В категории:Полемики

За потушеното въстание

Макар протестът да настоява, че не се е уплашил, полицейското насилие изглежда е постигнало точно този ефект, на който се надява властта 

Вторият опит за „народно въстание“ изглежда доста по-неуверено. Снимка: БТВ

За да оцелее един вирус, той трябва не само да повиши коефициента си на заразност, но и да намали вероятността да убие носителя си. Без здрав приемник, вирусът е обречен на изчезване.

Това е нещо, за което Борисов прекрасно си дава сметка, макар някои от по-неуспешните му политически отрочета като Тома Биков все още да не го разбират напълно. Властта няма стойност, ако няма над кого и над какво да се упражнява. В този смисъл изказването на Биков за „допустимите норми“ на пролятата кръв са меко казано абсурдни, дори като се абстрахираме от чисто моралните им параметри.

Размириците на втори септември, ретроспективно погледнато, не бяха истинска ескалация. Те бяха предупредителен залп, негласна заявка от страна на Борисов, че държавата не просто е в състояние да отвърне на удара решително, но и да смаже всяка съпротива за броени минути.

Повече от това не бе и необходимо. От една страна, насилието на „кървавата сряда“ вся раздор в редиците на опозицията. Много се каза и изписа по темата – за провокаторите, за червените боклуци и платените тролове. Но истинската ос на разделението, която се формира през изминалата седмица, е протестиращ-организатор. Все по-често призивите за мирно взаимодействие с полицията биват посрещнати с напрегнато мълчание или дори откъслечно освиркване. Обикновените хора вече не са толкова сигурни, че „родната милиция ги пази“, въпреки постоянните приказки за гражданския облик на българския полиция, принуден да върши мръсната работа на олигархията. Редно да се запитаме тогава, защо няма представители на българските органи на реда сред протестиращите, предвид че в Беларус, например, има униформени, които напуснаха полицията и се присъединиха към демонстрациите против Лукашенко. Нима ситуацията е толкова различна?

Другият ключов ефект бе консолидирането на съществуващата база на ГЕРБ. Колкото по-хаотични и разединени изглеждат демонстрации пред Партийния дом в София, толкова повече се утвърждава усещането на предимно провинциалния електорат на ГЕРБ и че протестите са в най-добрия случай заблудено хленчене на градски десничари, а в най-лошия – опит на криминалния контингент да се разправи с Борисов.

След като постигна лесно и бързо тези ефекти, на правителството оттук-нататък му остава да чака и наблюдава, докато протестът се самоунищожи – разбира се, с известна доза външна помощ. Второто „Велико народно въстание“ не само е осезаемо по-малобройно, поне през деня, но е и по-страхливо. По-пасивно. Организаторите, било то от „Отровното трио“ или от „Демократична България“, сами опънаха разделителни ленти на няколко метра от полицията. Не че това бе необходимо, тъй като очевидно никой не иска дори да се приближава до униформените.

Полицейски кордони са разположени на всички входове към площада – плътни редици от униформени, които едва-едва помръдват, за да пропуснат протестиращите нататък. Конфискуват се знаменца, бутилки вода. Дори бяха арестувани двама граждани – момче, което имало швейцарско ножче, и момиче, което в раницата си държало полупразно спрейче за самозащита.

Гражданите могат да се опълчат на органите на реда единствено колективно. Ситуацията на пунктовете, обаче оставя всеки един сам и принуден да се подчинява на превъзхождащата го сила. А резултатът е явен. Въстанието бе ефикасно потушено без необходимостта от същинска физическа намеса. Дори загатването за масираното полицейско присъствие бе достатъчно да сплаши протестиращите, които са решили да дойдат, въпреки очевидното политиканстване на организаторите.

Ако при съвременните „въстания“, които сме виждали в други страни като Украйна, се стигаше до превземане на административни сгради и издигане на истински солидни барикади, то тук, в България, на 60-ия ден от протестите подарявахме играчки на полицаите, които преди дни ни биха на площада безпощадно, и се занимаваме с перформативни изяви на абстрактно недоволство.

Борисов няма нужда от следващи ходове. Бъдещият развой на събитията зависи изцяло от протеста. Премиерът е човек, който преживя най-бурните години на мутренството, въпреки топлите си връзки с водещите лица в структурите на СИК. Той знае как да лавира. Знае как да се спаси. Ако се наложи, знае и как да затвори ръката си в юмрук, въпреки всичко, което говори. България няма да има по-добра възможност да се излекува от него, но преди да го направим, трябва да разберем едно. Настъпи часът на вълците. И ако искаме да се спасим, трябва да спрем да блеем.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар