В месеците преди да бъде обявено, че Обединените Арабски Емирства ще признаят Израел, разбивайки консенсуса, че нормализацията на отношенията може да дойде след като палестинците получат собствена държава, анализаторите умуваха над т.нар. “сделка на века” на Доналд Тръмп.
Защо, питаха се те, президентът на САЩ инвестира толкова енергия в сделка, която палестинското лидерство бойкотира, арабските държави отхвърлят, и никога няма да проработи? Обявеното от Абу Даби решение обаче всъщност не отговори на въпросите им.
Тръмп и неговият зет, Джаред Кушнер, се затрудняват да накарат други държави в региона да нормализират отношенията с Израел. Засега само Бахрейн, Сърбия и Косово са заявили, че ще последват примера на ОАЕ. Големите или най-населени държави като Саудитска Арабия, Судан. Оман или Кувейт отказват.
Никакво извъртане от страна на Белия дом не може да прикрие факта, че израелският премиер Нетаняху ще се здрависва само с лидерите на два малки арабски държави на церемонията за нормализиране на отношенията.
Ако палестинците никога не са били предвидената цел на тази сделка, то кой е бил? Целите на Кушнер са еврейско национал-религиозни – той иска Голям Израел да бъде установен като неизменен факт на терен.
Но от кого се предполага да се защитава този емиратско-израелки съюз? От известно време Израел е започнал да заявява пред арабски дипломати, че вече не счита Иран за военна опасност. Шефът на Мосад Йоши Коен е казал на официални арабски представители, че Иран е “сдържаем”.
Тръмп отиде на косъм от военна конфронтация с Иран, но мигна пръв. Иран открито изстреля залп ракети срещу щатските войски в Ирак като ответ на удара с дрон, убил иранския генерал Касем Сюлеймани в Багдад през януари.
Израелски самолети многократно пробваха тази теория в Сирия и Ливан, където атакуваха ирански цели и подкрепяни от Техеран бойци безнаказано, без отговор от Иран и с оскъдна реакция от страна на Хизбула.
Тръмп в крайна сметка разпусна ударната група, която бе събрал в Персийския залив. Ако Иран не е целта на този нововъзникващ съюз, то кой е?
Турците идват
Отговорът дойде миналата седмица под формата на явно координирана поредица от изявления на срещата на Арабската лига. За тях истинският враг се оказва член на НАТО, който от десетилетия приютява ядрено оръжия на САЩ.
Новият външен завоевател, застрашаващ арабския свят не е персийски, не е дори руски – а са турците.
Изведнъж целият средиземноморски бряг, от Ливан до Египет, изглежда хваща оръжията за защита от северния съсед и неговите претенции за възстановяване на османската власт.
Дипломатическият щурм бе предвождан от външния министър на ОАЕ Ануар Гаргаш. В изявлението си пред Арабската лига той заяви: “Турската намеса във вътрешните работи на арабски държави е явен пример за негативно въздействие в региона”. Това разбира се е доста иронично изявление от държава, която помогна за свалянето на един египетски президент и чиито самолети бомбардират Триполи в опит да свалят друго международно признато правителство.
Гаргаш обвини Турция, че застрашава сигурността на морския трафик в Средиземно море, което е в явно нарушение на съответните международни закони и харти и на суверенитета на държавите.
Определяне на врага
Гаргаш бе последван от египетския външен министър Самех Шукри, който заяви, че турската намеса в много арабски държави представлява най-голямата заплаха за арабската национална сигурност.
“Египет няма да стои бездейно в лицето на турските амбиции, които се проявяват особено явно в Северен Ирак, Сирия и Либия”, предупреди той.
Срещата бе председателствана от палестинската делегация, която дойде подготвена с гневен проект на изявление, осъждащо споразумението ОАЕ-Израел като предателство. Тяхното изявление обаче беше отхвърлено от съвета, който реши да създаде постоянен подкомитет за наблюдение на турската агресия.
Хорът от изявления срещу Турция, разбира се, бе забелязан от Анкара. Високопоставен представител на турските власти коментира пред Middle East Eye, че случващото се може да се обясни и с християно-ционисткия евангелистки съюз в Съединените щати.
“ОАЕ са се заели с работата по изолиране на Турция на оперативни нива. Те финансират тези дейности. Но истинските двигатели на тази стратегия са Израел и някои политици в САЩ, които са близки до израелското лоби. Те участват във всеки опит да се създаде съюз срещу Турция. Те подкрепят ОАЕ за целите на ционистко-евангелисткия съюз, особено с наближаването на президентските избори в САЩ през ноември”, заявява източникът, пожелал анонимност.
Турски бази
Иронията от последните решения на Арабската лига е, че все още съществува подкомисия, чиято цел е да се съпротивлява на нормализация с Израел, ако не е спазен принципът “земя срещу мир”, заложен в Арабската инициатива за мир от 2002 г. Сега тази комисия бе игнорирана. Израел вече не е враг на Арабската лига – Турция е.
Вестник Jordan Times, официоз на властта в кралство Йордания, публикува статия, в която се казва, че “турските войски и подкрепяните от Анкара милиции са активни в три арабски страни: Либия, Сирия и Ирак. Това е геополитическата реалност, която арабският свят, както и международната общност, трябва да разпознаят и да реагират”.
“Всъщност турските териториални, политически и икономически амбиции в тези страни далеч надхвърлят официално заявените от страна на турското ръководство, включително президента Реджеп Ердоган. Турция вече разполага с военни бази в Катар, Либия, Сомалия, Северен Кипър, Сирия и Ирак, като някои от тях са установени без съгласието на легитимните правителства”, предупреждава още изданието.
Кръстоносният поход на Макрон
Има и други външни фактори, работещи за обявяване на Турция като новия бандит на Източното Средиземноморие.
Ролята на френските военни в подкрепата за генерал Халифа Хафтар и неговия опит да завладее либийската столица е документирана също толкова подробно, колкото използването на емиратски самолети и руски снайпери.
Наскоро обаче, по време на дипломатическата си акция в Бейрут, президентът Еманюел Макрон прибегна до още по-агресивна реторика. При първото от двете си посещения в разтърсената от чудовищния взрив през август ливанска столица, Макрон заяви: Ако Франция не изиграе ролята си, иранци, турци и саудитци ще се намесят в ливанските вътрешни работи в полза на собствените си икономически и геополитически интереси, които вероятно ще са в ущърб на ливанците”
След това Макрон отлетя за Багдад, където обяви своята “инициатива за суверенитет”, която е ясно послание към Турция. През юни Анкара започна въздушна и наземна военна кампания срещу кюрдските бунтовници в Северен Ирак. Това вбеси правителството в Багдад, което призова това нарушение на териториалния суверенитет на страната да бъде осъдено.
Същевременно френски военни кораби провеждат съвместни учения с гръцките военноморски сили, целящи да демонстрират подкрепа за Атина в спора за богатите на природни ресурси води около Кипър.
“Турция вече не е партньор в този регион”, заяви Макрон пред репортери миналата седмица, отбелязвайки, че европейците трябва да са “ясни и твърди” с Ердоган относно неговото “недопустимо поведение”. Европейските държави трябва да очертаят “червени линии” за действията на Турция, добави той.
Турско единство
Макрон държи да подчертае, че спорът му не е с турците, а с властта на Ердоган.
Тази тактика е била пробвана в миналото и се е проваляла.
Проблемът е, че дали ще става въпрос за конфронтация с подкрепяните от ОАЕ сили в Либия, защитата на палестинските права в Йерусалим, бомбардирането на Кюрдската работническа партия в Ирак, или за сблъсъци с войските на Башар Асад в Сирия, Ердоган има пълната подкрепа на армията и водещите политически партии в Турция.
Тази подкрепа не е непълно униформена или постоянна. Във вътрешен план са били изразявани съмнения дали е разумно пращането на турски войски в Либия или Сирия, но тези критики затихнаха, след като турските войски и дронове постигнаха целите си.
Каквито и критики да имат повечето вътрешни опоненти на Ердоган за легитимността на продължаващите чистки в администрацията и армията, постоянните арести на журналисти, затварянето на вестници и университети, или за начина, по който президентската институция подчини парламента, те подкрепят Ердоган като национален лидер по отношение на външната политика – особено в Източното Средиземноморие.
Човекът, чиято партия прави най-много, за да ерозира консервативната ислямистка електорална база на Ердоган – бившият премиер Ахмет Давутоглу, наскоро заяви: “Макрон трябва да стои в собствените си граници и да спре да обижда Турция и нейния президент. Аз строго осъждам арогантните заявления на Макрон, които демонстрират неговия колониален манталитет и игнорират демокрацията на Турция и свободната воля на нейния народ“.
При все всички негативи на вътрешната политика на Ердоган, в момента Турция безспорно е държава, чиито въоръжени сили са способни да се конфронтират с руските в Сирия и Либия, без това да лишава Ердоган от място на масата на преговорите в Сочи. Турската икономика е с размера на тази на Саудитска Арабия и армията ѝ може да се поддържа сама. Анкара започна да произвежда високотехнологични дронове съвместно с Израел, след като САЩ отказа да ѝ доставя такива. (Днес вече е позабравено и че не толкова отдавна израелски самолети тренираха на турски летища).
След като откриха газови залежи в Черно море, турските компании разполагат с технологиите да ги разработят и да доставят на вътрешния пазар – за разлика от Египет, чиято зависимост от британски, италиански и щатски компании означава, че получава само частица от ползите от собствените си газови ресурси.
Макрон среща и други проблеми в обявяването на новия си кръстоносен поход. Като за начало е трудно да бъде пренебрегната историята на френския колониализъм в Северна Африка и Ливан. Второ, опитът му да приравни Ердоган с “ислямофашизма” се сблъскват с факта, че турската светска “дълбока държава” е напълно съгласна с външнополитическия проект на президента. Все пак правителството, което нахлу в Северен Кипър през 1974 г., бе контролирано от военните.
Също така на Франция просто ѝ липсва смелостта и издръжливостта да започне пореден конфликт в Близкия Изток. Във вътрешнополитически план Макрон вече се е утвърдил като най-непопулярния френски президент, а страната е не по-малко разделена от другите западни държави заради последствията от Covid-19 и възхода на крайната десница. Ако е наистина мъдър, Макрон би трябвало да се поучи от опита на Тони Блеър, Джордж Буш-младши, Дейвид Камерън и Никола Саркози, и да се въздържа от външнополитически авантюри.
Очевидно е, че основните интереси, движещи новите развития в региона, са тези на Израел и страните от Персийския залив, а не толкова бизнес интересите около кипърските води.
Израел не толерира никаква съпротива срещу централната си задача – да установи твърдо границите си върху териториите, които окупира. В прогнозите си за 2020 г. Израелското военно разузнаване включва Турция в списъка с организации и държави, представляващи заплаха за израелските национални интереси.
Тези прогнози обаче изключват избухване на въоръжена конфронтация между двете държави. Тоталитарните режими в ОАЕ и Саудитска Арабия обаче нямат такива скрупули. Те се страхуват, че Турция може да придобие влияние върху собственото им население, ако се утвърди като водач на сунитските мюсюлмани. Борбата е за лидерство в сунитския арабски свят – позиция, към която претенциите на Саудитска Арабия вече са се изчерпали.
About The Author
