В категории:Свят

Защо бе убит Патрис Лумумба

Първият лидер на независимо Конго се съпротивляваше на белгийския колониализъм и корпоративните интереси. Затова той плати с живота си при подкрепения от САЩ преврат преди 59 години

Патрис Лумумба. Снимка: Wikimedia Commons

Патрис Емери Лумумба е радикален антиколониален лидер, станал първия министър-председател на независимо Конго едва на 35 годишна възраст. Седем месеца след началото на мандата си, на 17 януари 1961 г., той е убит.

Борбата на Лумумба срещу белгийския расизъм започва през 1957 г., когато е хвърлен в затвора от колониалните власти по измислени обвинения. След като излежава присъдата от 12 месеца, той си намира работа като продавач на бира. С времето той започва да развива ораторски способности и става все по-активен защитник на идеята, че голямото богатство на минерали в Конго трябва да облагодетелства конгоанския народ, а не чуждестранните корпоративни интереси.

Политическите хоризонти на Лумумба се разширяват отвъд Конго. Скоро той е въвлечен в общата вълна на африкански национализъм, обхващаща континента. През декември 1958 г. президентът на Гана Кваме Нкрума кани Лумумба да присъства на Панафриканската народна конференция, в която участват граждански сдружения, синдикати и други масови организации.

Две години по-късно, след масов натиск за провеждане на демократични избори, Лумумба в качеството си на лидер на Конгоанското национални движение печели първия парламентарен вот в страната. Той встъпва в длъжност през юни 1960 г.

Но прогресивно-популистките му предложения и съпротивата му срещу сепаратисткото движение в Катанга (подкрепяно от  минни корпорации и управляваните от бели колониалисти държави в Южна Африка) му създават много чуждестранни и вътрешни врагове. Сред тях са белгийската държава, компаниите, добиващи ресурси в Конго, както и, разбира се, белите политически лидери в Южна Африка. Напрежението нараства, а Организацията на обединените нации отхвърля молбите на Лумумба за помощ. Той решава да поиска съветска военна помощ, за да потуши подклаждана от подкрепяните от Белгия сепаратисти. Това се оказва последната капка.

Лумумба е отвлечен, изтезаван и екзекутиран от преврат, подкрепен от белгийските власти, Съединените щати и Обединените нации. С него умира и част от мечтата за Обединено, демократично, етнически плуралистично и пан-африканистко Конго.

Убийството на Лумумба и замяната му с подкрепяния от САЩ диктатор Мобуту Сесе Секо полагат основите на десетилетията на вътрешни конфликти, държавен терор и икономически упадък, белязали постколоналната история на Конго. Дестабилизирането на конгоанското общество под бруталното управление на Мобуту – продължило от 1965 до 1997 г. – кулминира в серия от опустошителни конфликти, известни като първа и втора Конгоански войни (или „Африкански световни войни”). Тези конфликти погълнаха и почти всички съседи на Конго – в крайна сметка в тях бяха въвлечени девет африкански държави и около 25 въоръжени групировки. До официалния край на конфликта през 2003 г., броят на загиналите в резултат на боевете и последиците от тях бе достигнал около 5.4 млн. души – което прави тази война най-кървавата след края на Втората световна.

Особено в светлината на турбулентната траектория на Конго след убийството му, Лумумба и до днес остава източник на отчаяние, дискусии и вдъхновение сред радикалните движения и мислители в Африка и не само там. По случай годишнината от преврата в Конго, списание Jacobin публикува интервю с Жорж Нзонгола-Нталаджа, водещ конгоански интелектуалец и автор на биография на Лумумба.

– Вероятно най-известното събитие от живота на Лумумба си остава трагичният му край. Докато в Белгия има някакво поне символично признание за ролята на държавата в неговото убийство, то в Съединените щати няма подобно нещо. От ваша гледна точка, как би изглеждала една пълна разплата за убийството на Лумумба?

– Не би могло да има пълна разплата за убийството на Лумумба. Никаква сума пари или друга форма на компенсация не би могла да донесе справедливост за страданията на Конго, причинени от загубата на този млад лидер визионер, който можеше да спомогне за изграждането на добра държава. Никаква сума пари не би могла да донесе справедливост за децата му, след като са израснали без любящ и подкрепящ баща. Същото се отнася и за жена му и останалите му близки, чиято загуба не би могла да се смекчи от материални придобивки.

Това, което е необходимо да направят всички съучастници в убийството на Лумумба, е преди всичко признание за престъплението, което са извършили срещу него, семейството му, Конго и Африка; извинение за причинената вреда в това отношение; и усилие да се отдаде чест на първия демократично избран лидер в Конго чрез популяризиране на наследството му чрез училища, обществено образование и културни събития във всички страни, чиито лидери са участвали в неговото унищожение, като се започне от самото Конго.

– Въпреки особеностите на етно-културната среда, в която е роден, Лумумба става известен със своя пламенен мултиетнически и дори панафрикански светоглед. Има ли някакви аспекти от израстването му в региона Санкуру, които са го предразположили да отдава голямо значение на конгоанското единство и етническо разнообразие? 

– Макар Санкуру да е познат най-вече като родина на народа тетела, към който принадлежи и Лумимба, регионът е населяван и от други етнически групи, озовали се там в резултат на дейността на суахислките и арабски търговци на роби, както и на белгийските колонизатори. Освен че е израснал в мултиетническа среда, Лумумба прекарва формиращите си години между 1944 и 1956 г в Кисангани – един от големите градове в Конго с етнически разнообразно население.

– В биографията му пишете, че докато е работел в пощенската служба на белгийската колониална власт, Лумумба първоначално се е надявал да има възможност да се издигне над статута си на местен и да  получи статут на “évolué” (еволюирал, издигнат), т.е. почетен европеец. В кой момент Лумумба се отказва от надеждата да придобие елитен статут в колониалното общество и за сметка на радикалната съпротива срещу белгийския колониален проект?

– Докато работи Кисанги, Лумумба придобива както свидетелство за граждански заслуги, така и статут на “évolué”. Но в колониалната реалност тези “постижения” на социалната мобилност са измамни, защото расизмът продължава да показва грозната си глава чрез заплатите и възможностите за развитие.

Макар че на Лумумба е поверена позиция, обикновено запазена за европейци – управител на услугите за парични преводи – заплащането му се определя от расата, а не от функциите му. През 1956 г. той получава еквивалента на 100 щатски долара, което е между една десета и една петнадесета от размера на заплатите на европейските служители с подобни задължения. Европейските му колеги също така получават безплатни жилища, автомобили, както и напълно платена шестмесечна отпуска в родната Белгия на всеки три години. Тези реалности на колониалната ситуация в крайна сметка го карат да изостави наивната надежда, че някога белите и “évolués” ще работят заедно за издигане на “невежите маси” в белгийско-конгоанското общество, и го тласкат в посоката на африканския и конгоански национализъм.

– Как конгоанските националисти са гледали на насилието като средство за постигане на политическа независимост, и на какво позиции е стоял Лумумба по този въпрос? 

– Като цяло конгоанслите националистически лидери вярват силно в ненасилието и Лумумба не бе изключение. Поради това всички те са шокирани от масовото въстание за независимост на 4 януари 1959 г. (което избухва Леополдвил, днешна Киншаса, след като на членове на антиколониалистка партия е отказано правото на събиране. Днес в Демократична република Конго годишнината се празнува като “Ден на мъчениците”. Това е първото мащабно избухване на насилие в движението за независимост и маркира повратна точка в антиколониалната борба). По-късно лидерите на движението осъзнават, че масовото насилие може да се използва като разменна монета в конфронтацията им с колониалните господари. Последните откриват, че е трудно да поддържат реда и контрола над голямата територия на Конго, след като масите са започнали да отхъврлят колониалната власт и вече не са склонни да ѝ се подчиняват.

– Каква е ролята на международните минни компании в подтикването на провинция Катанга да се отдели от Конго и в подклаждането на кризата в страната? 

– Международните компании, контролиращи минна империя, простираща се от Катанга до нос Добра надежда, никак не харесват идеята за радикално националистическо управление в Конго – управление, което вероятно би понижило маржовете им на печалба с повишаване на данъците и лицензите, за да подобри живота на обикновените конгоанци. Преди това тези компании са отблъсквали усилията на белите заселници да получат парче от баницата, както се е случило в Южна Африка, Родезия (Зимбабве) и Югозападна Африка (Намибия). След идването на Лумумба на власт обаче корпорациите сменят тактиката и сформират съюз с расистките бели заселници и десните политически лобита в Съединените щати и Обединеното кралство.

Този съюз не само легитимира отколешната мечта на белите заселници да получат политическа власт в Катанга, но и осигурява средствата за поддържане на сепаратистките стремежи с помощта на Белгия, Великобритания и Франция.

– Би могло да се каже, че кризата в Конго се корени в опортюнисткия съюз между белгийските заселници и корпорациите, споделящ общи бизнес и политически интереси с управляваните от бели колониалисти държави в Южна Африка. Вие описвате тази коалиция като “контрареволюция срещу националното освобождение”, целяща да противодейства на радикалния национализъм, завладяващ континента. Можете ли да ни кажете повече за този съюз?

– Конгоанската криза не може да бъде разбрана без да се спомене организираното от Белгия отделяне на Катанга, както и сътрудничеството на международните минни компании, плащащи на бели наемници, които да действа заедно с белгийските войници. Отказът на ООН да използва сила за изхвърляне на белгийските войски и наемници, биещи се за отцепниците, води до конфликт между Лумумба и генералният секретар на ООН Даг Хамаршелд. От архивните материали се вижда, че Хамаршелд е бил много враждебно настроен към Лумумба. (Само месеци след убийството на Лумумба, Хамаршелд също загива при съмнителни обстоятелства Бел. прев.)

– Как тази група от доскоро конкуриращи се международни и местни актьори стига до съгласие, че е необходимо Лумумба да бъде убит?

– Той е представлявал най-съществената пречка пред осъществяването на тяхната схема за налагане на неоколониално господство в Конго, започнала с отделянето на Катанга.

– През 1960 г. Лумумба той пише на жена си следното то затвора: “Ще дойде ден, в който историята ще заговори. Но това няма да е историята, на която учат в Брюксел, Париж, Вашинтон или ООН. Това ще е историята, преподавана в страните, които са извоювали свобода от колониализма и неговите марионетки. Африка ще пише собствената си история, както Северна, така и Южна, и това ще бъде история на слава и достойнство”. Успял ли е Лумумба в краткия период, в който е премиер, да артикулира подробна визия за това как възнамерява да трансформира държавата и обществото?

– Можем да зърнем части от визията му за постколониално Конго в няколко от основните му речи и писма. Макар националното единство, независимостта и суверенитета на Конго да поглъщат основна част от вниманието му предвид контрареволюционната ситуация след 10/11 юли 1960 г. (белгийската инвазия и отцепването на Катанга), неговата основна грижа е как да трансформира наследените структури в държавното управление и икономиката така, че да бъде подобрен живота на обикновените хора.

– Подобно на Амилкар Кабрал, Томас Санкара и Стив Бико, мъченическата смърт на Лумумба го превръща в мощен символ, който продължава да вдъхновява радикални движение в Африка и до днес. В предговора към книгата си описвате накратко вдъхновението и внезапното разочарование, което сте изпитал като гимназист (изключен заради антиколониални дейности), станал свидетел на трагичния възход и падение на Лумумба. Дали африканците, и не само те, са успели да се възстановят от историческата травма от убийствата на едни от най-обещаващите лидери на континента? 

– Тъй като всички споменати от вас убити лидери са жертви на световни сили и/или техните съюзници в Африка, като Португалия от времето на фашистката диктатура или ЮАР от времето на апартейда, не виждам защо тези световни сили биха се загрижили за ефекта, който убийствата на презираните от тях африкански лидери има върху местните народи. Така че зависи от нас, африканците, да следваме ученията на  Амилкар Кабрал за това как трябва да познаваме слабостите си и да работим за преодоляването им, както и да работим за осъществяване на идеите на Кваме Нкрума за колективна континентална сигурност. Нуждаем се от собствено НАТО, за да осигуряваме сигурността на народите си и на прогресивните си лидери, чийто живот и дело са заплашени.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар