Можем ли най-после да говорим за това? Имам предвид темата, която по-голямата част от медиите и по-голямата част от политическата класа избягваха толкова дълго време. Нали знаете, единствената тема, която в крайна сметка има значение – оцеляването на живота на Земята. Колкото и старателно да избягват темата, всички знаят, че освен нея всички теми, които пълнят първите страници и обсебват коментаторите, са прах. Знаят го дори редакторите на консервативни медии, които все още публикуват коментари, отричащи науката за климата. Знаят го дори кандидатите за лидер на торите, които пренебрегват или омаловажават темата. Никога досега мълчанието не е било толкова силно и толкова звучно.
Това не е пасивно мълчание. Това е активно мълчание, яростен стремеж към разсейване и незначителност в условията на екзистенциална криза. Това е празнота, усърдно запълвана с дреболии и забавления, клюки и зрелища. Говорете за всичко, но не и за това. Но докато хората, които доминират в средствата за комуникация, трескаво избягват темата, планетата говори с рев, който става невъзможен за пренебрегване. Тези времена на атмосферна ярост, тези топлинни удари и горски пожари пренебрегват гневното шъткане и грубо нахлуват в нашето мълчаливо уединение.
Все още не сме видели нищо. Опасните горещини, от които страда Англия в момента, вече стават обичайни за Южна Европа и ще бъдат причислени към по-хладните дни през горещите периоди в някои части на Близкия изток, Африка и Южна Азия, където горещините се превръщат в редовна заплаха за живота. Ако не бъдат предприети незабавни и всеобхватни мерки, няма да мине много време, преди тези дни на ярост да се превърнат в норма дори в нашата някогашна умерена климатична зона.
Същата формула важи и за всяка вреда, която хората си причиняват един на друг: това, което не може да бъде обсъдено, не може да бъде разрешено. Неуспехът ни да предотвратим катастрофалното глобално затопляне се дължи преди всичко на конспирацията на мълчанието, която доминира в обществения живот, същата конспирация на мълчанието, която в един или друг момент е съпътствала всякакъв вид злоупотреба и експлоатация.
Ние не заслужаваме това. Милиардерската преса и политиците, които тя насърчава, може и да се заслужават взаимно, но никой от нас не заслужава нито една от двете групи. Те изграждат помежду си свят, в който не сме избрали да живеем и в който може би няма да можем да живеем. По този въпрос, както и по много други, народът обикновено е много по-напред от тези, които твърдят, че ни представляват. Но тези политици и медийни барони използват всички възможни хитрости и уловки, за да предотвратят предприемането на решителни действия.
Те го правят от името на индустрията за изкопаеми горива, животновъдството, финансите, строителните фирми, производителите на автомобили и авиокомпаниите, но също така и от името на нещо по-голямо от всички тези интереси силата на властта. Онези, които днес държат властта, го правят, като отстраняват предизвикателствата, независимо от формата им. Искането за декарбонизация на нашите икономики не е само заплаха за въглеродно интензивната индустрия; то е заплаха за световния ред, който позволява на хората с власт да доминират над нас. Да отстъпят пред кампаниите за климата означава да се откажат от част от властта си.
През последните няколко години започнах да осъзнавам, че основните екологични движения са допуснали ужасна грешка. Теорията на промяната, преследвана от повечето утвърдени зелени групи, е напълно погрешна. Макар и рядко да се изразява открито, тя определя тяхната стратегия. Тя звучи по следния начин. Има твърде малко време и задачата е твърде голяма, за да се опитаме да променим системата. Хората не са готови за това. Не искаме да плашим членовете си или да предизвикваме борба с правителството. Така че единственият реалистичен подход е постепенният. Ще водим кампании въпрос по въпрос, сектор по сектор, за постепенни подобрения. След години на упоритост малките искания ще доведат до всеобхватната промяна, към която се стремим, и ще осигурят света, който искаме.
Но докато те залагаха на игра на търпение, властта играе покер. Радикалната дясна вълна помете всичко пред себе си, смазвайки административната държава, унищожавайки обществените защити, завладявайки съдилищата, избирателната система и инфраструктурата на правителството, ограничавайки правото на протест и правото на живот. Докато ние се убеждавахме, че няма време за промяна на системата, те доказаха, че грешим, като промениха всичко.
Проблемът никога не е бил в това, че промяната на системата е твърде голяма задача или отнема твърде много време. Проблемът е, че постепенната промяна е твърде малка цел. Не само твърде малка, за да стимулира трансформацията; не само твърде малка, за да спре приливната вълна на революционната промяна, която се носи от противоположната посока; но и твърде малка, за да прекъсне конспирацията на мълчанието. Единствено искането за промяна на системата, което се сблъсква директно със силата, която ни води към планетарно унищожение, има потенциала да отговори на мащаба на проблема и да вдъхнови и мобилизира милионите хора, необходими за ефективни действия.
През цялото това време природозащитниците казваха на хората, че сме изправени пред безпрецедентна екзистенциална криза, като същевременно ги призоваваха да рециклират капачките на бутилките си и да сменят сламките за пиене. Зелените групи се отнасят с членовете си като с идиоти и подозирам, че някъде дълбоко в себе си членовете им го знаят. Тяхната плахост, нежеланието им да кажат какво наистина искат, погрешното им убеждение, че хората не са готови да чуят нещо по-предизвикателно от тези микроконсуматорски глупости, носят значителна част от вината за глобалния провал.
Никога не е имало време за постепенност. Това далеч не е пряк път към промяната, която искаме да видим, а е блато, в което амбициите потъват. Системната промяна, както доказаха десните, е и винаги е била единственото бързо и ефективно средство за трансформация.
Някои от нас знаят какво искат: справедливо разпределение, интелигентен и справедлив растеж, демокрация на участието и екологична цивилизация. Нито едно от тези искания не е по-голямо от това, което милиардерската преса поиска и до голяма степен постигна: неолибералната революция, която помете ефективното управление, ефективното данъчно облагане на богатите, ефективното ограничаване на властта на бизнеса и олигарсите и все повече ефективната демокрация.
Затова нека нарушим собственото си мълчание. Да спрем да лъжем себе си и другите, като се преструваме, че малките мерки водят до голяма промяна. Да се откажем от плахостта и символизма. Да спрем да носим кофи с вода, когато само пожарните коли са достатъчни. Нека изградим кампанията си за системна промяна към критичния праг от 25% на обществено одобрение, отвъд който, както сочат редица научни изследвания, настъпва обществен поврат.
Чувствам се по-ясно от всякога по отношение на това как изглеждат ефективните политически действия. Но остава един основен въпрос. Като се има предвид, че сме закъснели толкова много, можем ли да достигнем повратната точка в социалната сфера, преди да достигнем повратната точка в околната среда?
