„Аз съм на 22 години и това е последното ми писмо“, казва младият човек. Лицето му е скрито с черен плат – само очите, уморени и непоколебими, се виждат под рошавия му бретон. „Страхувам се, че ще умра и няма да ви видя повече,“ продължава той, а ръцете му треперят. „Но не мога да не изляза на улицата“.
Анонимният демонстрант – един от многото в Хонконг, пишещи до любимите си хора преди да излязат и дa се изправят пред полицейското насилие в града – бе сниман от New York Times миналата седмица пред някакво случайно стълбище. Но тази сцена можеше да е снимана навсякъде, и не само защото бялата стена зад него не се отличава с нищо.
От Азия до Латинска Америка, от Европа до Близкия Изток, млади хора се събират около стълбища, задни улички и мазета, и лицата им излъчват същата смесица от екзалтация и изтощение. „Бедствието на „хонконгския хаос“ вече удря и западния свят“, декларира бившият китайски дипломат Уанг Жен в едно от официалните издания на Комунистическата партия, след като се появи информация, че протестиращите в Каталуния черпят вдъхновение от тези в Хонконг. „Можем да очакваме и други страни и градове да бъдат застигнати от този потоп“.
Уанг е прав за потопа. През същата седмица, в която искащите независимост от Испания окупираха барселонското летище и блокираха магистрали, активисти на „Борба за съществуване“ направиха същото с основни мостове и площади в Лондон, което доведе до близо 2000 ареста. И двете масови мобилизации използваха тактики на протестиращите от Хонконг – включително бързо и гъвкаво придвижване, вдъхновено от известната мантра на Брус Лий „бъди вода“, както и репертоар от сигнали с ръце, за да надхитрят силите за сигурност.
Междувременно Ливан се тресе от най-големите демонстрации от две десетилетия, десетки души бяха убити при антиправителствените протести в Ирак, а в Египет бруталните репресии на президента Абдел Фатах ал-Сиси срещу всякакво несъгласие не успяват да спрат спорадичните антиправителствени митинги. А в Америките, където Уанг е служел като посланик, Еквадор, Чили и Хаити стават сцена на граждански бунтове, каквито са на практика безпрецедентни в най-новата история – не само заради огромния брой хора, излизащи по улиците, но и заради войниците, пращани да ги удържат.
Всеки от тези социални трусове има собствена искра – оскъпяването на градския транспорт в Сантяго, или пък идеята за данък върху разговорите през интернет приложения като WhatsApp в Бейрут. Всеки от тях включва и различни модели на управление и съпротива. Класовият състав на протестиращите коренни жители на Еквадор не може да се сравнява с повечето хора, демонстриращи срещу присъдите на сепаратистки лидери в Каталуния. Нито пък наложената от държавата забрана за протести в Лондон може да се приравнява с нивата на репресии и полицейско насилие на други места.
Въпреки това е ясно, че сме свидетели на най-мащабната протестна активност от началото на това десетилетие, когато „движението на площадите“ обхвана столиците на арабския свят, а Глобалният Север бе обхванат от демонстрациите на движението „Окупирай“. Исторически погледнато, изминалото десетилетие е белязано с повече протести, отколкото целия период след 60-те години. Въпреки различните поводи, днешните бунтове са обединявани от няколко общи теми. Проследяването им може да помогне за изясняване същността на сегашната политическа нестабилност.
Най-очевидната връзка е и най-повърхностната – ролята на социалните мрежи, която бива широко отразявана в медиите. Макар да е истина, че дигиталните технологии позволяват по-гъвкави и хоризонтални форми на организация, повсеместността на тези инструменти през 2019 г. не ни казва нищо за причините, изкарващи хората по улиците на първо място. Всъщност, в много държави социалните медии вече са се превърнали повече в инструмент за държавна репресия, отколкото в оръжие на бунта.
Най-значителната връзка между протестите е поколенческата. Мнозинството участващи в тях са децата на финансовата криза – поколение, съзряло по време на странните и трескави години след срива на една компрометираната икономическа и политическа ортодоксия, но преди да се е появил неин заместител.
Едно от директните последствия от срива през 2008 г. бе рязкото свиване на възможностите пред милиони млади хора в богатите държави – за които днес прекариатските условия на работа и нарастващото неравенство са се превърнали в норма. В същото време последствията от кризата пропукаха окопалите се структури, които се бяха развили, за да отделят гражданите от активно участие в политиката – било то чрез авторитарни системи или по линия на институционалния консенсус относно неизбежността на пазарната логика и технократското управление. Насред повсеместните икономически и социални провали, за елитите стана по-трудно отвсякога да оправдаят властта си, дори според налаганите от самите тях условия.
Всичко това произведе поколение, заредено едновременно с безнадеждност и надежда. Огорчени от това, което антропологът Дейвид Грейбър нарича „умора от отчаянието“, протестиращите поставят живота и здравето си под риск – защото усещат, че нямат друг избор, и защото тези, които ги управляват, никога не са изглеждали по-уязвими. Повечето от тях са прекарали живота си под максимата „няма алтернатива“ – и сега обстоятелствата са ги принудили да разширят политическото си въображение в търсене на нещо ново. Както гласи един от лозунгите на протестиращите в Чили: „Не става въпрос за 30-те песос, а а 30-те години“.
Срещу тях се изправят държани машини, решени да напъхат гражданите обратно в кошарата и да запечатат отново границите на политическото участие. Проблемът на правителствата е, че вече няма установено централно положение, към което да се върнат, и техните опоненти го знаят – затова и много от участващите в сегашните мобилизации не са склонни да се задоволят със символични отстъпки от страна на властите.
„Нужна ни е изцяло нова система, от нулата“, заявява един протестиращ в Ливан. Разправата на испанските власти с каталунските сепаратисти припомни мрачните времена на мръсната война на държавата срещу баските през 80-те години и ерата на Франко преди това. Войници маршируват по градските улици в Чили за пръв път след Пиночет.
В Китай Си Дзинпин твърди, че всеки опит за разделяне на държавата ще доведе до „смазани тела и кости, натрошени до прах“. На много места протестиращите усещат победата на масите и възприемат радикалната политическа трансформация като единствено възможно решение. Това зарежда сблъсъците с антагонизъм „всичко или нищо“ и усещане за неотложност, които е трудно да бъдат върнати назад.
Едно от нещата, които засилват усещането за неотложност, е фонът на задаващата се екологична катастрофа. Дори на местата, където протестите не са изрично свързани с притесненията за околната среда, перспективата за планетарна катастрофа в рамките на живота ни повишава залозите за всякакви политически действия. „Децата, участващи в ученическите стачки, имат много радикално разбиране за начина, по който работи политиката. Те осъзнават, че демократичния процес и структури в този си вид са предназначени да поддържат статуквото“, казва Джейк Уудиър, един от организаторите на екологичните протести във Великобритания. „Те знаят, че ще живеят по-зле от родителите си, знаят, че никога няма да могат да си позволят собствен дом, и че предвид текущите тенденции е възможно да видят края на човечеството. Така че за тях, за нас, политиката не е игра, тя е реалност, и това се отразява в начините на организация – непреклонно, радикално, сякаш живота ни зависи от това“.
Политологът от Кейбридж Нелън Томпсън пише, че „светът след 2008 г. в някакъв фундаментален смисъл е свят, който очаква разплатата“. Тази разплата вече започва да се разгръща в световен мащаб. Макар да имат различен живот и да се борят за различни каузи, младежите, които през 2019 г. строят барикади, биват арестувани и разгонвани със сълзотворен газ, са навлезли в зрелия живот след края на края на историята. Те знаят, че преживяваме едно от тези неща, които американският историк Робърт Дарнтън нарича „моменти на потиснато неверие“ – тези редки, крехки стечения на обстоятелствата, при които всичко изглежда възможно. Моменти, в които старите правила вече не изглеждат незименни и са готови да бъдат пренаписани. И докато протестиращите продължават да усещат, че животът им зависи от това да спечелят, потопът ще продължава.
About The Author
