграничните проекти. Засега обаче четиримата лидери само заявяват добри намерения, без да са осигурили финансови средства за реализация на транспортните връзки. Как оценявате този четиристранен формат? До каква степен той има потенциал да реализира качествено развитие за „православната четворка“ или по-скоро той ще има съдбата на Крайовската тройка (Сърбия, Румъния, България) – формат, който проведе няколко срещи преди години, но не доведе до нищо?
Историята на Балканите показва, че и двата варианта са възможни. Световната икономика е във фаза на растеж и това дава основание за известен оптимизъм, че ако не за всички, то поне за част от проектите ще се намерят инвестиции.
Има и военностратегически фактори, които биха способствали да се осигурят средства за инфраструктурни проекти като например железопътната линия, свързваща Бяло с Черно море. След големите учения през есента на миналата година в Източна Европа американски генерали посочиха като най-голям недостатък лошата инфраструктура в района.
Така че в момента съм повече оптимист, отколкото песимист, въпреки недобрата история на повечето регионални формати от последните години.
Да се надяваме, че нашата дипломация ще успее в предстоящите тежки за бъдещето на ЕС месеци да заеме правилни позиции, които да осуетят избутването на България и Румъния в „Европа на ниска скорост“.
