Тръмп дава зелена светлина за нова турска инвазия в Сирия

Белият дом изглежда ще позволи на Турция да предприеме отдавна подготвяната от Анкара инвазия в Северна Сирия, след като късно в неделя обяви, че ще изтегли военните си сили от района. Подобно на обявеното от Доналд Тръмп в края на миналата година намерение за изтегляне от Сирия, и вчерашното заявление идва след негов телефонен разговор с турския президент Реджеп Ердоган. По всичко изглежда, че Тръмп отново не е обсъдил и консултирал предварително решението си за изоставяне на кюрдските съюзници със собствените си дипломати.

В съобщението, което звучи несвързано и нелогично дори за стандартите на Тръмп, се заявява, че „Турция скоро ще започне своята дълго подготвяна операция в Северна Сирия. Въоръжените сили на Съединените щати няма да подкрепят или да бъдат въвлечени в операцията, и силите на Съединените щати, след като победиха териториалния „халифат“ на ИДИЛ, вече няма да се намират в непосредствената зона“. От заявлението се разбира, че в замяна на съгласието на Вашингтон за турската инвазия, Ердоган е уверил Тръмп, че ще Анкара ще поеме задържането на бойците на ИДИЛ, пленени от Сирийските демократични сили на бойното поле.

Попечителството върху военнопленниците от ИДИЛ от други държави е една от темите, които Тръмп редовно използва, за да се заяжда с европейските си съюзници. В този случай се опитва да използва темата и като параван за сделката си с Ердоган. „Правителството на САЩ е оказвало натиск върху Франция, Германия и други европейски държави, откъдето са много от заловените бойци на ИДИЛ, да си ги вземат обратно, но те не ги искат и отказват. САЩ няма да ги държат, защото това биха могли да са много години на голяма цена за данъкоплатците в Съединените щати. Сега Турция ще е отговорна за всички бойци на ИДИЛ, заловени в зоната през последните две години след поражението на териториалния „халифат“ от страна на Съединените щати“, продължава съобщението на Белия дом, което звучи сякаш е сглобено от туитове на Тръмп. По време на телефонния разговор е била договорена и среща между Тръмп и Ердоган следващия месец.

Дори да приемем сериозно подобни аргументи, не става ясно как Турция, която използва бившите бойци от ИДИЛ като наемници в операциите си срещу кюрдите, би могла да поеме контрола над затворниците от Сирийските демократични сили (SDF), срещу които ще е насочена военната ѝ операция. Да не говорим, че военнопленниците от ИДИЛ дори не се намират в пограничните, населени предимно с кюрди региони, които Ердоган има намерение да окупира. SDF контролира редица затвори и лагери за бивши членове на ИДИЛ и семействата им. В най-големия, Ал-Хол, се намират около 80 000 души, предимно жени и деца, включително около 10 000 чужденци. Автономното управление на Североизточна Сирия многократно е настоявало чуждестранните правителства да репатрират своите граждани, но с няколко изключения като Русия, Индонезия и Судан, както и няколко случая на прибиране на сираци, родните държави на бойците отказват да ги приемат. Ако турската инвазия изобщо има някакъв ефект върху положението с военнопленниците от ИДИЛ, той вероятно ще се изразява в това, че много от тях ще успеят да избягат, след като силите на SDF ще са заети да се защитават от втората най-голяма армия в НАТО.

BREAKING: In an extraordinary Sunday night statement, the White House announces that the US "will no longer be in the immediate area" of Northern Syria, allow Turkey to launch an invasion in the region and give Turkey responsibility for captured ISIS fighters in the area. pic.twitter.com/tUES5gsqtF

– MSNBC (@MSNBC) October 7, 2019

В съобщението на Белия дом се подчертава разгрома само на „териториалния“ халифат, за разлика от уверените изявления, че ИДИЛ са изцяло унищожени, с които Тръмп аргументираше решението за изтегляне от Сирия миналия декември. Вероятността все още активните клетки на ИДИЛ в Сирия и Ирак да възродят военната заплаха от „халифата“ бе един от основните аргументи срещу прибързаното решение на Тръмп за изтегляне от Сирия в края на миналата година. Много политици, анализатори и военни в САЩ, както и западни съюзници на Вашингтон изтъкваха и моралните – и най-вече стратегически – последствия от изоставянето на кюрдските съюзници, без които победата над ИДИЛ, с която Тръмп така обича да се хвали, не би била възможна. Министърът на отбраната Джеймс Матис дори подаде оставка заради несъгласието си с решението на Тръмп.

Реалните причини САЩ да не осъществят изтеглянето в първоначално обявения срок обаче вероятно бяха свързани с по-прагматични фактори – желанието САЩ да използват кюрдската карта, за да противодействат на сближаването на Анкара с Москва, както и липсата на реалистичен план за поддържане на Източна Сирия като буферна зона между Иран и съюзниците му в Дамаск и Ливан, което е приоритет не само на САЩ, но и на Саудитска Арабия и Израел. Сега изглежда, че Вашингтон се ориентира към най-вулгарния и лицемерен, но в крайна сметка предвидим вариант – предават кюрдите и оставят Турция да окупира Северна Сирия, докато самите те продължават да окупират пряко или чрез проксита останалата част от Източна Сирия, за да блокират пряката наземна връзка между Техеран и Дамаск.

В понеделник също се чуха някои гласове в защита на съюза на САЩ с кюрдите. Рубен Галего, ветеран от войната в Ирак и конгресмен от Демократическата партия, коментира в Twitter, че „Да се позволи на Турция да навлезе в Северна Сирия е един от най-дестабилизиращите ходове, които можем да предприемем в Близкия Изток. Кюрдите никога повече няма да вярват на Америка. Те ще търсят нови съюзи или независимост, за да се защитят“. Като цяло обаче сега възмущението по този въпрос е много по-притъпено, отколкото бе през миналия декември. Както самият Тръмп, така и политическите му опоненти в САЩ са насочили вниманието и енергията си към кампанията за предстоящите догодина избори, и най-вече към разследването, което може да доведе до процедура за импийчмънт. В добавка към това за близкоизточната стратегия на САЩ като все по-належащ проблем се очертава засилващата се криза в Ирак, до която се стигна след като Вашингтон позволи Израел и Саудитска Арабия да атакуват проиранските шиитски милиции в страната.

Ердоган заплашва с военна офанзива в контролираната от кюрдите сирийска територия на Изток от Ефрат от години, но още преди изявлението на Белия дом имаше сигнали, че този път инвазията може би наистина е неминуема. В добавка към увеличената активност на турските военни по границата, преди дни бе обявено обединяването под общо командване на сирийските ислямистки групировки, действащи под опеката на Анкара.

Reuters цитира официален представител на САЩ, според когото на Сирийските демократични сили е било съобщено, че американските военни няма да ги предпазват от турски атаки никъде. Източникът на агенцията също така е заявил, че щатските сили вече са се изтеглили от наблюдателни постове в Тел Абяд и Рас ал Айн, намиращи се до турската граница. Започналото изтегляне бе потвърдено и от свързаната с кюрдите новинарска агенция Hawar.

„В ранните часове на сутринта силите на САЩ се изтеглиха от две точки по границата, като SDF бяха информирани за това от американската страна“, заявява пред The Defense Post Мерван Камишло от военното медийно командване на SDF. Говорителят повтаря и предишни предупреждения на SDF, че ако Турция предприеме офанзива, това ще се превърне в пълномащабна и дълготрайна война. „SDF все още търси начини да ограничи тази война“, заявява той. Централното командване на SDF излезе с изявление, в което предупреждава, че турската инвазия „може да унищожи всичко, което е било постигнато по отношение на сигурността през изминалите години“. От SDF декларитат, че са решени да защитават земята си на всяка цена, и призовават за единство между кюрдските, арабски и асирийски общности пред общата заплаха.

Турция счита предимуществено кюрдските отряди за народна самоотбрана YPG, които формират гръбнака на SDF, за „терористична организация“, равнозначна на Кюрдската работническа партия (ПКК). Ердоган използва това като оправдание за предишните си военни операции, в следствие на които Турция окупира значителни територии от Северна Сирия. Първата операция, наречена „Щитът на Ефрат“, бе предприета през 2016 г., за да попречи на свързването на източните кюрдски територии с анклава Африн. В резултат на нея Турция установи практически пряко управление върху градове като Ал Баб, Азаз и Джараблус. Втората, наречена „Маслинова клонка“, бе проведена в първите месеци на 2018 г. и доведе до окупирането на Африн.

И двете инвазии се проведоха с мълчаливото съгласие на САЩ и бяха съпроводени с до голяма степен негласни, но очевидни договорки с Русия. Нахлуването в Африн стана възможно, след като Русия изтегли контингента си военна полиция от Африн и отвори въздушното пространство за турската военна авиация. Турция използва за боевете и последвалата окупация голям брой ислямистки бойци от „бунтовническите“ сирийски групировки, за което те трябваше да се изтеглят от фронтовете срещу сирийската армия и така бе улеснено връщането на някои територии под контрола на Дамаск. Тази размяна на територии и зони на влияние в Сирия несъмнено е свързана и с договарянето на енергийни проекти и военни доставки между Москва и Анкара.

Другият съюзник на сирийското правителство – Иран, също има интерес да държи Турция на своя страна в изострящият се конфликт със Саудитска Арабия, поради което е готов да прави отстъпки, дори ако са в ущърб на Дамаск. През последните години трите държави няколко пъти водеха официални разговори за бъдещето на Сирия, които завършваха с леко шизофренични общи декларации за решимостта им да се борят с „тероризма“ – макар Ердоган очевидно да разбира под „терористи“ кюрдите, а Иран и Русия – разклоненията на Ал Кайда в подопечната на Турция провинция Идлиб.

Макар през последните месеци сирийската армия и руските ѝ съюзници да започнаха дълго отлаганата военна офанзива към Идлиб, действията им засега не изглеждат достатъчно мащабни, за да застрашат сериозно турската зона на влияние. Това дава възможност на Ердоган да насочи изцяло вниманието си към кюрдите в Североизточна Сирия, които досега се ползваха несигурната, но все пак трудната за пренебрегване защита от страна на Вашингтон.

През август Вашингтон отстъпи под натиска на натовския си съюзник и подписа с Анкара предварително споразумение за установяване на „буферна зона“, която да държи YPG далеч от турската граница и да уреди прехвърлянето на сирийски бежанци, които в момента се намират на територията на Турция. Военните на двете страни започнаха да провеждат общи наземни и въздушни патрули от сирийската страна на границата, а YPG дори се изтеглиха от самата граница и разрушиха част от укрепленията си.

До миналата седмица от Пентагона твърдяха, че планът за прилагане на „буферна зона“ върви по план, макар двете страни да не се бяха разбрали за дълбочината на въпросната зона и кой да я контролира. Ердоган продължаваше да настоява тя да навлиза 30 км в сирийска територия, което означава да обхване повечето важни градове и селища, населени предимно с кюрди. Турският президент отправяше и заплахи, че ако САЩ не отстъпят на исканията му до края на септември, Турция ще започне едностранни действия.

Лидерите на автономното управление в Северна Сирия отхвърлят плановете на Ердоган, за които е ясно, че не са свързани с опасения за сигурността на Турция, а с намеренията му да окупира тези територии и да подмени насилствено етническата картина там. Това винаги е била основната цел на „зоната за сигурност“, която Ердоган се опитва да наложи поне от 2015 г. насам, използвайки икономическото, военното и стратегическо значение на страната си, за да притиска „великите“ и регионални сили. Основното му оръжие са намиращите се на турска територия сирийски бежанци, които са резултат от конфликта в съседната страна, който управлението му положи големи усилия да подклажда. Ердоган ясно заявява намерението да насели два, дори три милиона от бежанците в Северна Сирия, подменяйки така местното кюрдско население с араби-сунити. Същевременно използва заплахата да насочи бежанския поток към Европа, за да изнудва ЕС за политически отстъпки и финансови подаръци (които можем да предположим че идват не само под формата на директни плащания, но и като стратегически инвестиции, например в автомобилни заводи).

Няма никакво съмнение до какво ще доведе турската инвазия в Рожава, както кюрдите наричат своя революционен политически проект, защото светът видя нагледно последствията в окупирания Африн – етническо прочистване, безнаказано безчинстване на джихадистки банди, убийства, грабежи, изнасилвания, насилствена ислямизация. Сирийското правителство също няма илюзии какво готви Турция. По рано този месец сирийският външен министър заяви, че „Приказките за завръщане и заселване на сирийци в зоната за сигурност са фалшиви. Ако Ердоган иска да върне сирийци, това трябва да е координирано със сирийската държава, за да се гарантира безопасното им завръщане в зоните, от които са дошли, вместо да бъдат използвани за етническо прочистване на определени райони, което противоречи на международното законодателство“.

Макар да нямат особено добри отношения с кюрдите, управляващите в Дамаск са наясно, че осъществяването на плановете на Ердоган ще означават загуба на тези територии не само за кюрдите, но и за сирийската държава. Вече окупираните от Турция територии в Северна Сирия са фактически интегрирани към Анкара – финансово, икономически, институционално и дори културно. През миналата седмица бе обявено, че турски университети ще отворят филиали в Ал Баб, Азаз и Африн. Но подобно на кюрдите, Дамаск не е в положение да определя собствената си съдба, и зависи от благоволението на „велики сили“, агресивни врагове и лицемерни съюзници, водещи се от собствените си интереси.