Испания е в междувластие, Каталуня пак се нажежи

Политическият живот в Испания е в изтощителна треска, но вместо лек, го спохожда допълнително покачване на температурата от няколко посоки.

Най-опасната е хроническата каталунска криза, която пак пламна с нова сила след извършените на 23 септември в претендиращата за независимост автономна област арести на деветима сепаратистки активисти по обвинение в тероризъм и в планиране на атентати. Задържаните са членове на CDR – „Комитети за защита на републиката”. CDR е масова организация, възникнала още около провеждането на обявения от Мадрид за противоконституционен референдум за независимост на 1 октомври 2017 г.

След сегашните арести в Каталуня веднага кипнаха улични протести под мотото „Всички сме CDR”. Адвокатите на задържаните обявиха, че обвиненията са недоказани и безпочвени, а предварителното им разгласяване и показните арести са част от „мръсна медийна война” с предизборни цели (Испания е в навечерието на нови извънредни избори).

За да аргументира арестите, испанското МВР разпространи снимки със съдове и кабели, за които се твърди, че представляват подготовка за самоделно изготвяне на експлозиви. От домовете на арестуваните бяха иззети също компютри, телефони и писмени документи.

Премиерът на местното каталунско правителство Ким Тора реагира остро на арестите с коментар в туитър, в който свърза акцията с предстоящото на 1 октомври огласяване на присъдите на съдебния процес срещу намиращи се в затвора в Мадрид политически дейци, участвали в обявяването на независимост на Каталуня. „Репресията продължава да е единственият отговор на държавата. Опитват се отново да конструират история за насилие преди присъдите. Няма да успеят. Движението за независимост е и ще бъде винаги мирно,” написа Тора.

Факт е, че огласяването на присъдите на 1 октомври също най-вероятно ще се окаже силен политически детонатор. Повечето анализатори и политтехнолози усърдно препоръчваха до тази дата Испания вече да има стабилно, действено и с достатъчна тежест в обществото правителство, което да е способно да овладее и реши ситуацията конструктивно.

Но реалността се оказа друга. Всичко това сега се разиграва в момент на практическо междувластие в Испания. Днес кралят Фелипе Шести подписа указ за разпускане на парламента и за насрочване на нови извънредни избори на 10 ноември. Дотук се стигна, след като в течение на пет месеца след предходния вот – състоялите се на 28 април също извънредни избори, политическите партии така и не успяха да се споразумеят за сформиране на правителство.

При априлското гласуване избирателите дадоха най-много гласове на Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП), но недостатъчно за сформиране на самостоятелно правителство, за което тя би трябвало да разполага с абсолютно мнозинство в парламента. Очакваното от повечето избиратели естествено партньорство между социалистите и съюза на левите партии „Подемос” и Обединена левица, наложил се вече под името „Унидас Подемос” (УП), така и не се получи. Пагубна роля изиграха личните егота на лидерите на двете формации – социалиста Педро Санчес и водача на УП Пабло Иглесиас, всеки от които гледаше как да се наложи над другия и да изиграе най-добре собствения си политически покер, а не как да се стигне до желаното от левите избиратели разбирателство и стабилно ляво правителство.

За Иглесиас, чиято формация бе обезкървена от излизане от нея заради разногласия в началото на годината на един от доскоро най-близките му приятели и съучредител на „Подемос” – Иниго Ерехон, преговорите със Санчес за правителство бяха залог да докаже собствената си сила, правота и влияние. Затова не се съгласяваше на нищо по-малко от коалиционно правителство със социалистите, в което постовете да се разпределят пропорционално на гласовете, подадени за двете формации на изборите.

Санчес обаче, който открай време е привърженик на „португалския модел” – социалистическо правителство на малцинството, подкрепяно в парламента от други леви формации съгласно сключено споразумение с тях – не беше никак ентусиазиран от идеята за коалиционно правителство. Той съзнателно „тупаше топката” до състоялите се на 26 май европейски избори, които бяха три в едно, съвпадайки също и с кметски, и с общински и автономни избори. Резултатите показаха спадане на подкрепата за „Унидас Подемос”, а неразбирателството на УП с явилия се със своя формация Ерехон и със социалистите в автономна област Мадрид доведе до отиване на властта там в ръцете на десницата.

Това окончателно утвърди Санчес в решението му, че не иска коалиционно правителство с очевидно губещия електорална подкрепа и консолидационни умения Иглесиас. Санчес изтъкна аргумента, че при такава коалиция страната ще получи нестабилно управление, защото всеки от двата „впряга” ще дърпа в своя посока.

Но най-важна, макар и често замъглявана от водещите испански медии роля за решението на Санчес да обърне гръб на Иглесиас, изиграха нееднократно публично декларираните позиции на испанския едър бизнес, че той не желае правителство с участието на „крайни” сили като „Унидас Подемос”. И от влиятелната Испанска конфедерация на предприемаческите организации (СЕОЕ), и от мощната група IBEX 35 (35-те испански компании с най-голяма тежест на борсата) беше категорично заявено, че те предпочитат социалистите да създадат „умерено” правителство с „центристка сила”, като директно се визираше либералната партия „Сюдаданос” на Алберт Ривера. Такива бяха напътствията към Санчес, които той получи и на европейско ниво – лично от привлеклия го за съюзник в разпределянето на постовете във върхушката на ЕС френски президент Еманюел Макрон.

Цялото поведение на Санчес при проведените претупано преговори с „Унидас Подемос” преди опита му да прокара премиерската си кандидатура през парламента при гласуванията там на 23 и 25 юли показа по-скоро нежелание да се стигне до реална договорка с хората на Иглесиас. Същевременно бяха демонстрирани непрекъснати реверанси към Ривера, та дори и към дясната Народна партия, на която бе напомнено, че има „да си връща” на социалистите едно гласуване „въздържал се” – защото такъв вот на ИСРП (впрочем, при съпротивата на Санчес срещу това) през 2016-та позволи на десния Мариано Рахой отново да поеме премиерското кормило. Нито Ривера, който разви остра лична алергия към Санчес, нито новият лидер на НП Пабло Касадо откликнаха на тези оферти.

Така Санчес все пак бе принуден през юли да приеме поне проформа варианта за коалиционно правителство с „Унидас Подемос”, но с един куп условия и при постоянен натиск над уж партньора. Онези преговори приличаха повече на дуел между Санчес и Иглесиас, отколкото на търсене на смислен съюз. И двамата си извиваха ръцете взаимно и се разиграваха до последния момент, мерейки си твърдите… характери. Формалният препъни-камък бе упоритото настояване на УП да получи министерството на труда и също толкова упоритият отказ на социалистите да го дадат. Естествено – едрият бизнес не би преглътнал „крайна сила” да се заеме с регулиране на трудовите правоотношения между работодатели и наемни работници…

И все пак, ако не беше зациклянето по тази точка, тогава още имаше шанс Испания да получи първото си от 80 години насам (след края на Гражданската война) коалиционно правителство между социалисти и наследници на някогашните комунисти. Друг е въпросът доколко функционално щеше да бъде и дали нямаше да експлодира при задаващата се нова спирала в напрежението по каталунската тема около очакваните на 1 октомври присъди – като се имат предвид вижданията на „Унидас Подемос” по темата за правото на допитване и за определянето на Испания като „многонационална държава”. Но шанс да се получи правителство през юли имаше. Той обаче беше проигран доста недалновидно най-вече от Иглесиас, който вярваше, че през септември ще има още едно гласуване в парламента и тогава вече ще успее да надиграе Санчес. Отказвайки да подкрепи кандидат-премиера на социалистите при депутатските гласувания на 23 и 25 юли, лидерът на УП не си даде сметка, че Санчес повече изобщо не желае да играе и да се подлага на парламентарни вотове. А предпочита нови избори, разчитайки, че медийното прехвърляне на вината за провала на коалиционното правителство върху Иглесиас ше удари електорално по него и формацията му, докато ИСРП ще спечели повече гласове, повече подкрепа и по-голям шанс да управлява било сама, с правителство на малцинството, бил с някой по-удобен и узрял междувременно за това партньор.

Тоест – още през юли, а според някои анализатори дори още през май, след изборите три в едно, Санчес очевидно е поел ясен курс към нови избори. Въпреки всички индикации за голямото разочарование и раздразнение, предизвикано у левия електорат от провала на възможното правителство между социалисти и УП, Санчес очевидно е калкулирал доста отдавна, че по-изгодно му е да проточи времето и да отиде на нови избори, които вярва, че ще спечели с по-добър резултат за партията си и при по-добри условия за договаряне след тях.

Доста коментари в испанските медии припомнят още, че той не прави сам всичките тези претегляния и хипотези. Зад тях стои неговият най-доверен гуру и личен приятел – шефът на кабинета му Иван Редондо. Макар и едва 38-годишен, Редондо отдавна се е прославил в Испания като магьосник на политическия инженеринг. Той не е социалист, не членува и в никаква друга партия. Твърди, че изобщо няма никакви политически пристрастия. Интересното е, че по-рано дълго е работил като консултант на дясната Народна партия, където също са много доволни от него. По собствените му признания той не гледа на политиците, за които работи, като на съидейници или съратници, а като на клиенти. Познавачи твърдят, че по прагматизъм, хладна пресметливост и липса на всякакви идейни скрупули Редондо и Санчес много си приличат. Затова и така добре се разбират. Затова и действията на Санчес носят същите тези характеристики.

Факт е, че досега все още действащият испански премиер не е направил нито един ощетяващ го ход. Видимо той спази всички процедури и до последно се кле, че не иска избори, а „прогресивно правителство” – но си остана непоклатим, че то трябва да е по неговите правила. Вярващият в още един шанс за договорка през септември Иглесиас остана излъган в очакванията си, че ще притисне още повече Санчес и той, при липса на друга възможност, ще склони на коалиция по модела на УП. Всъщност Санчес отдавна беше заложил именно на другата възможност – на изборите.

Той не се хвана и на „въдицата”, която в последния момент му хвърли Ривера, обещавайки при нов вот в парламента да гласува „въздържал се”, ако така направи и Народната партия и ако социалистите изпълнят ред условия, като поне две бяха неприемливи за тях. НП, която си има собствено съперничество със „Сюдаданос”, отказа да влиза в това, но Санчес и сам беше наясно, че Ривера просто му се подиграва, така че го отмина като бърз влак малка гара.

С една дума, грижливо разчертаният вече от прагматиците Санчес-Редондо политически мизансцен неизбежно доведе държавния глава – крал Фелипе Шести, до извода, че е безсмислено да се провежда ново гласуване в парламента на 23 септември, както беше предвидено, защото ще се повторят резултатите от юли. И днес монархът разпусна депутатите и насрочи новите избори за 10 ноември.

Днешният акт е само формален, иначе всички в Испания вече от около седмица са наясно, че се отива отново към урните. Трескаво вървят социологически проучвания за електоралните нагласи, сипят се интервюта на политически лидери с взаимни обвинения, коментатори градят сценарии за възможни комбинации след изборите.

Всички разчети обаче вече трябва да се правят наново, след като през уикенда стана ясно, че новата формация на отцепилия се от „Подемос” Иниго Ерехон – „Повече Мадрид” (името е такова, защото тя беше създадена първоначално за участие само в мадридските автономни избори), ще участва и в надпреварата за нов парламент на 10 ноември. Това е лоша новина за Иглесиас, защото Ерехон може да откъсне доста от електората на „Унидас Подемос”. В същото време е добра новина за ИСРП, макар Ерехон да е в състояние да отнеме и нейни избиратели. Обаче ако успее да влезе в Конгреса на депутатите, ще е много по-желан съюзник за Санчес, отколкото Иглесиас. Още когато беше в „Подемос” и при друга драматична ситуация с първата премиерска кандидатура на Санчес през 2016-та, провалена тогава от наложен от Иглесиас негативен вот на неговите хора, Ерехон беше против и пледираше за подкрепа на социалиста. Сега очевидно всичко това ще се преиграва след 10 ноември с по новому разпределена тежест на играчите.

Дотогава обаче испанците ще има да се справят не само с нова каталунска ескалация и не само с обезсърчаващо със сметкаджийството си политическо разбъркване. А и с неизбежно активиране на уж позаглъхналата в последните месеци крайна десница. Върховният съд ѝ би мощен предизборен стимулатор с взетото днес положително решение по отдавна направеното от правителството предложение за изваждане на останките на покойния диктатор генералисимус Франсиско Франко от изградения навремето по личното му разпореждане мемориал в Долината на падналите и пренасянето им в гробището към двореца „Ел Пардо”, където е погребана съпругата на Франко. Семейството на диктатора обаче не е съгласно с мястото на препогребването му и настоява той да бъде положен в гробница в катедралата „Алмудена”, която е с по-централно разположение, по-достъпна и по-представителна. Фамилията смята да сезира и Конституционния съд по въпроса. Така че всички крайнодесни, носталгици и франкисти сега, в навечерието на изборите, ще имат отличен мотив за шумни изяви и консолидация.

От своя страна Санчес много би искал също да употреби Франко предизборно, защото ако не за друго, то поне на тема борба с франкизма и фашизма левите от всички оттенъци са готови да се мобилизират и да подкрепят онзи, който се ангажира да въздаде историческа справедливост. Не е ясно обаче, дали Санчес реално ще успее да извади Франко от Долината на падналите преди 10 ноември, ако се заточи процедурата в Конституционния съд, желана от семейството на диктатора. Но че жежки испански страсти ще кипят, няма съмнение.

Иначе точно в сегашния момент на завирането им Санчес пак е на по-добро и по-пиарско място – на глобалния форум за климата в Ню Йорк, където трупа точки с отдавна и консенсусно поддържаната линия на Испания към „зелени енергии”. Разбира се, участва с реч и в започналото заседание на Общото събрание на ООН, в която успя да вмъкне и темата за Франко. А другото му важно участие бе в икономически форум, организиран от испанския в. „Ел Паис“ и Испанско-американската търговска камара, където представителите на едрия бизнес от Испания, САЩ и Латинска Америка бяха напълно единодушни с обобщението на Санчес, че неговата страна се нуждае от „политическа стабилност“, за да не се допуснат щети в икономиката ѝ…

Неговият все още външен министър Жозеп Борел, за когото Санчес договори с Макрон поста на висш представител по външната политика в новата Еврокомисия, коментира пред озадачени от отсъствието на премиера от страната точно в сегашния момент медии, че „би било странно” той да липсва от такъв значим световен форум като климатичния или от Общото събрание на ООН. Още едно доказателство, че Санчес никога не е гледал сериозно на възможността през септември да се гласува отново премиерската му кандидатура. Гласуването трябваше да е на 23 септември – същия ден, в който започна деловата работа в централата на ООН в Ню Йорк. Санчес явно доста отдавна е решил и претеглил къде ще бъде на този ден. Вероятно вече знае и къде ще е и на 11 ноември. А публиката нека затаява дъх дотогава…