В категории:Анализи / Свят

Потресаващите снимки на удавени мигранти показват само част от трагедията

Поставянето на акцент върху съжалението и скръбта за отделни случаи отклонява вниманието от виновниците за целия ужас 

Стенопис в памет на Айлан Кюрди във Франкфурт. Снимка: Wikimedia Commons

Патрик Кокбърн, Independent

Преди четири години стоях пред гроба на Айлан Кюрди – тригодишното дете, което се удави, когато гумената лодка, превозваща него и семейството му от Турция към Гърция, се преобръща заради силно вълнение. Предполагаше се, че снимката на малкото му тяло в червена тениска и черни панталонки, лежащо по корем на турски плаж, ще насочи общественото внимание към отвратителното положение на бежанците в Средиземноморието.

Надгробната плоча на Айлан бе грозен каменен правоъгълник, разположен край руините на кюрдския град Кобане в Северна Сирия, който бе свирепо нападан и почти завзет от ИДИЛ по време на продължителна обсада през 2014-2015 г. Картината бе още по-потискаща, защото нямаше никакви цветя, а малкият гроб на Айлан бе заобиколен от прясно изровена пръст, тъй като булдозер подготвяше земята за още погребения.

Спомних си за Айлан тази седмица, след като бе публикувана снимка на баща и дъщеря, също бежанци, лежащи по лице в мътна кафява вода до брега на река Рио Гранде, която са се опитвали да преплуват, за да стигнат до Съединените щати. Подобно на Айлан и семейството му, Оскар Алберто Мартинес Рамирес се е удавил с двегодишната си дъщеря Валерия по време на това, което са се надявали да е последното им пътуване към по-добър живот.

Телата на Оскар и Валерия. Снимка: Ройтерс

Снимката на Валерия и Оскар предизвика вълна от емоции по цял свят.  Демократите в Конгреса поискаха да прокарат закон за хуманитарна помощ за 4.5 млрд. долара, с която да се облекчи страданието на мигрантите по границата с Мексико. Предвидимо, президентът Тръмп контраатакува агресивно с туитове, в които твърди, че животът на много хора ще бъде спасен, ако демократите променят „провалените“ закони за имиграцията.

През последните години станах подозрителен към кадри, показващи някаква трагедия, смъртта или травмата на отделен индивид, с цел да предизвикат такава международна реакция, че повече да не се случват подобни неща. Акцентът е върху съжалението и скръбта, но вниманието се отклонява от човека или хората, които в крайна сметка са отговорни за този ужас. Когато липсват подобни привличащи вниманието снимки, трагедиите остават слабо огласявани и незабелязани.

Колко хора в Европейския съюз, които са потресени от случващото се на границата на САЩ и Мексико, знаят, че броят на загиналите бежанци там е доста по-нисък от този на границите на ЕС? От началото на тази година е известно за 427 бежанци, удавили се, докато се опитват да прекосят Средиземно море и да достигнат ЕС. „Между 2014 и 2018 г. над 17900 души са загинали или са изчезнали в Средиземно море – останките на над две трети от тези жертви не са намерени“, отчитат от Международната организация за миграция (IOM). „Повече хора загиват по границите на ЕС, отколкото където и да е другаде по света“, казва Ник Мегоран, лектор по политическа география в Нюкасълския университет, който специализира в темите за границите и граничните конфликти. Той отбелязва, че макар ЕС да се представя като модел за цивилизовано поведение, това изглежда се отнася само до действията вътре в границите на съюза, а външните граници се бранят от идващите мигранти също толкова агресивно, колкото го прави Тръмп.

Броят на бежанците, опитващи се да прекосят Средиземно море от Турция или Северна Африка на път към ЕС, е спаднал от пиковите нива от над милион през 2015 г. – годината, в която загина Айлан Кюрди – до 15 459 от началото на 2019 г. според данните на Агенцията по бежанците на ООН. През 2018 г. средно шест мигранти се удавяха всеки ден в Средиземно море, като за цялата година броят на загиналите достигна 2275.

Когато някое корито, натъпкано с бежанци, бива завлечено към дъното от вълните, понякога има свидетели на масовите издавяния. Лаконичното, но типично описание за един такъв инцидент на 2 юни гласи следното: „Според лекари от IOM, намирали се на място, мигрантите са заявили, че е имало над 95 души на борда преди лодката да се преобърне, сред тях жени и деца. Открити са две тела, 73 мигранти са спасени“.

Някои лодки просто изчезват. Знае се, че през първата половина на юни два съда, превозващи между 40 и 50 души, са напуснали Либия, но оттогава никой не ги е виждал, поради което е много вероятно да са потънали заедно с пътниците. Единственото доказателство за подобни трагедии се появява, когато човешки останки в различна степен на разлагане биват изхвърлени на някои плаж.

Рязкото нарастване на жертвите отчасти е резултат от решимостта на популисткото правителство на Италия да спре лодките с мигранти и от свързаното с това „намаляване на капацитета за търсене и спасяване“, казват от ООН. Когато бежанците са спасени, те биват връщани в лагерите за задържане в Либия, където условията са ужасяващи и постоянно има риск да станат жертва на мародерстващи милиции, воюващи в безкрайната гражданска война.

Сред всичко това се губи отговорността на отделни европейски политици и правителства, особено на Дейвид Камерън и Никола Саркози, които свалиха Кадафи през 2011 г. Предполагаемата цел на интервенцията бе да се спасят хората в Бенгази от отмъщението на напредващите към града сили на Кадафи. На практика обаче тя обрече либийците на постоянна война, а страната бе разкъсана на парчета от хищни главатари, служещи като проксита на външни сили.

В миналото често съм виждал по строежите в Триполи да работят същия тип западноафриканци, които днес тръгват на отчаяни пътувания с надежда да намерят сигурност и работа в Европа. Случилото се бе напълно предвидима катастрофа, като се има предвид, че още от началото на войната през 2011 г. бе видно че опозиционните сили могат да победят Кадафи само с пряката въздушна подкрепа на НАТО и не са способни да ръководят страната.

Същото стана валидно и за Сирия след 2012 г., където западните сили не искаха нито Башар Асад, нито доминираната от джихадисти опозиция да спечелят решителна победа. Дори само собственият им интерес би трябвало да им подскаже, че състояние на постоянна война в Сирия неминуемо ще дестабилизира Ирак и ще провокира масова вълна от бежанци към Европа. Ако западните сили и регионалните им съюзници си бяха поставили официално за цел да създадат хаос, идеален за развитие на всякакви фанатични фундаметалистки движения, те не биха могли да се справят по-добре.

Западноевропейците имат лицемерно чувство за превъзходство над американците, когато говорят за плановете на Тръмп да вдигне стена между САЩ и Мексико, но укрепленията на крепостта Европа срещу мигрантите са дори по-жестоки и смъртоносни.

Когато гледах гроба на Айлан Кюрди през 2015 г., си мислех, че неговата смърт поне е накарала хората да видят наистина колко тежко е положението на сирийските бежанци. Случи се нещо такова, но акцентът върху скръбта и трагедията има една негласна полза за правителствата, тъй като отклонява обществото от внимателно вглеждане в това, кой в крайна сметка е виновен за смъртта на тези дечица. Въпросите кой е окуражавал или толерирал възхода на кървави режими в Близкия Изток и Централна Америка биват замитани под килима. Докато правителствата не започнат да плащат цената на нескопосаните си военни интервенции – Афганистан, Ирак, Сирия, Йемен, Либия, Сомалия – те ще продължават да постъпват по същия начин.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар