В категории:Общество

Що е то дребноколониализъм?

Какво е общото между инатливо настояващите, че „Македония си е наша“, и ентусиазирано обслужващите опортюнизма на Ивайло Пенчев организатори на софийския гей парад? И едните, и другите са изразители на една специфична нагласа към света и заблуда за собственото им място в историята

Определение: Дребноколониализмът е всекидневна идеология на въображаема и като цяло безобидна форма на господство. Той се разиграва в историческите граници на миналото и се упражнява от субекти, провалени в опита си да постигнат реализация на класово съзнание и в материална реалност, доказваща едно винаги желано, но катастрофално неосъществено подчинение.

Уточнение: Дребноколониализмът е лишена от материален класов ресурс идеологическа позиция на човек, който някога е бил в отношение на определено надмощие над някаква друга група хора, чиято последваща еманципация си остава непрежалима.

Дотолкова, доколкото ми е известно и успях да проуча въпроса, този термин досега не е бил употребяван от изследователи и теоретици, и затова бих си позволил дързостта да се опитам да го опиша като специфичен феномен, който характеризира много конкретни обстоятелства на, в общия случай, една гражданско-моралистка трагика, която линее в отсъствието на съзнателно самоосъществяване в историята и политиката.

Кой е дребноколониален? Дребноколониален човек е например българинът, чиято най-отявлена, но не и единствена, възможност днес да се изживява като колониален субект и подчинител е държавата Северна Македония. Според него „добросъседските отношения“ се основават на изначалното унижение, че той въобще да трябва да признава нещо, което по правило и убеждение си е „негово“. Тъй като междувременно е изгубил това нещо, днес редкият шанс да възтържествува като колониален субект за него означава да предефинира „добросъседството“ като дипломатическо изтъргуване на едно асиметрично „приятелство“, ръководещо се от опортюнизма на ситуацията. Разбира се, българският македонист е дребнав в своя инат да изпроси признанието си като „авторитет“ и отдавна низвергнат „голям брат“, бъркайки ината с желанието. Неговата дребнавост в колониалната му претенция идва именно от желанието да бъде признат, а не реализиран като колонизатор. За последното той е твърде мързелив: достатъчна му е утехата на изпросеното „добросъседство“, което е успял да дефинира според тоягата на настоящето.

Друг пример за дребноколониално мислене и практика е вече почти традиционното слагачество на Организационния комитет (ОК) на софийския гей парад, който от 2018 г. се възползва от опортюнизма на лошото момче на добрия българския капитализъм Ивайло Пенчев и неговата компания Уолтопия. Вероятно вече си личи, че между дребноколониализма и опортюнизма има пряка връзка. В конкретния случай ОК се надява всички някак да превъзмогнем вече утвърдената през годините цинична поредица от сексизъм, класизъм, корпоративен опортюнизъм, розово изпиране на образ и какви ли още не постижения на този тъй банален анархокапиталистически Джеймс Дийн, само и само да спечелим някаква морална победа сред българското общество и да го убедим, че успешният бизнес е откъм печелившата страна на историята. При този фрапантен случай на опортюнистичната взаимоспомагателна метода, при която две страни взаимно се експлоатират от чисто опортюнистични мотиви, наблюдаваме особена и уникална реципрочност на дребноколониалното въстание на разума срещу историята – че дори и собствения интерес – на една общност, която винаги се е определяла през пресечни борби. Тук обаче ОК скача според една хипотетична тояга на бъдещето, при която надеждата е че една маргинализирана група ще бъде извисена граждански-морално, защото е била призната и подкрепена от някакъв вече припознат господар – в случая шефа на добрия български капитал.

Както вероятно се усеща, вторият основен елемент на дребноколониалния субект е признанието. С уговорката, че той бърка признанието със слагачество, независимо от неговата етико-политическа цена. Надценяването силата на опортюнизма заслепява погледа на дребноколониалиста и той често не вижда цената на търсеното признание като по същество унижение на моралните му устои. Тегобното съчетание от опортюнизъм, желание за признание и слагачество кулминира в една на пръв поглед пренебрежима дребнавост, просто защото дребноколониалистът няма никакво намерение да се превърне в колониалист. Но тази пренебрежимост е все пак способна да завладява цели обществени слоеве по силата на своя бандитско-трансгресивен чар и в този смисъл дребнавостта не е изцяло безобидна. Излъчваното послание на безсилна антисистемност, системно пренасяна от медиите, пък е пряка последица на слагачеството.

Когато вашият съсед, притиснат от международното положение и под напрежението на непреодолимия обществен натиск ви каже, че #AllLivesMatter, той няма никакво намерение нито да пребие някой, нито да му навреди. Това усилие е твърде идеологически разкриващo за истински мързеливата му същина. В този смисъл дребноколониалият начин на мислене е по същество упражняване на онтологичен мързел, но винаги на инат на световната история.

Нека сега се опитам да изложа и някои теоретични последици и обобщения, свързани с класата на дребноколониалистите.

Ако дребната буржоазия възниква от колониални структури и класови наслоения, то дребноколониалната класа сама по себе си е от самото начало дисквалифицирана от това да се числи към колониално минало и настояще. Тя не възниква от подхвърлените останки на друга по-висшестояща класа, към която се стреми. Така и истеричният ѝ зов за признание отеква в някакво минало, което обикновено е предмет на спор. В основата на класовото съзнание на дребноколониалиста е заседнал възгледът, че класовото му развитие до реален колониален субект е скопено от невъзможността едновременно да управлява и да се оплаква от тези, които той не може да управлява.

Дребноколониалното съзнание е в този смисъл едно мрънкащо-онтологично свръхсъзнаване на властта. То винаги намира за свой отдушник далечни врагове: но за разлика от националистическото въображаемо на редовия националист (че дори и патриот), дребноколониалният човек няма никаква конкретна надежда за успешно бъдеще на своето собствено себенадмогване. Това, което му дава сигурност да се преживява като автентичен поробител единствено на някаква свещена истина, по правило за него „пренаписана“ от „силните на деня“, е, че настоящето е винаги поробено от проваленото бъдеще на класовия му интерес. Именно поради това дребноколониалистът никога не прави нищо, за да реализира своя класов интерес, деклариран винаги във високо историзирани и моралистки термини.

В същото време дребноколониалната класа вижда себе си винаги в перспективата на едно фатално бъдеще, в което моралистките ѝ устои са предварително подкопани от несправедливото минало, отнело ѝ всякаква възможност да се осъществи като класа на колониалния интерес. В тази порочна логика на взаимно скопяване на минало и настояще бъдещето на дребноколониалиста няма абсолютно никакво значение, тъй като, както вече отбелязахме, той е морално опортюнистичен и исторически мързелив слагач.

Всяка класа разполага с някакъв ресурс, който манипулира и управлява, а предприемаческият ресурс на дребноколониалните е не самата история, а единствено исторически раздробени разкази за злощастната осуетеност на техния възход. За разлика от дребните буржоа и компрадорската буржоазия, които са способни да осъществяват своите класов интерес и влияние под надзора на техните господари, дребноколониалистите оплакват и фетишизират отсъствието на подобни господари по подразбиране, но никога твърде директно. Оставена без така желания надзор, тази класа превръща жалейката си по него в действителен материално-класов ресурс. Като класа, обаче, дребноколониалните са разпръснати из различни други класи и се обединяват като особена класа именно когато липсващият господарски надзор може ситуативно да ги обедини. В крайна сметка смисълът на подобно класово самосъзнание се изразява в образуващата го потайност на историческите сили, които винаги несправедливо са прекършили световноисторическите му десница и размах. При все това липсата на господари служи за оправдание те самите да не бъдат господари и да са лишени от класово-материален ресурс – затова и отсъствието на такива господари се преобразува в линееща идеологическа платформа на едно идейно-моралистко надмощие на катастрофизма.

Накрая, трябва да отбележим че дребноколониалистът е винаги в позиция на губещия, но само доколкото позицията на загубенячество никога не бива призната като обективно-историческа. Действителният исторически фон на отколешна, но изгубена привилегия, структурира моралния фатализъм на дребноколониалиста като обективна реалност. Губещата позиция не е просто фетишизирана: в съзнанието на дребноколониалиста тя винаги се превръща в стратегия за борба със злодеятелите на всякаква прогресивност в историята. За дребноколониалната класа да изгубиш всякога означава да спечелиш именно като скопен колонизатор. Магическото мислене, присъщо на това преобръщане позволява на всички дребноколониални души да се изживяват като съчинители на история, която все пак ще бъде написана някой ден от някой друг.

Този друг, разбира се, ще ги признае в едно хипотетично бъдеще, от което дребноколониалистът няма никакъв интерес. И точно тази липса на интерес, в крайна сметка, съставлява класовия интерес на тези странни душегубци на нашето съвремие.

Авторът изказва благодарността си към Явор Сидеров за плодотворните му коментари и забележки.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар