С безсмъртния си Бай Ганьо Алеко Константинов е създал толкова универсален персонаж, че той неспирно се материализира ту тук, ту там из широкия свят.
Последното му превъплъщение цъфна в Боливия – страната, в която с форсиран от крайната десница държавен преврат бе свален левият президент Ево Моралес и сега една нелегитимна временна власт готви провеждането на избори.
Кандидатурите си за нов държавен глава вече обявиха и преките организатори на размириците, довели до преврата. Сред тях с най-големи „заслуги” е Луис Фернандо Камачо, ръководител на ултрадесния Граждански комитет в град Санта Крус, който е убеден, че най-добре ще може да ръководи Боливия. За свой подгласник като вицепрезидент той лансира съратника и съидейника си от град Потоси Марко Пумари, който оглавява там сроден Граждански комитет.
Марко Пумари произхожда от бедно индианско семейство и съюзяването му с Камачо при свалянето на Ево Моралес беше алибито на крайнодесните срещу обвиненията към тях, че са расисти, че мразят индианците и че затова атакуват президента индианец. Така че президентско-вицепрезидентската двойка между кандидатите Камачо и Пумари имаше за цел да приобщи и неориентирания електорат сред индианските общности.
Само че преди няколко дни този идиличен тандем взе, че се разпадна. Камачо изненадващо оповести, че двамата се разделят и всеки сам ще се състезава за държавен глава. Това решение озадачи мнозина и съживи отново небезоснователните обвинения в расизъм срещу Камачо.
Сега обаче излезе на бял свят аудиозапис от разговор между него и Пумари, който показва причината за разрива. Той бе разпространен от боливийската телевизия „Гигависион”. От него става пределно ясно, че за развалянето на съюза Камачо-Пумари е виновен не друг, а проникналият чак в сърцето на Андите дух на нашенския Бай Ганьо, обладан от бляна за „Солунската митница”.
На записа се чува, как в разговор за бъдещата им съвместна дейност Пумари поставя на доста заможния Камачо условието първо да получи от него 250 000 долара и контрола над две митници… А Камачо му отговаря, че не може да позволи да бъде изнудван и затова нека всеки да поема по пътя си.
След телевизионното излъчване нито един от двамата не отрече автентичността на записа, но веднага започнаха да се карат кой е направил записа и кой го е дал на медията.
Камачо е категоричен, че не е той и че ако е имал такъв замисъл, щял още веднага след срещата да разгласи съдържанието ѝ, а не дни наред да понася „нападки и лъжи”, като „доблестно” премълчава този „частен разговор”, станал причина да се раздели с Пумари. Камачо допълва и недомлъвката, че били изречени и „още по-сериозни неща”, но без да ги уточнява. Може би с послание към Пумари, че ако не се сниши, ще има нови „разкрития”?…
Самият Пумари, естествено, твърди, че думите му от записа били извадени от контекста и че той не искал митниците за себе си, а за своя град Потоси. Парите пък били нужни за „необходимата логистика” около кампанията му. Обобщението му е, че срещу него е поведена „мръсна война”.
Вероятно си представя като „чиста” войната за свалянето на Ево Моралес, която водеше заедно с лика-приликата си Камачо. Който пък, на свой ред, сега предпочита да се продаде на електората по-скоро с лаврите на принципен борец с корупцията, отколкото като приятел с индианците. Несъмнено духът на Бай Ганьо го е споходил и него с прозрението от „Разни хора, разни идеали”: „Туй комитети, туй дружества, организация, пропаганда — всичко е бошлаф!” Пумари прибърза сега с митниците, а Камачо е по-печен – той си знае кога ще им дойде времето. Първо трябва да се яви целият в бяло пред народа, да спечели изборите, а после, то се знае: „…само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата (и цялата държава, богата на литий, до печалбите от който Ево Моралес не допусна бизнес-хищниците от Санта Крус и Потоси – б.р.), па ела хортувай ти сетне с мене…”
About The Author
