Съвсем неочаквано, през 2015 г. Полша попадна в центъра на вниманието на европейската левица. Мнозина активисти с нарастващ интерес и надежда следяха зараждането на нова политическа сила със сериозни стремежи и стабилен, гордо изтъкнат, социалдемократически профил. Предвид психопатично дясната политическа атмосфера в страната, появяването на такъв тип партия – макар и не провъзгласяваща някаква революционна програма – бе мярка, която със сигурност носеше потенциал, ако не да разклати политическото и социалното статукво в страната, то поне да създаде сериозни ядове на управляващите.
Но и извън полския контекст създаването на организацията „Разем” (на полски: Заедно) се тълкуваше почти като невероятно постижение. Ето, на изток от Елба сякаш от нищото възникна сериозна, нова лява формация, несвързана с компрометираната политическа класа, необременена по никакъв начин с различните нюанси на прехода, камо ли пък имаща някакви „комунистически” корени или дори „посткомунистически” черти.
Изначалната ѝ сила бяха елементарните въпроси, които съгласно уговорените в края на 80-те години консенсуси, никой не задаваше. Защо една медицинска сестра получава около триста пъти по-ниска заплата от управител на банка? Защо жилищните разноски в Полша са толкова високи, че поглъщат повече от половината от доходите ни? Защо ходим болни на работа? Защо работим толкова много, а получаваме толкова ниски заплати? Защо бедните плащат по-високи данъци от богатите?
Точно с такива въпроси, един от лидерите на „Разем” – Адриан Зандберг, представител на политическа сила, заявила участие в парламентарните избори през 2015 г., изведнъж се превърна в любимец на публиката и медиите. Оттам нататък „Разем” дръпна с пълна сила и беше на път да постигне, макар и минимално, парламентарно представителство (в крайна сметка получи 3,62% от гласовете при 5-процентова избирателна бариера в Полша). Сдоби се с внимание, известен кредит на доверие и партийна субсидия което предположи много добър старт.
Днес обаче всичко е различно.
Местните избори през 2018 г. се оказаха пълен провал – „Разем” не успя да вкара свой кандидат в нито един областен или районен съвет или община. Общият резултат бе малко над един процент. Така партията застана пред избора или да се превърне в маргинална организация и съвсем скоро да изчезне от политическия пейзаж, или да се постарае да се коалира със Съюза на демократичната левица (полския аналог на БСП, макар и без 100-годишна традиция), или да се споразумее с Роберт Биедрон – човек, наричан „полския Макрон”, типичен поп-политик, който досега не e успял да предложи никаква политическа платформа, но вече се обяви като враг на профсъюзите и по-специално на миньорите.
Отговорът на въпроса защо „Разем” е в това положение, е сложен. Много фактори и обстоятелства допринесоха за това поражение. Без да се пренебрегва значението на обективните трудности на изходната ситуация – тоест политическата и социално-културната обстановка в Полша, не могат да не бъдат забелязани всичките ужасни капани, в които партията попадна. Само някои от тях бяха поставени пред нея от отявлени врагове. Повечето от тези капани кадрите на „Разем” си изкопаха сами, методично и старателно, и после смело нагазиха в тях.
Да започнем с външните фактори.
Най-голямата трудност в това отношение е изкуственият дуализъм на полската политическа сцена, доминирана от две десни партии – „Гражданска платформа” (ГП) и „Право и справедливост” (ПиС). Втората фракция, управляваща от 2015 г., заедно със заобикалящият я услужлив медиен кръг, изначално възприеха тактиката на премълчаването. Те продължаваха да си пеят песента, сякаш „Разем” не съществува. След известно време, когато премълчаването вече се оказа невъзможно, смениха тактиката и започнаха да сочат дейността на „Разем” като ограничена изключително до аборти, „джендъри” и „екощуротии”.
Това поведение се оказа много удачно за ПиС, тъй като фактически отне на новите леви всякаква възможност да влязат в диалог с огромната част от обществото, подкрепяща лагера на управляващите и тогава, и сега. А става въпрос за социални групи, които по дефиниция са от интерес за всяко ляво формирование: пауперизираната работническата класа в провинцията, извън няколкото големи градски центрове, за която социалните политики и реалната материална подкрепа, на която могат да разчитат от страна на държавата, са от най-голямо значение. Точно това им подсигури – за пръв път от началото на прехода, именно „Право и справедливост”.
Когато осъзнаха тази блокада и преценявайки, че е непреодолима поне към момента, кадрите на
„Разем” побързаха да направят първата си голяма грешка, която се оказа фатална.
С първото си „тактическо” решение отписаха електората на ПиС и се отказаха от каквито и да било опити да подронят очевидно социално ориентираната база на католическите фундаменталисти. При това въпросната постъпка не само не създаде предпоставки за критични размисли в партията, а бе по-скоро приета с облекчение. Сякаш едно важно предизвикателство отпадна по силата на обстоятелствата. Което обаче се дължи не толкова на липса на политически ориентири, а по-скоро на изначалните сериозни идентичностни разлики между членската маса на „Разем” и народа, подкрепящ председателя Качински.
Перспективата на млада, нахакана, разкрепостена докторантка по социология с политически амбиции и висока обща култура много трудно влиза в синхрон с кръгозора на 30 години по-възрастна от нея жителка на бивш областен център, продавачка в малък магазин, ходеща всяка неделя на църква и инвестираща надеждите си за промяна в ПиС.
Следователно другата дясна фракция, окупирала политическото пространство и наричана, макар и неоснователно,
„либералния лагер”, получи възможността да оказва много по-стабилно влияние върху „Разем”.
А качествените разлики между тази среда и разрастващата се империя на Качински, доколкото въобще ги има, са минимални. Ако сериозно се отнесем към либералната доктрина или направим елементарно съпоставяне със Западна Европа, ще установим, че полските “либерали” всъщност са група доста примитивни консерватори, както в икономическо, така и социокултурно отношение. Идеологията им, ако я сведем до нейната същина без декорацията, лесно може да бъде изчерпана с евтин патриотизъм, подчинение на католическата йерархия и налудничав неолиберализъм, сякаш все още е 1999 година.
Свързаните с този сегмент на политическата класа медии начело с най-знаменитата от тях „Газета Виборча”, рожбата на „легендарния” полски опозиционер от времето на социализма Адам Михник, погледнаха на „Разем” като на любопитно, но със сигурност не и сериозно явление, преценявайки че може би има смисъл да му се отдаде малко внимание, за да го забележи и широката публика. Това, разбира се, в нито един момент не означаваше, че „либералните” мозъци желаят да влязат в честен дебат с левите. По-скоро се отнасяха към „Разем” с надменност; най-често използваната фраза за описание на тази структура бе “млада левица”. Последваха всички комбинации с прилагателното „млада” – „млада партия”, „млади хора”, „млади активисти” и.т.н.
От самото начало и съвсем преднамерено „Разем” бе представена като несериозна групичка наперени младежи с инфантилни идеали, които хал-хабер си нямат от пазар, растеж и икономика като цяло. Отгоре на всичко тези „деца” не си дават сметка за ключовата за новите времена „борба за демокрация”. Поради възрастта им не са усетили никога на собствен гръб „кошмара” на народната република и се опитват нахално и нелепо да се налагат с някакви странни приоритети като социални неравенства или бедност! Не са наясно с това, колко по-важен е култът към антикомунистическите ветерани, но
нали са деца, а децата биват вироглави и упорити.
По този начин медийният кръг „Виборча” обясняваше на своите читатели и на привържениците на „либералната опозиция”, че левицата по принцип има някакъв сериозен системен или дори когнитивен проблем, понеже при очевидната „опасна обстановка” на “установяване на диктатура” тя вместо да се присъедини към свещения граждански поход срещу ПиС, се занимава с глупости като заплати, пенсии, цени на жилища и прочее. До голяма степен това и не беше някаква преднамерена игра или интрига от страна на редакторите на „Виборча”, а по-скоро израз на истинското им разбиране на нещата. Както за тях, така и за голяма част от читателите им, бедността в страната е наистина второстепенен проблем.
Тук се появява и един друг важен момент, свързан с общата политическа култура в Полша. Поради поколенчески и класови нюанси тези консервативни либерали се оказаха нещо като по-големи братя на левицата, тя реално така и ги възприема. Дори, ако се стига до остри спорове, то те в крайна сметка не са нищо повече от кавга в семейството.
„Разем” се вписа в този пейзаж направо перфектно! Влезе в ролята на разбунтуван тийнейджър, който се гърчи и крещи за самостоятелност, но не престава да очаква някой да му плати сметката за телефона, да му изпере чорапките и да му сервира обяд.
Този тип поведение създаде предпоставки за едно направо магическо мислене, че „либералите” – въпреки тяхната свързаност с църквата и отговорността им за катастрофата на прехода, имат някакви задължения от родителски или поне от семеен тип към новоизлюпената левица. Тази схема се оказа
поредният пирон в ковчега на „Разем”.
Колко ли пъти отчаяни кадри на тази партия – направо подивели от фрустрация, скърцаха със зъби, когато „либералните” партии и техните медийни бухалки, вместо да галят и хвалят “младите леви”, се придържаха към основните си повествования и собствените си интереси.
Ролята, която „Разем” сякаш съзнателно прие в тези обстоятелства, бе да раздава акъл на собствените си противници и да се опитва да им държи сметка, доколко се придържат към декларираните от самите тях ценности. Докато ги поучаваше, едновременно с това очакваше от същите тези хора достъп до медийните им платформи, където по равностоен и справедлив начин да бъдат отразявани постулатите и дейностите на лявата партия, която – поне на теория – трябваше да разбие монопола на „Виборча” по отношение на представянето на прогресивни политики.
Не един път се стигаше до куриозни ситуации, когато кадрите на „Разем” реагираха с искрено удивление срещу коментари, като този на знаменитата полска либерална журналистка Доминика Виеловиейска (дъщеря на отявлено десен политик), която заплашително обясняваше, че левите решения за жилищните проблеми означават насилствено настаняване на бедни хора по домовете на богатите.
„Невъзможно! Либералните медии нарочно лъжат!”.
Също така с ужас бяха посрещани многобройните намеци на различни журналисти, че „Разем” е „антиевропейска партия”, защото навремето се отказа от участие в някакво тържество в чест на Европейския съюз и брюкселската бюрокрация. Същевременно ръководството хвърляше огромни усилия да обяснява как организацията няма нищо общо с класическата мисъл на Карл Маркс и колко силно мрази думата „комунизъм”.
Полските пишман либерали се превърнаха в цензор на поведението и комуникацията на „Разем” и досега правят всичко по силите си партията да се представя като лява, но реално да не предприема нищо, което практически би я пласирало някъде извън това, което в тукашните условия се приема за политически център, демек – либерален консерватизъм.
Това вкара
„Разем” в режим на постоянни обяснения,
което впрочем бе и резултат от споменатото вече „тактическо решение”, взето през 2015 г., комуникацията да бъде построена така, че да грабне сърцата на „прогресивната градска класа”. По-просто казано: единственият демографски слой, към който партията се обръщаше, бяха разочарованите избиратели, „лявото крило” на Гражданска платформа – партията на Доналд Туск и „Газета Виборча”. Предвид, че ГП току що бе загубила от ПиС и беше принудена да сдаде властта след осем години дясно управление, приватизация на почти всичко възможно, поредица дерегулации на пазара на труда, мафиотска реституция по големите градове и многобройни идеологически отстъпки пред крайната десница, това нямаше как да даде друг, освен фатален резултат.
Може би най-абсурдният от много примери за това как „Разем” позволи да бъде вкарана в дясната схема и колко сериозно се отклони от левите политически категории, бе серията от съдебни дела, които ръководството заведе срещу различни публични личности, нарекли организацията “комунистическа”.
Разбира се, в Полша, както и в много други държави от бившия Източен блок, този термин не означава нищо конкретно и всеки е свободен да потърси собствена интерпретация. Така например депутатите на Гражданска платформа тълкуват налагани от полицията ограничения по време на антиправителствени демонстрации като „комунизъм”, а католическите талибани описват Европейския съюз като „комунистическо творение”. Същевременно обаче единствената организация, която реално се засягаше и то до такава степен, че нееднократно се стигаше до съд, бе „Разем”.
Логично, това предизвика реакции и в самата партия, където членуваха всякакви типажи – от либерали с елементарна социална чувствителност до социалисти/комунисти. Възмущението на последните от деянията на ръководството бяха потушавани с пълна сила.
Подобни „тактически решения” имаше много. Всичките се свеждаха до фактическия отказ на „Разем” от единственото ѝ предимство – да се говори с гняв срещу елитите, бизнеса и политиците. Постепенно партията загуби чара си на политически хулиган, отказващ да се държи прилично на банкетите, на които е канен.
Първото нещо, което организацията пожертва в името на медийната експозиция,
бе бунтовническият и антисистемен характер. Когато скоро след спечелените от ПиС избори новите управляващи пристъпиха към демонтажа на съдебната система, „Разем” съвсем основателно реагира срещу това заедно с „официалната” опозиция. За съжаление, същевременно пое ролята на защитник на ценност, наречена „върховенство на закона”, което докара нови идентичностни проблеми.
Постоянните крясъци как „никой не стои над закона”, приказки за права, свободи и конкретни записи в конституцията и общото законодателство доведоха до мислене, че постигането на „социализъм” или някакъв по-справедлив строй означава и се изчерпва с това просто всичко да се случва легално. Изведнъж всички забравиха елементарната истина, че законите са написани от богатите за спазване от бедните, а репресивният апарат на държавата, който ги прилага, е на страната на богатите. В резултат от всичко това една лява партия в страна, управлявана на практика от 30 г. от десницата, се амбицира да защитава статуквото, което ПиС демонтира, и започна да вдига лозунги за
„умерен прогрес в рамките на закона”.
При тези обстоятелства „Разем” нямаше вече как да се измъкне от ролята си на ученик-отличник. И от тази си позиция предлагаше жонгльорство със статистики и резултати от изследвания, постоянни приказки за научни доказателства и за рационални политики, изхождащи от тях, плюс сложни уравнения, обясняващи различни бюджетни нюанси, стараейки се по този начин да стигне до сърцата и умовете на „либералите”.
„Разем” се превърна в ексклузивен клуб на по-добре информираните, но и изключително чувствителните, които лесно се засягат – изходната им точка винаги е тази на жертва. Отгоре на това падна и капакът на изключително силните тенденции за упражняване и задълбаване в т. нар. политики на идентичността. Дори и без някой да го е инициирал съзнателно като процес, това просто изпълни вакуума след изтеглянето на съдържателните елементи от политическия профил на организацията.
Досещате се, че никой не харесва отличниците в класа, особено ако те са в скъп частен лицей за младежи от богати семейства от големи градове.
Поредният патологичен резултат от тази серия капитулации бе очистването на политическата комуникация от страна на „Разем” от всякаква емоционалност.
Наблюдаването на това как наши
партийни експерти убиват леви принципи,
разказвайки за тях с тон на университетски преподавател, отвратен от нивото на своите студенти, е направо покъртително. Наративът, който предлагахме, бе постна манджа от сложни думи, високоспециализирана терминология, цитати от документи, описващи процедури, определени от ЕС, правителствени документи и експертни разработки. Потенциалните ни привърженици заспиваха преди да добият елементарна ориентация относно политическата ни програма. Представители на партията, която изначално си постави за цел да хакне масовото съзнание – особено това на по-бедните, започнаха на всеки сериозен въпрос да отговарят като юристи – „зависи”, а после с надменност в тона и мимиката обясняваха сложността на света, човечеството и живота.
Отказът на „Разем” да изгради повествованието си въз основа на съдържателна лява политика обрече партията да нагази в още два капана. Първият бе, че членската маса започна да упражнява вид племенно поведение – под всеки един пост в социалните мрежи с дори най-мека и културна критика към нас, изригваше вулкан от истерични коментари, което ни създаде репутация на нацупени и надути. Вторият пък бе
експлозията на политиките на идентичността
и развиването им до параноидна степен по най-загубения модел на американските либерални академици, на всичкото отгоре доста неумело прилаган в полските условия.
В него политиката не е изражение на колективни, общностни интереси и преодоляване на тези противоречия в полза примерно на бедните, които имат различни интереси от богатите; на работниците, които имат различни интереси от тези на собствениците и т.н., а просто пространство за изтъкване на индивидуалната ти идентичност и самореализиране в зависимост от собствените ти страсти.
Това реално съдира от всяко едно политическо изказване неговата същност и в центъра на вниманието поставя въпроса кой и с каква идентичност е заявил нещо, а не какво точно е предложил или опровергал. Фокусът е изцяло изместен и откъснат от икономическата и класовата реалност. В този ред на мисли няма „идентичност на синдикалист”, „идентичност на медицинска сестра” или „на миньор”; извършва се специална акробатика на пръв план да се извлече националната принадлежност, сексуалната ориентация или вероизповеданието.
Точно заради това личност като Роберт Биедрон в Полша може да се представя хем като „ляв”, хем като „политик” – защото е отявлен гей. Освен това се стигна до куриозна ситуация, в която правото на мнение, камо ли на коментар, се отнема на всеки, чиято идентичност не го свързва пряко с темата на дебата. Преди години съвсем правилно се възмущавахме от това как дебатът за абортите в Полша се упражнява главно от мъже в нерепродуктивна възраст. Сега обаче опряхме до другата крайност, където право на глас имат само онези, които могат в рамките на такъв разговор да разкажат за собствените си опити. Амбициите от политически стават персонални и кадрови. Вместо да се стремим да ликвидираме бездомността, бедността, глада, започваме – съзнателно или не – да вървим към схема, в която богатите трябва да се образоват, да минат специални курсове и да престанат да дискриминират бедните, а във всеки един научен панел или надзорен съвет да има по един човек, който е социално изключен по някаква линия. Кой знае? Може би в бъдещето ще убедим корпорациите, освен антидискриминационни „седмици на дъгата”, да започнат да организират и „седмици на бездомността”? Това би бил специален период, в който можеш открито да заявиш на колегите си, че си бездомник, без да рискуваш някой да ти отвърне грубо. А получаваш и шанс да откриеш по-богати и по-успели от теб нови приятели!
Разбира се, горният пример е в известна степен нереален, но не толкова поради представянето на бездомник като служител в корпорация, а понеже политиките на идентичността са скроени така, че всякакви нюанси, свързани дори косвено с икономическото положение на единицата, да не бъдат уважени. Та бездомността не е лесна тема за дискусия с „лявото крило” на Гражданска платформа.
Интензивната експлоатация на политиките на идентичността не само изгради
стена между нас и народните маси,
а и ни вкара в особено гротескни конфликти с важни и активни земеделски сдружения и синдикати. Достатъчен повод за масова вътрешна съпротива срещу подобни съюзи – при това често в моменти на повишено социално напрежение, протести и прочее – бе липса на достатъчно уважение от страна на тези организации към феминистки, антиклерикални, антирасистки или антихомофобски претенции. Примерно, поради страх да не бъдем обвинени в антисемитизъм „Разем” отказа да вземе конкретна позиция против реституцията при поредния скандал, свързан с тази тема. Силното обществено вълнение и очевидната патология на този процес се оказаха по-малко важни от възможни обвинения, свързани с факта, че част от бившите собственици на имоти, одържавени след 1945 г., са били от еврейски произход.
Този модел нямаше как да не намери отражение и във вътрешнопартийната култура. Въпроси като феминизъм много бързо биваха изпирани от политическата им същност и инструментализирани съгласно насадените парадигми на политическата коректност. По този начин една от големите ни кампании “Жените към политиката” излъчваше вместо политическо, инструментално послание. Не „Ела с нас, за да променим света заедно”, а по-скоро „Присъедини се да бъдеш и ти жена в политиката”. Съавторката на четената от вас статия в качеството си на член на управителния съвет на „Разем” цяла година бе разкарвана по различни панели и дискусии, организирани от регионалните структури на партията.
Показателно за това как е бил подреден наративът е, че по време на нито едно от тези мероприятия не бях запитана за моите опити като профсъюзна активистка, като човек, участвал в блокади на насилствени изселвания от жилища. В по-общ план никой не задаваше въпроси, свързани с пазара на труда или трудовото законодателство, нямаше разговор по важни международни теми или дори екология. Всички бяха фокусирани само и единствено върху факта, че съм „жена в политиката”. Сякаш в мен има нещо чудовищно – три гърди, или четири ръце. Чувствах се като някакъв сензационен уникум, който заслужава да бъде показван из различни места, та всички да могат не само да ме гледат с удивление, а и да говорят с мен.
Забележително е, че въпреки изместването на почти целия ни фокус към идентичностните въпроси и огромните ни усилия да отворим достатъчно пространство за всички възможни самоопределения, които могат да хрумнат на един човешки ум, не обърнахме грам внимание на социалната композиция или, ако щете, на класовата структура на самата организация. Няма друго политическо формирование в Полша, в което да има такова количество абсолвенти на елитни частни университети – ВУЗ-ове, за които референтна точка завинаги ще останат „Газета Виборча” и ветераните на прехода. Защото
те израснаха в тази весела приказка за успех, прогрес и растеж
и усвоиха всичките поместени в нея ценностни послания. Дори да ги отхвърлим на някакво рационално ниво, те винаги присъстват в качеството си на тази вечна точка на „философски” спорове, които се водят по време на семейни тържества и събирания между деца и родители, вместо да се тълкуват като конфликт или дебат с политически съперник. Малцина наши хора, които имаха фантазията да участват в някой марксистки студентски кръжок, са чули, че правото в буржоазната държава е репресивен инструмент в ръцете на богатите, но никой от тях не е усетил това нещо на собствения си гръб. Нас полицията никога не ни е тормозила заради това как изглеждаме или какви дрехи носим, за нас писмата от данъчните служби или от общината, които получавахме, винаги бяха разбираеми и четени спокойно, пък и те никога не са засягали непогасени финансови задължения.
При такова натрупване на “академици” нямаше как езикът, мисленето и поведението на партията да е различно от това, на което те са свикнали. Склонността всеки един проблем да бъде превръщан в интелектуален лабиринт и сложното му и обширно описване се цени високо по университетските кабинети. Хората с по-малък социален и културен капитал обаче бързо се отчайваха и, отказвайки се от по-нататъшен активизъм, просто си отиваха. Не за друго, а просто поради тоталните контрасти, които ги караха да се чувстват некомпетентни да вземат думата, камо ли пък да задават тон. Твърде лесно попадаха в ситуации, в които с изказване или жест несъзнателно преминаваха все по-тесни и строго изградени граници. А радикалното и романтично по народен начин послание „Крадците и мошениците да си ходят – искам си парите!” с всеки изминал ден се тълкуваше все повече и повече като отблъскващо, просташко и примитивно.
Въпреки упадъка, който претърпя „Разем” и който очевидно маркира края на тази инициатива като една хубава приказка, не съжаляваме, че поехме тежкия ангажимент и че вложихме ужасен труд в изграждането на тази партия.
Научихме няколко изключително важни неща.
Първо: създаването на сериозна лява политическа сила в източноевропейски условия е възможно. При това – без спонсори, без задкулисни сделки и без корпоративна опека.
Второ: докато една такава партия предлага радикални послания извън приетите рамки на приличното държание и официалния дискурс, тя печели внимание сред групите, които има претенциите да представя.
Трето: в условия на десен монопол самото присъствие на подобна структура е до такава степен неудобно за управляващите, че всички активно се включват в борбата срещу нея, което, колкото и да е неприятно, носи конкретни политически дивиденти и утвърждава позицията ѝ в народното съзнание.
Грешките, които са недопустими при всякакви евентуални други подобни опити са ясни: никакво доверие на либералите; спазване на здравословна дистанция от признатите медийни и политически центрове; изграждане на структури само с хора, които имат реална политическа нужда от левица, а не с разглезени дечица, за които това ще бъде поредната интелектуална авантюра; възможно тясно сътрудничество със синдикатите и с други работнически организации.
Смислената идентичност се гради само въз основа на общност на интереси, енергия за борба и желание за тежка работа. Освен това:
- Да чупим клишета, да не обръщаме внимание на „приличното” и „коректното” – приемането от страна на мейнстрийма е смъртоносна целувка за левицата;
- Колкото по-прости и ясни са посланията и лозунгите, толкова по-добре: „Крадци! Мафия! Къде ми е заплатата?!” е напълно достатъчно като за начало;
- На всяка цена да се придържаме към последователно леви, социалистически идеи, без шикалкавене, маньоври и заиграване с десните; те са толкова силни, че дори да катерят по нанагорнище със затегната ръчна спирачка, ще ни смажат, ако се съгласим да играем в техния двор;
- Страхът някой случайно да не ни нарече това, което не сме, е инфантилен и глупав; за десните винаги ще си останем „болшевики” и винаги ще хвърлят различни обиди по нас или ще ни приписват отговорност за „жертвите на комунизма”; трябва да атакуваме опонентите ни, а не да се защитаваме от измислени глупости, на които е редно да се смеем, вместо да ги приемаме насериозно;
- Левицата трябва да бъде самостоятелна и автентична; всеки лост, подаден от вражеска организация, медия или платформа, е фалшива любезност.
Лично ние си набавихме тежки травми, но и научихме много – за съжаление, само от собствени грешки. Предлагаме ви този текст с дълбоката надежда да ги спестим на вас.
