В категории:Анализи / Свят

Президентският вот в Полша – избор между дясното и дясното

Опозиционният кандидат Рафал Тшасковски има реален шанс да победи действащия държавен глава Анджей Дуда на балотажа – но не защото успява да предложи на избирателите съществена алтернатива, а защото може да се окаже, че управляващите от „Право и справедливост“ са надценили ефективността на консервативната пропаганда 

Wikimedia Commons

Първият тур на президентските избори в Полша бе представян от европейските медии, най-вече от либералните сред тях, като особено важно събитие, което ще предопредели бъдещето на страната. Макар да няма обективни причини този вот да се счита за по-важен, отколкото които и да е други избори от последните години, вълнението на журналистите произтича от това, че всъщност има реален шанс кандидатът на опозицията да спечели. В техните очи такова развитие би означавало завръщане на Полша в стария, „правилен“ път, завръщането ѝ в семейството на либералните демократични държави, където старото статукво надделява.

Не считам това за особено компетентен анализ на ситуацията в Полша. Разбира се съществува и такъв елемент, поради което тази интерпретация не е напълно невярна. Но свеждането на всичко до някаква битка между либералната демокрация и националистическия авторитаризъм не позволява да се разбере наистина същността на вътрешния политически процес в страната.

Наистина ли хората, които гласуваха за победителя на първия тур Анджей Дуда – подкрепяния от управляващата партия „Право и справедливост“ кандидат (ПиС) – са го направили с цел да установят някакъв вид диктаторски режим в Полша? Очевидно не. А дали тези, които гласуваха за Рафал Тшасковски, наистина са обсебени от либералната демокрация? Тук отговорът е отчасти положителен, но това до голяма степен бе протестен вот.

Всъщност, на тези избори гласовете и за двамата водещи кандидати представляват някакъв вид протестен вот.  Гласувалите за Тшасковски несъмнено протестират срещу новото статукво, новия ред, наложен от „Право и справедливост“ и функционерите ѝ след 2015 г., когато партията спечели парламентарните избори, а Дуда стана президент. Тогава „Право и справедливост“ привличаше гласоподаватели с лозунги и обещания за сформиране на правителство на промяната – не добрата промяна. След като тази партия овладя властта в Полша, промяна определено има. В зависимост от вижданията си, хората или приемат тази промяна за наистина добра, или точно обратното. Безспорно е обаче, че промяна има, и хората я усещат – което може да обясни популярността на „Право и справедливост“ и техния кандидат.

В същото време опозицията – най-вече партията на Доналд Туск „Гражданска платформа“, която стои зад Тшасковски – досега успява да отбележи само умерени успехи, защото залага на лозунгите за спиране на промяната. Тя иска връщане на доброто старо либерално и по същество неолиберално статукво. Основният сблъсък на полската политическа сцена в момента е този – между старото и новото статукво.

От лява гледна точка и сегашният, и предишният режим са неприемливи. Но е важно да се разбере, че хората, гласували за ПиС и Дуда, не го правят, защото възприемат партията като част от общоевропейския фронт срещу либералната демокрация – както биват рамкирани от страна на либералните медии. За ПиС и Дуда гласуват хора, които се усещат като губещи от изминалите три десетилетия на т.нар. преход. Преход, който по-скоро трябва да бъде наричан реставрация на капитализма, в най-неолибералната му форма. Истината е, че за огромен брой хора в страната тези десетилетия са свързани с изпадане в тежко материално положение и постоянна борба за оцеляване заради пълния демонтаж на системите за социална сигурност, осигурявани от Полската народна република преди 1989 г.

Разбира се, много от избирателите на Тшасковски също спадат към жертвите на прехода, но те продължават да възлагат надеждите си на онези неща, на които мнозинството поляци възлагаха надежди до един момент – Европейския съюз, икономическия растеж, бъдещото развитие. Всички онези митове на прехода, които му осигуряваха пропагандна тежест, обещанието, че макар в момента да страдаме, се движим по пътя към едно по-добро място.

Гласувалите за Андежй Дуда изглежда спадат към разочарованите, към изгубилите вяра в институциите и в системата като цяло. Разбира се, ПИС и Дуда не са политически субекти, които са против системата по какъвто и да е начин, те в крайна сметка са нейни представители. Те са типични неотрадиционалисти, които се опитват да запазят системата, но по различен начин – защото виждат, че неолиберализма е банкрутирал на почти всички нива – икономически, морално, социално, че е оставил след себе си основно разруха. Те апелират към избирателите, като се позовават на някакъв „естествен“ ред на нещата, основан върху семейството, църквата, нацията и т.н.

С това те не се опитват да променят реално системата – опитват се много агресивно да набутат нещата обратно в старата кутия. Не е случайно, че този ретрограден имидж е толкова привлекателен за много хора в страната след десетилетията, в които преобладаваше идеологията на индивидуализма и личния успех. Веднага след 89-та в основен лозунг се превърна „стани богат“. Както можете да си представители, не всички се оказаха способни да последват този съвет. В обществото се натрупваше усещане за неудовлетвореност, което в крайна сметка получи изражение като вот за „Право и справедливост“.

Но защо точно за тази партия? Защо толкова много хора я припознаха като някаква антисистемна структура? Защото тя си позволи да разбие някои от консенсусите, договорени  от стария и нов елит на Кръглата маса през 1989 -1990 г. Един такъв консенсус бе, че преходът никога не трябва да бъде критикуван. Преди предизборната кампания, с която ПиС дойде на власт, критика на прехода можеше да се срещне само в периферията на медийния пейзаж. Много рядко се говореше за това, че маса хора в страната са изгубили много през изминалите три десетилетия. ПиС се осмели да каже, че преходът не е бил справедлив и се зарече да го поправи – което очевидно е много привлекателно за голяма част от населението. Разбира се, тази партия не критикува капитализма, нито се противопоставя реално на неолибералния модел. Вместо това проповядва някакъв антикомунистически гностицизъм, според който комунизмът всъщност не е бил напълно премахнат и, видиш ли, това е причината за страданията на хората – което разбира се е пълна безсмислица.

Не се съмнявам, че мнозинството от подкрепящите Тшасковски също осъзнават, че има проблем с полския преход. Но те виждат ПиС като препятствие, прекъснало процеса на промяна, започнал след 1989 г. Те се опасяват, че заради управлението на ПиС никога няма да достигнем онзи етап на вечно щастие, което ни бе обещано преди 30 години.

Между тези два политически лагера обаче няма съществени програмни различия и не се водят политически дискусии по същество, поради което аргументите им се свеждат до емоционална поляризация – едните вдигат тревога, че ПиС иска да наложи фашистка диктатура и да извади Полша от ЕС, а другите вдигат истерична врява срещу либералната поквара. Всичко обаче се свежда до разделението между тези, които подкрепят промяната, предлагана от ПиС, и онези, които са против тази промяна, защото тя спира промените, вече започнати след 89-та. Това, разбира се, е много удобно за водещите партии, защото им позволява просто да заемат пози, вместо да предлагат нещо съществено. Точно това представляваше кандидатпрезидентската кампания – фестивал на позьорството.

Позата на Дуда е на представител на обикновения човек. Първото му изявление след победата на първия тур бе от малък град в Централна Полша, където бе заобиколен от местните жители. Тшасковски от своя страна направи нещо, което според мен е отблъскващо за мнозинството поляци. Той избра за фон на речта си един от най-скъпите райони в централна Варшава. В миналото на това място е имало завод, който по време на прехода е присвоен от строителни предприемачи и превърнат в луксозна жилищна и търговска зона, пълна с бутици, които обикновените хора просто не посещават.

След като стана известно, че се класира за втори тур, Тшасковски обяви, че това създава възможност да се борим за връщане към пътя на развитието, демокрацията и така нататък. Той обаче демонстрира, че не може да предложи нищо по-различно като послания от това, което опозицията вече е предлагала през последните години.

Призивите за връщане към старото просто не са привлекателни. Мнозинството хора гласуваха за продължаване на промяната, предлагана от ПиС. За много от избирателите тази промяна е важна заради отхвърлянето на един от другите консенсуси на прехода – в Полша да не се прилагат никакви значителни социални политики.

След 2015 г. Ярослав Качински и ПиС въведоха няколко съвсем основни елемента на социална защита – месечни детски помощи, възлизащи на 500 злоти (около 150 евро), минимална почасова заплата, както и понижаване на пенсионната възраст. Очевидната цел на тези стъпки бе да флиртуват с царящото сред обществото усещане, че са нужни държавни институции, на които може да се разчита за помощ. С тези малки, но безспорно добри ходове ПиС успя да преобърне всичко, защото на емоционални ниво повечето избиратели започнаха да възприемат партията като такава, която ръководи държавата в полза на хората.

Опозицията реално не е излязла с идеи, които да дадат отговор или алтернатива на тези социални политики. Вместо това постоянно говори за нуждата да се върнем на пътя на демокрацията и да се спре овладяването на институциите от страна на ПиС. Макар несъмнено да е много важно да имаме нормално функционираща демокрация, много хора просто не възприемат демокрацията като нещо жизненоважно. За живеещите в икономическо затруднение тези нематериални аспекти няма как да играят водеща роля. Вотът за ПиС в крайна сметка също е протестен – протест срещу режима, наложен в Полша след 1989 г.

Тук трябва да се каже, че в много отношения налаганият от ПиС режим след 2015 г. не само не е по-добър, но вероятно е и по-лош. Основната цел на хората от „Право и справедливост“ е да се превърнат в неразделна част от върхушката, от управляващата класа. Те бяха изхвърлени от висшите кръгове през 90-те и прекараха дълги години в периферията на политическата сцена. Те осъзнават, че единственият начин да си гарантират място в елита е да ухажват емоциите на обикновените хора и да печелят искрената им подкрепа – това е и причината едно дясно управление като тяхното да въвежда социални мерки.

Те обаче правят и всичко по силите си, за да приспособят целия институционален ред на държавата в своя полза. ПиС всячески се опитва да гарантира, че дори ида изгуби следващите парламентарни избори, или дори втория тур на президентските, ще остане интегрирана в структурите на властта и хората ѝ няма да бъдат изритани, както се случи през 90-те. Поведението и политическата култура на дейците от ПиС са изключително разрушителни. Разбиването на съдебната система, назначаването на удобни магистрати и прокурори, заобикалянето на много конституционни институции, овладяването на обществените медии и течащият в момента опит за овладяване на Върховния съд – всичко това създава атмосфера на бруталност и вулгарност, с които ПиС се опитва да подсигури собственото си бъдеще.

Тези процеси отблъскват много  хора, включително такива, които първоначално са подкрепяли ПиС – защото в крайна сметка никой не е очаквал, че дейците на тази партия наистина ще се опитат да демонтират целия конституционен ред, само и само да подсигурят себе си.

Не е без значение и че в международен план управляващите разчитат най-вече на топлите си отношения с Доналд Тръмп и неговата администрация. Това провокира много критики е ЕС и не само, тъй като Тръмп не е лидер, който се радва на (или заслужава) особено уважение. Критиките на Брюксел за натиска върху съдебната система са съвсем легитимни, но според мен истинската причина за търканията между централните институции на ЕС и полското правителство е точно това, че Варшава търси подкрепа за всичко от Вашингтон и не намира за нужно да консултира решенията си с ЕС.

В резултат на този сблъсък с Брюксел антиевропейските пози на ПиС се засилиха значително, и партията все повече залага на пропаганда чрез всяване на страх. Управляващите станаха изключително консервативни в политическата си комуникация и вече открито се противопоставят на инициативи на ЕС, целящи по-добра защита на жените или правата на ЛГБТ хората. ПиС, разбира се, се представя и като партията, която няма да позволи бежанците от Близкия Изток да разрушат традиционната култура.

Поляците са в положение да избират между две десни фракции. Едната, опитваща се да опази старото статукво, и другата, стремяща се да установи ново статукво, което реално представлява версия 2.0 на старото. Защото на фундаментално ниво нищо не се е променило. Системата в Полша, която заслужава всички критики по неин адрес, реално си е съвсем същата. Все пак полският министър-председател е типичен представител на банкстерите – той представлява финансовия сектор и неговите интереси. От страна на ПиС няма искрена воля за реална промяна в системата, извън въвеждането на няколко основни социални мерки – което, както вече бе казано, просто е единственият начин да поддържат популярността си.

Управляващите може дори да разширят още социалните политики, ако осъзнаят, че всяването на страх няма да има дълготраен ефект. В момента тази пропаганда може да изглежда убедителна, но в дългосрочен план мнозинството избиратели на ПиС са привлечени от идеята, че държавата отново е там за тях, че могат да разчитат на нея, че институциите и управляващите ги приемат такива, каквито са, без да изискват от тях да стават предприемачи, да говорят повече чужди езици или да пътуват повече. Популярността на ПиС все още се дължи на действията, предприети веднага след идването ѝ на власт през 2015 г., с които теясъздаде впечатление, че наистина е партия на промяната, която реализира предизборните си обещания. Много хора продължават да гласуват за нея в знак на протест срещу случилото се в страната след 1989 г.

Ако ПиС изгуби втория тур на президентските избори, това може би ще е, защото е надценила силата и ефективността на консервативната пропаганда. Преди първия тур на президентските избори управляващите произведоха изключително брутална пропаганда срещу ЛГБТ общността и срещу всякакви прогресивни идеи, обвързвайки ги с либерализма и чуждите ценности, налагани от Запада. Това обаче може би всъщност работи в полза на Тшасковски – защото в крайна сметка дори част от хората, подкрепили ПиС през 2015 г., не са привърженици на толкова фундаменталистка дясна пропаганда. Разбира се, има сегменти от електората, които я подкрепят точно заради това, но те не са решаващата част от избирателите. ПиС наистина отиде твърде далеч в агресията и обидите си към това, което се приема като „либерални европейски ценности“.  това може да им струва победата след две седмици.

Най-неприятният аспект от тези избори е, че изборът е ограничен до две десни крила на управляващия елит. Много е показателно как след първия тур и Дуда, и Тшасковски се хвърлиха да ухажват избирателите на събралия над 7% от гласовете Кшищов Босак – представител на коалиция от крайнодесни секти „Полска конфедерация“. Дуда уверява „младите и радикални“ избиратели на „конфедерацията“ , че като патриоти те имат много общо, и макар той да не може да направи всичко толкова бързо и гладко, колкото настояват те, в крайна сметка са на една страна. Тшасковски, който иначе постоянно обяснява как трябва да бъдат спрени силите на фашизма, също веднага се втурна да привлича избирателите на Босак – кандидат, който е по-близо до фашизма от когото и да е другиго.

За съжаление, в полското политическо пространство почти не съществува лява алтернатива. Кандидатът на лявата опозиция Робърт Бедрон събра под 3% от гласовете, което се дължи най-вече на факта, че вместо да се опитват да привличат електоралната база на ПиС, левите се опитваха да привличат базата на опозицията. Те се мъчеха да се представят като по-добра опозиция, но според критериите, наложени от десните.

Те не отправят реални предизивкателства към политиките на ПиС и не успяват да отправят убедителни послания за подобряване на социалните системи. Подобно на „Гражданска платформа“, и те повтарят мантрите за величието на ЕС и Запада, в което се крие и основната им слабост – мнозинството вече не вярва на това. Вече не е 1997 г. Хората не са развълнувани за Запада. Повечето поляци имат роднини или познати, които са емигрирали на Запад преди едно или повече десетилетия, и са наясно, че там оцеляването също е постоянна борба.

За съжаление, вместо да се опитат да направят равносметка за резултата от първия тур, левите в Полша изпаднаха във вътрешни спорове – и то не толкова заради слабия резултат на кандидата им, колкото заради плановете на едни на втория тур да подкрепят Дуда заради социалните политики, и на други – да застанат зад Тшасковски заради предполагаемата му защита на ЛГБТ общността. Въпросите за човешките права, разбира се, са много важни, но няма как да са водещ приоритет, ако искаш да печелиш избори в Полша. Всъщност, точно това, че ПиС в последно време залага толкова на безсмислена и агресивна пропаганда по тези теми, може в крайна сметка да ѝ струва победата.

Така че ситуацията за лявото в Полша изглежда наистина мрачна. Единственият начин то да върви напред е да спре да се концентрира върху себе си и да започне да развива политически предложения, които са привлекателни за избирателите, да изисква радикална промяна, защото това е точният момент за радикализъм. Не на последно място левицата трябва да развива собствена идентичност, без да се съобразява с въображаемите граници, начертани от неолибералния консенсус. Точно в това се крие основната разлика между дясното и лявото в Полша, а и не само там. Десницата не се страхува от постулати – нейните представители са готови да кажат всичко, за което вярват, че ще привлече хората, докато левите винаги се стараят да се държат като доброто дете в стаята. На това поведение и политическа култура трябва да се сложи край, за да има лявото шанс за възраждане.

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар