Covid-19 идва от първичните гори и намиращите се в тях пещери с прилепи. В един свят, в който индустриалното земеделие не нахлува в тези гори, в свят без корпоратизация на хранителната индустрия, Covid-19 вероятно никога не би напуснал тези пещери. Пандемията не е причинена от дребни фермери, а вирусът по всяка вероятност не е изпуснат от лаборатория. Ако вирусът се превърне в ендемичен, може да стане неудържим. Но не е нужно това да се се случи и със следващата масова зараза. Ако сега обновим системата си за производство на храни, може би патогените, които се крият в първичните горски вирусни резервоари, ще останат там, вместо да прескачат със самолетите до Лондон, Ню Йорк, Пекин, Москва и други метрополии.
Това са тезите в новата книга “Мъртви епидемиолози: за произхода на COVID-19” от еволюционния биолог и филогеограф Роб Уолъс. Авторът посочва, че индустриалното земеделие изтласква „комерсиализираните храни все по-навътре в първичните природни зони, с което изважда наяве по-голямо разнообразие от потенциално пандемични патогени”. И това е само половината история. Другата половина е свързана с проследяването на риска от птичи и свински грипове в индустриалните земеделски комплекси и в монокултурното производство, което отстранява имунните защити.
Уолъс също така пише, че моделът на индустриално производство принуждава компаниите да навлизат все по-навътре в горите, излагайки веригата за доставки на нови патогени, като същевременно “намалява този вид разнообразие на околната среда, чрез което горите прекъсват веригите на разпространение на зарази”. По този начин се съчетават няколко рискови фактора – самите индустриални ферми, навлизането в дивите територии, което не само ни излага на нови патогени, но и нарушава баланса на екологичните системи, който ограничава разпространението на такива патогени. И това е преди Уолъс дори да засегне по-широката тема за отглеждането на индустриални култури и начините, по което това унищожава планетата.
Книгата описва връзките между новопоявилите се вируси от една страна и агробизнеса и обезлесяването, които водят до освобождаването им сред добитъка и човешките общности. Това се случва с Ебола, Зика, Макона, коронавирусите, жълтата треска, инфлуенцата по птиците и африканската чума по свинете, както и с много други. Уолъс пише, че в миналото много от тези зарази “са било контролирани от дълго еволюирали горски екологични системи, но сега биват освобождавани да се разпространяват, което застрашава целия свят”. За агробизнеса обаче “вирус, който може да убие милиард души, бива третиран като риск, който си заслужава”, тъй като потенциалната цена се плаща не от самия бизнес, а от човечеството като цяло – т.е. това е “външен разход”. Хранителната индустрия няма никакъв проблем с да разпределя тези разходи между всички нас, да заразява и убива милиони, тъй като пак ще може да прибира печалбите.
Уолъс вижда решението в прекратяване на монокултурните индустриални производства чрез въвеждане на разнообразие в отглежданите култури и добитък, както и възстановяване на диви популации, както например е направено с биволите в американския Запад. Това обаче са дългосрочни решения. В краткосрочен план Уолъс отхвърля идеите за “стаден имунитет” чрез оставяне на ковид да вилнее и “да нанася максимални щети”. Изследователят посочва, че зашеметяващите неуспехи на САЩ да се справят с тази зараза са „програмирани преди десетилетия, тъй като обществените грижи бяха едновременно пренебрегвани и комерсиализирани”. Той счита, че вместо “малтусиански стаден имунитет”, трябва да се предприеме национализация на болниците по примера на Испания, масово тестване и обобществяване на фармацевтичните компании. В добавка към това на местата, където има локдауни, правителствата трябва да субсидират работниците и малките бизнеси.
В книгата си Уолъс посочва, че 40% от незаледената повърхност на планетата е заета от земеделски площи, а 72% от цялата животинска биомаса са домашни птици и добитък. Според изследователя този „геоложки мащаб“ на индустриалното земеделие води до опасна трансформация на “огромни части от земната повърхност във фотосоларни централи, мини за изкопаеми горива и лагуни с тор, в извънземен пейзаж, враждебен на повечето форми на живот, намиращи се извън интереса на капитала, с изключение на подгрупи от опортюнистични патогени и вредители”. Накратко казано индустриалното, химическо земеделие заема твърде много място, убива планетата, и в крайна сметка убива и нас.
Уолъс описва наблюденията си върху три речни басейна в щата Айова, “дом на 350 000 души, но едновременно с това с концентрация на отпадъци, еквивалентни на тези от Токио, Ню Йорк и Мексико сити взети заедно”. Това феноменално замърсяване произтича от добитък и домашни птици, жестоко натъпкани в мръсни, изпълнени със зарази клетки, за да произвеждат протеини за консумация от човека. Когато индустриални ферми от този тип доведат до появата на заболяване, стандартната практика е да бъдат обвинени малките производители – “това е част от готовия пакет за управление на кризи в индустрията”, пише Уолъс. Но вината разбира се е в големите животновъдски комплекси, с всичките им ужаси и жестоко отношение към животните.
В тази връзка обаче Уолъс предоставя убедителни аргументи и срещи крайностите, към които прибързано се насочват някои хора – отглеждано в лаборатории месо или призиви за веганство в глобални мащаби. Той цитира огромните количества изгорен въглерод, нужни за производството на малки количества лабораторно отглеждани продукти – толкова огромни, че всъщност надвишават всякакви предполагаеми ползи за околната среда. По отношение на вегнастовото той посочва, че извън “първия” свят, голяма част от обществата все още са пасторални. Хората живеят със своите животни и ядат някои от тях. Според Уолъс налагането на веганство върху такива общности е нелепо и представлява вид колониална глупост.
Вместо това в книгата си той защитава регенеративното земеделие, основаващо се на потребителската стойност, а не на произведената храна като суровина – и посочва, че подобен подход е несъвместим с капитализма. Необходими са малки ферми с разнообразен добитък и култури, поддържани от семейства. Уолъс посочва като добър пример в това отношение селското земеделие, насърчавано от международната организация La Via Campesina. Този модел трябва да включва и планиране за саморегулиращо се земеделие, “което ще направи появата на най-смъртоносните патогени много по-малко вероятна”. Уолъс посочва, че това земеделия няма да има особена нужда от комерсиални пестициди и ГМО култури. “Те просто унищожават твърде много от природния свят, а земеделието може да продължава доста успешно и без тях”, пише той.
Преди тази пандемия подобни планове често бяха отхвърлени като левичарска фантазия. Сега обаче започват да изглеждат като последен шанс да се спасим от срив на екосистемите, нови и смъртоносни зарази, и фатално затопляне на планетата. Броят на поразените от Covid-19 продължава да расте, като някои медицински експерти се опасяват, че ще се превърне в ендемична, и ще изисква ежегодна ваксинация като грипа. И подобно на грипа, евентуалната ваксина може да е ефективна само на 50%, и хората ще трябва да носят маски още дълго време. Но това пак ще е по-добре, отколкото да се задушиш до смърт от вирус, излязъл извън дивата природа заради безконтролна система за производство на храни. Няма как да вкараме ковид обратно в пещерата, в която се е появил, но сме напълно способни да предотвратим появата на следващата такава болест.
About The Author
