През последните седмици някои правителства, на първо място администрацията на Тръмп в САЩ, отново прегръщат твърде проблематичната концепция за справяне с пандемията чрез “стаден имунитет”. Тези усилия са подкрепени от т.нар. “Декларация от Грейт Барингтън” – организирано от бизнес лобита отворено писмо от предполагаеми експерти-дисиденти. Достоверността на документа обаче е под голям въпрос, включително защото сред подписалите го фигурират много очевидно фалшиви и шеговити имена като “доктор Джони Бананас”, както и такива на хомеопати, масажисти и експерти по монголско гърлено пеене.
Анджела Митропулос е политически теоретик и академичен изследовател. Тя живее и работи в Сидни, Австралия. Атор е на книгите Пандемониум: Разрастващите се граници на капитала и пандемичното изкривяване (2020) и Договор и зараза (2012). В интервю пред американското ляво издание Truthout тя обсъжда новата си книга и политическия произход на аргумента за “стаден имунитет”.
На първо място, кажете ни какво се случва според вас? И второ, можете ли да ни очертаете аргументите, които изложихте за произхода на аргумента за „стадния имунитет“ във вашата нова книга?
Това, което се случва в момента, е умишлено изкривяване на сигнала, опит за размътване на водите около концепциите и политиките за живот и смърт. Това само по себе си е поучително. Няма достоверна концепция за „стаден имунитет“ при липса на ваксина: този термин бе предназначен единствено за описване на много високият процент от населението, което трябва да бъде ваксинирано, за да се елиминира надеждно заплахата от дадено заболяване. Идеята за “естествен” стаден имунитет е съвсем скорошно изобретение и е много опасна, особено когато се използва за политически цели и оправдание за оставане на вирус да вилнее сред населението без никаква ваксина.
Налице е оркестрирана медийна кампания, тласкаща правителствата да приемат политики, активно улесняващи разпространението на вируса. Такива политики сами по себе си са неетични. Нещо повече, това би позволило на десницата да описва смъртните случаи, които предвидимо ще настъпят в резултат на този евгенистичен подход, като последица от някакво природно бедствие. Вече знаем, че вирусът непропорционално и смъртоносно маргинализирани и малцинствени групи, които крайнодесните биха се радвали да видят елиминирани. Независимо дали десницата рамкира подобни смъртни случаи и болести като резултат от „невидимата ръка“ на пазара или божията воля, целта винаги е една – тежи жертви да бъдат представяни като неизбежни и незаслужаващи оплакване.
Както може да се предполага, така наречената “Декларация от Грейт Барингтън” цели да преодолее съпротивата срещу този подход чрез внушението, че помпозността и позите на авторитетност могат да заменят доказателствата. Тази декларация произхожда от американския институт за икономически изследвания, десен “тинк-танк”, както и медии като Spiked, които рециклират крайнодесни позиции, като ги преопаковат с леви фрази. Това са групи, които са финансово и организационно свързани с братя Кох – милиардерите, които през последните десетилетия са финансирали някои от най-пословичните крайнодесни инициативи.
Основната цел на Декларацията е, казано откровено, „изчистване на стадото от брак“, прочистване на населението чрез смърт. Предполага се, че това ще направи работниците по-продуктивни и те ще представляват по-малка тежест върху социалната система и здравеопазването в бъдеще. Тази концепция включва и кухи претенции за защита на уязвимите, макар нейния контекст използването на този термин е най-малкото двусмислено. Разбирането на тези хора за уязвимост игнорира начините, по които системите на експлоатация и неравенство създават уязвимост: дългът, приватизираното здравеопазване и бедността са източниците на уязвимост.
В същото време Декларацията почива и на друго архиконсервативно предположение: че семейната клетка (и по презумпция бяла) от средна класа е нормата, която трябва да се използва в прогнозите е епидемиологията, икономиката и здравните грижи. Същевременно обаче е известно, че в САЩ чернокожите и латиноамериканските семейства много често представляват разширени домакинства, и епидемиолозите могат достоверно да прогнозират как това води до много по-висок риск от заразяване, тежко боледуване и смъртност, ако вирусът е оставен да се разпространява свободно.
В книгата си “Pandemonium…” описвам как тази изкривена идея за стадния имунитет се е зародила на пресечната точка между неолиберализма и фашизма, съществуваща почти век. Важно е да бъде изяснено нещо: не съществува “естествен” път до стадния имунитет. При липсата на ваксина идеята за стаден имунитет е потресаващо ужасна. Концепцията “да се оставят хората да умират” в името на пазара приема за даденост неолибералната идея за „естествен икономически ред“. Често неизказваната идея да се излезе от пандемията с „по-силна, по-продуктивна работническа класа“ е лустросана версия на фашисткото благоговение пред übermensch-ът, продуктивна работа и саможертва като съдба на работническата класа в така нареченото „свободно“ общество (или както гласи пословичният надпис на портата на Аушвиц: “Трудът ще те направи свободен”).
Както беше отбелязано, първоначалната концепция за стадния имунитет е разработена, за да се определи какъв процент от хората трябва да бъдат ваксинирани, за да се създаде имунитет към определена болест в цялото население. Но още през януари тази година представители на властта в Обединеното кралство решиха да премахнат връзката между понятието „стаден имунитет“ и програмите за ваксинация. Това срещна силна съпротива, тъй като непосредственият, предсказуем резултат от този подход беше забележително високата смъртност в тази страна. В САЩ, които имат частен и федерализиран модел на здравеопазване, за разлика от националния и обществен в Обединеното кралство, евгенистката, вдъхновена от “стадния имунитет” политика бе съчетана с с различни подходи. И в двата случая резултатът се изразява в хиляди предвидими и предотвратими смъртни случаи.
На какво трябва да отдаваме този тип ентусиазъм към идеята за стаден имунитет, представян като “здрав разум”?
Всички сме много изтощени от 2020 г. На всички ни се иска да съществува стратегия за изход, и стадния имунитет сякаш предлага врата към такъв. За много хора звучи правилно на пръв поглед, но след това детайлите се усложняват, а всички сме изтощени. Колкото и аз лично да искам да се появи такава врата, засега знаем само какво наистина действа: маски, миене на ръце, физическо дистанциране, точно проследяване на контактни лица (чрез здравните власти, а не полицията).
И също така трябва да помним, че има много болести, към които никога не сме развивали стаден имунитет. В тези случаи успехите са идвали в резултат от промяна на начина, по който правим нещата, като например хигиената, а не от улесняване на разпространението на болестта, залагайки че няма да убие нас или някой, за когото ни е грижа.
И тук според мен трябва да да е изправим пред някои трудни въпроси. В страни като САЩ, например, трябва да се направи нещо за расизма, който е отразен в статистиките за смъртността. Трябва да се справяме с икономическите последствия, лични и колективни, от това, което се случва, когато хората умират. Налага се да се изправим пред въпроса как всеки от нас наистина оценява живота на хората – например дали наистина живота на чернокожите има значение, или просто си го приказваме. Изправени сме пред въпроса за стойността на живота – не привидния живот, онзи т.нар. “про-живот”, за който говорят противници на абортите, а за конкретни и реални личности.
Макар подходът за стаден имунитет да е свързан основно с десните политически тенденции, в Pandemonium вие сте критична и към либералните и понякога дори някои леви подходи към пандемията, особено в случаите, където те са преплетени с призиви за укрепване на границите или се фокусират тясно върху съдбата на „националната икономика”. Как виждате политическия спектър днес, три месеца след издаването на книгата? Какви са перспективите за по-добър отговор на кризата?
Безумната “декларация” и подобни десни подходи процъфтяват и набират скорост, доколкото разговорът около справянето с пандемията е фокусиран върху контрола над частите от населението, виждани като заплаха, а не върху това, което трябва да е фокуса: прекъсване на разпространението на вируса. Либералните позиции също имат вина за фиксацията върху локдауните, карантината и вечерния час, което критикувам подробно в книгата си. Но в Pandemonium също така проследявам историята на концепцията за „стаден имунитет“ до нейния неолиберален и фашистки произход чрез историята на теорията на популацията.
Точката на пресичане на политиките за карантина (затваряне на цели популации), и на изкривената идея за „стаден имунитет“ е в това, че те поставят върху саморегулиращи се домакинства и индивиди тежестта сами да изчисляват и управляват до голяма степен неизвестни рискове. И в двата случая тези подходи позволяват на властите да описват произтеклите смъртни случаи с неолибералния език на “личната отговорност” и моралните етикети на провала и греха. Не трябва да изхождаме от предположението, че неолиберализмът означава липса на граници или авторитарно управление, или че „глобализацията“ някога е означавала нещо различно от глобализиран геополитически национализъм.
Опасностите, които произтичат от тази пандемия и от доминиращите реакции към нея, са огромни. Същевременно обаче сме свидетели на някои от най-големите и устойчиви граждански движения от много време насам. Движението Black Lives Matter например позволява да бъде видяна връзката между активното полицейско насилие и предполагаемо безличното насилие на здравните политики, което води до по-висока смъртност сред чернокожите и други малцинства в САЩ и Обединеното кралство. Когато този тип взаимовръзки стават по-очевидни, това води и разширяване на разбирането на грижата – от носенето на маски до по-общо преосмисляне на властта и взаимоотношенията. Куражът определено е на лице, което дава шанс за изграждане на нов свят.
