В категории:Интервюта

Европа ще се разпадне, ако остане само бездушен пазар

В сегашния ЕС България и най-вече хората на труда винаги ще са губещи. Време е работещите хора да бъдат представени там, където се взимат решенията, смята независимият кандидат за член на Европейския парламент Ваня Григорова

Ваня Григорова е икономически съветник в КТ „Подкрепа“, председател на сдружение „Солидарна България“, национален координатор на инициативите срещу трансатлантическите търговски споразумения TTIP и CETA, автор и съавтор на редица изследвания със социално-икономическа насоченост. Независим кандидат за член на Европейския парламент с № 4 в интегралната бюлетина. Снимка: Николай Драганов

Г-жо Григорова, голяма част от нашите читатели вероятно ви познават добре като икономист, граждански активист и синдикалист, но днес излизате пред хората в съвършено различна светлина – като независим кандидат за евродепутат. Защо влизате в тази битка?

Защото стана ясно, че само през експертни позиции и защитаване на предложения в работни групи, в комисии и в съвети, включително с граждански инициативи и подписки, промяната ще дойде трудно. Когато преди година и половина проведохме инициативата „Да спрем машината за неравенство“ – за въвеждане на необлагаем минимум върху доходите от труд и намален ДДС за стоки от първа необходимост, и събрахме над 30 хиляди подписа в цялата страна, официалният отговор, който получихме от председателя на комисията по бюджет и финанси в Народното събрание г-жа Менда Стоянова гласеше: „Ако искате да променяте нещо, явете се на избори, спечелете ги и тогава променяйте“. Очевидно е, че трябва да се вслушаме в този съвет. Докато оставаме само на експертно ниво, докато не сме конкурент на управляващите и на политическия терен, докато не станем заплаха за тях, нещата няма да помръднат. Те ни го казаха в прав текст.

Смятате ли, че можете да представлявате заплаха за тях?

Сама не. Но тази кампания не е само моя. Тя е включително на организации от активни хора като „Солидарна България“, Колектив за обществени интервенции и други, с които от години сме посветени на редица социални каузи. Благодаря за подкрепата и на „Барикада“ като медия за много от тях.

Надявам се, че кандидатурата ми е изразител и на интересите на хората с увреждания. Те бяха мачкани от всички правителства и най-вече от последното, което хвърли срещу тях цялата държавна машина под лозунги за борба с „фалшивите инвалиди“ като част от истинската класова война, която води срещу най-нуждаещите се хора в България.

Кандидатурата ми изразява тежненията и на редовите работници и синдикалисти, на членовете на КТ „Подкрепа“, но и на другите синдикати, защото в крайна сметка голямата ни борба е за по-добри условия на труд, повече сигурност на работно място и по-добро заплащане. И най-вече на всички обикновени работещи българи, които изнасят върху гърба си цялата тежест на днешния ден и с чиито данъци се пълни държавният бюджет, за сметка на облекченията към най-заможните слоеве.

Нека изчистим въпроса с КТ „Подкрепа“. На конгреса на синдиката неговият лидер Димитър Манолов заяви, че се обмисля вариант за участие в европейските избори. След това обаче беше свикана нарочна пресконференция, на която журналистите бяха известени, че синдикатът няма да участва в тези избори под никаква форма. Малко след това вие обявихте своята кандидатура.

Няма драма. Конфедеративният съвет на КТ „Подкрепа“ трябваше да реши дали организацията да участва на тези избори. За тези, които не знаят, той се състои от около 100 души, сред които председатели на отраслови федерации и синдикални регионални съюзи. Те трябваше да вземат решението, защото после трябваше да се ангажират и с изпълнението му. Някои изразиха съмнения дали имат сили и ресурс за това. Други изразиха опасения дали точно сега организацията да влезе в такава битка.

В крайна сметка Конфедеративният съвет реши, че сега не е моментът да се ангажира с кандидатура. Въпреки това, немалко от синдикалните членове припознават моята кандидатура като тяхна, получих подкрепата и на ръководствата на големите федерации на КТ „Подкрепа“ в индустрията и по специално в машиностроенето, металургията, химическата промишленост, леката промишленост и в мините. Ясно е, че това, за което се борим, е в интерес на българските работници, каквито са синдикалните членове. Всекидневно в кампанията с мен се свързват колеги от синдиката и ми предлагат срещи и подкрепа по места.

Шествие на КТ „Подкрепа“ за 1 май – Международният ден на труда, София. Снимка: Николай Драганов, „Барикада“

Да разбирам ли, че основно в тях търсите подкрепа?

Не само. Смея да твърдя, че водя активна кампания в страната и се старая да бъда в колкото се може повече градове и селища, съобразно възможностите, с които разполагаме. Ние решихме, че ще гостуваме в места, където има хора, готови не само да присъстват, но и сами да организират такива срещи. И вече преди последната седмица от кампанията мога да кажа, че съвсем не мога да се оплача от липса на интерес и дори на ентусиазъм и, за съжаление, вече не успявам да откликна на всички покани.

С мен, с инициативния ми комитет и с щаба ми се свързват, както колеги от синдиката и работници, така и организации на хора с увреждания, местни активни граждански групи, дори ромски общности. Специално бях изненадана от покани от хора, препитаващи се със семеен бизнес. А най-голямата изненада дойде, когато контакт с мен започнаха да търсят дори стопански ръководители от сферата на енергетиката и химическата промишленост и то въпреки ярките ми позиции на страната на наемния труд, които често са противоположни на техните. И подобни покани за разговори едва ли идват заради кафявите ми очи, а защото тези два отрасъла са изправени пред изключителни проблеми, вследствие от политиката в европейската общност, която трябва да се реализира в следващите няколко години. Затова непрекъснато ще слушате управляващите и опозицията да се тупат в гърдите как били защитили българския транспортен бизнес по пакета „Мобилност“ (пренебрегвайки тотално интереса на наемните работници, шофьорите), но от тях няма да чуете нищо за надвисналата опасност над мините, ТЕЦ-овете и химическите заводи. До края на кампанията те гузно ще мълчат, ще подминават този проблем и собственото си бездействие по него и няма да кажат ясно, че десетки хиляди български работници са изправени пред вероятността да загубят препитанието си без никаква работеща алтернатива.

Вие решихте, че моментът е сега. Но не са ли повечето от темите, които повдигате през последните години, и битките, които водите, въпрос на национална политика?

Защо реших, че моментът е сега? Първо, защото не искам вече толкова лесно да бъдем игнорирани. Десет години обществена активност и четири години всекидневни борби през синдиката за мен доказаха, че за да се решават проблемите на работещите хора в България, те трябва да имат и политическо представителство.

Разгледайте листите на основните партии, както на национални, така и на европейски избори. В тях интересите на елита, на едрия бизнес, на партийните номенклатури и отчасти на висшата администрация, дори и на шоумените, са обилно представени. Виждаме и всичко това, което аз наричам представителство на олигарсите чрез техния политически персонал. Тези хора не познават отблизо живота на обикновения български гражданин или отдавна са го забравили, следователно не са в състояние да решават и проблемите му. Големите отсъстващи там, където са взимат решенията, са тези, които са огромното мнозинство от населението на страната и носят България на гърба си – работещите, живеещите от заплата и във все по-голяма несигурност, уязвимите хора, малките хора, тези, които не притежават значим финансов капитал. Членове на инициативния ми комитет са само такива хора.

Относно мястото за решаване на проблемите: разбира се, някои решения са възможни на национално ниво, но това така или иначе не се случва. Трябва да се използват съществуващите възможности за въздействие през Европейския съюз. Такива възможности са налични, а една от тях би могла да бъде много силна през следващия мандат – нарича се Европейски стълб за социалните права. Накратко, той се състои от 20 принципа, които звучат много добре, но засега си остават точно това – пожелания. Има по няколко изречения и заявени намерения за промени в конкретни области (трудови права, възнаграждения, здравеопазване, образование, хора с увреждания и тяхната интеграция). Тепърва предстои този стълб да бъде изпълнен със смисъл и тези 20 добри пожелания да се превърнат в закони, които са задължителни за всички държави-членки. Това е начин, по който може да се въздейства пряко през Европейския парламент на условията на труд в България, заплащането, осигурителните системи и други сфери.

Среща с работници в общинското дружество „Чистота-Искър“. Снимка: Жана Цонева

Много хора ще кажат, че дори 17 души не могат да променят нещо в Европейския парламент, камо ли това да стори един човек. На евроизборите у нас често се гледа или с минимален интерес, или като възможност за решаване на вътрешнополитически борби.

Разбира се, че един човек трудно може да промени нещо в съюз, който се състои от около 500 милиона граждани. От друга страна, видяхме при гласуването на Пакет „Мобилност“ как два гласа бяха решаващи. В този смисъл всеки глас и всеки евродепутат е важен. Впрочем, ако погледнем практиката на настоящия Европарламент, част от членовете му създадоха една неформална група на прогресивни депутати, които макар да бяха от различни партийни семейства, се обединиха и се бориха за по-социално европейско законодателство. Когато човек има желание да направи нещо, когато има енергия да се бори по определени теми, той намира начин да го направи. Някой може да каже, че тази неформална група не е решила нищо в неговия живот. Малко важни неща могат да се променят в рамките на месец или година. Но ако не започнем отнякъде да променяме, и след десет години нищо няма да е помръднало.

Как обаче ще се преборите със схващането, че залогът на тези избори не е толкова кого ще изпратим в Европейския парламент, а как ще бъде решен сблъсъкът между ГЕРБ и БСП? За почти всеки различен от тях кандидат умишлено се наслагва твърдението, че целта му е само „да краде гласове“ от големите политически играчи…

Намирам такова говорене за безобразно. То представлява самопризнание, че някои се смятат за феодали, които притежават гласовете на крепостните си селяни. Никой не притежава ничий глас. Ако се занимаваш с политика и с обществена работа, ти си длъжен да се бориш за доверието на всеки човек – не само в кампания, а и между кампаниите. Не аз крада гласове, те години наред крадат милиони гласове, включително и моя, разочаровайки избирателите си с политиката, която водят.

Същевременно това не е само партийно говорене, но и доста хора разсъждават по същия начин – че „ще си изгубят гласа“ и няма да бъдат представени, гласувайки за някой извън основните политически сили.

Към тях бих се обърнала с въпрос: А когато гласувате за сегашните парламентарно представени партии, после чувствате ли се представени в политиката? Къде е вашият глас, чува ли се? Нима той не е загубен, когато гласуваш за партия, която всъщност не защитава теб и не решава твоите проблеми, а едни и същи неизменни интереси на едрия бизнес, олигарсите, корпорациите?

Ако отговорът е положителен и тези хора всъщност се чувстват представени в политиката, значи всичко в България върви по мед и масло. Не виждам защо тогава някои толкова се занимават с мен и с моята кандидатура. Няма страшно, бъдете спокойни – хората са доволни и пак ще изберат вас!

Ще припомня, че на последните европейски избори над 60% от българските избиратели не гласуваха. И големият проблем не е в това дали аз и други кандидати ще успеем да стигнем до тях, за да им предложим различна политика, а защо „големите играчи“, както ги нарекохте, не могат да направят това. Една и съща фалшива дилема ни се представя като политическа алтернатива от 12-13 години. Да гласуваме за Х, защото най-важното е да свалим Y! Или въпреки всичко да гласуваме с отвращение за Y, за да не дойде на власт X! Какво ли не видяхме? Призоваваха ни да свалим ГЕРБ с Орешарски, за да получим „за награда“ Пеевски. Други пък ги мобилизират с лозунга „Да спрем комунистите!“, за да изберат внучките на Политбюро и децата на шофьорите на номенклатурата. Да не говорим за „патриоти“, които дойдоха на власт с разпалване на истерия срещу мигрантите и със закани да затварят границите, а после услужливо гласуваха за внос на работници от трети страни в услуга на работодателите си от едрия бизнес.

Така че не е въпросът в това да свалим „този“, за да дойде „онзи“. Голямото предизвикателство пред нас е да започнем да променяме икономическата система, която произвежда и „този“, и „онзи“.

Среща с работници в предприятието „Успех“ в София. Снимка: Жана Цонева

Мнозина биха казали, че голямата причина за всичко това е корупцията…      

Да, корупцията е много сериозен проблем, но още по-голям проблем е огромното неравенство. Това призна миналата година дори финансовият министър Горанов по време на конференция, организирана от колегите от КНСБ. Той бе достатъчно откровен да заяви – цитирам по памет, че данъчната ни система е устроена така, че да оставя големи средства в ръцете на най-богатите, които после имат мощна корумпираща сила, тъй като значима част от тези пари се вливат в корупционните потоци. Което пък води до още по-голяма концентрация на още по-големи богатства и ресурси в малко ръце за сметка на всички останали и така още повече увеличава неравенството. За съжаление, признанието на г-н Горанов не води засега до никакви практически действия за пресичане на този порочен кръг.

Забележете, че всички опозиционни партии говорят за корупцията, сякаш тя е патент единствено на управляващите и на държавните институции. Когато властта се смени, слушаме същите приказки, само са разменени ролите на обвиняващите и на обвиняемите. Да, безспорно, управляващите – които и да са те, имат най-големи възможности в тази област. Но корупцията е монета с две страни: има корумпирани, има и корумпиращи. Кои са корумпиращите? Както казах в един телевизионен диспут, това очевидно не е предприятието „Тих труд“, нито земеделската кооперация в село Злокучене. Корумпиращите често са тези, при които са големите пари, а именно – едрият бизнес, олигарсите. Досега не съм чула опозицията дори и бегло да спомене големите собственици на икономическа власт като източник на корупция, може би защото смята, че без тяхната подкрепа трудно ще дойде на власт. И вероятно защото, ако се вгледаме – имената на компаниите, които печелят най-големите обществени поръчки, са едни и същи, независимо как се казват управляващите…

Колкото до злоупотребите с еврофондовете, има нещо много порочно в начина на разпределянето им още при договарянето на оперативните програми. Чух една шеговита констатация, с която до голяма степен съм съгласна: че еврофондовете означават да вземеш пари от бедните в богатите страни, за да ги дадеш на богатите в бедните страни. Нужни са и други оперативни програми с различни приоритети в тях.

Защо „Хората преди печалбите“? Какво искате да кажете с този призив, който е мото на вашата кампания?

„Хората преди печалбите“ е водещ призив на големи европейски и световни социални движения. С тях в „Солидарна България“ се запознахме и работихме заедно по време на общоевропейските кампании срещу изключително опасните трансатлантически търговски споразумения TTIP и CETA, които за щастие все още не са ратифицирани. Във въпросните споразумения е залегнало като приоритет правото на печалба на големите корпорации и по никакъв начин не се защитават правата на гражданите, екологията, социалното здраве на обществата. За интересите на корпорациите се грижат наднационални съдилища, но когато гражданите и работници имат сериозни възражения срещу тяхното поведение, те могат да се оплачат единствено на една комисия, която може да препоръча на компаниите да се променят. От една страна с наднационален съд гарантираме изплащането на грандиозни глоби от страна на държавите към корпорациите – тоест, гарантираме им печалбите. А от друга страна не искаме да гарантираме правото на работника да получи заплата си, която е изработил, правото на гражданина да живее в чиста околна среда, да има свободен достъп до здравеопазване, образование и други публични услуги, например водоснабдяване.

Между другото, лобизмът на едрия бизнес е най-голямата корупция. Защото с обичайни корупционни практики можеш да си построиш примерно къща за гости или да си осигуриш голяма обществена поръчка, докато с лобизъм можеш да сложиш ръка върху цели отрасли, гарантирайки си правила и закони, които работят в твоя полза. Това е причината да има световни движения, които настояват хората да се поставят преди печалбите. А в рамките на ЕС да водят битка за една друга Европа.

Според мен, големите проблеми пред Европа днес – включително надигането на крайни национализми, ксенофобия и омраза, се дължат на начина, по който продължава да функционира Евросъюзът. По своята същина той остава търговски, икономически, финансов, но не и социален съюз. Така, както е организиран днес, ЕС не работи за нас. Той е поле главно за конкуренция, а не толкова за сътрудничество, превърна се в един бездушен пазар без демократичен контрол. В такава среда страните от периферията изнемогват, а България направо издиша. Следващият мандат на Европейския парламент и на Европейската комисия ще са решаващи за съдбата на съюза.

И все пак Европа си остава едно от най-богатите места на света, където живее значителна част от „златния милиард“ на човечеството. Как си обяснявате това противоречие – намираме се в „най-добрия от възможните светове“, в който се отделят големи пари за социални програми, а същевременно дори и тук голяма част от хората изнемогват?

Обяснявам си го с всичко, което констатирахме дотук – с начина, по който е конструиран ЕС, и с отказа от концепцията за социалната държава в част от страните-членки. А ако се потопим обратно в българската среда, парите за подпомагане и социални програми са направо нищожни. Ние сме изключение от цивилизованите решения почти във всяко едно отношение. В България имаме най-нисък дял на социални разходи в целия Европейски съюз – едва 0,09% от държавните разходи се отделят за най-бедните. Бюджетът преразпределя най-малък дял от брутния вътрешен продукт в сравнение с останалите страни; доходите от труд са най-ниски, а данъчната ни система бърка най-дълбоко в джоба на тези, които притежават най-малко. В резултат живеем в страната с най-високо неравенство в целия ЕС. И почти всички обществени системи са недофинансирани.

Среща с жители на Кюстендил. Снимка: Жана Цонева

В такава среда елитите прибягват до един изключително ефикасен трик, който винаги им носи резултат – те всячески успяват да настроят едни групи нуждаещи се граждани срещу други. За да не осъзнаят хората действителното положение, трябва да им бъде посочен „виновникът“ и „крадецът“. И той винаги се „оказва“ сред тях. Виновен винаги е съседът. Управляващите владеят до съвършенство методите, с които да настройват хората едни срещу други – българи срещу роми; работещи бедни срещу „социални паразити“ на мизерно подпомагане; обикновени пенсионери срещу получаващи инвалидни пенсии; майки на деца с увреждания срещу „телкаджии“; НПО-та срещу национални организации със социална насоченост; протестиращи полицаи срещу протестиращи медицински сестри. Забележете как винаги, когато някоя социална група или професионално съсловие излезе на протест, за да привлече внимание към проблемите в сектора, властта насочва общественото внимание към други нуждаещи се хора и започва обвинително да пита – „От тях ли искате да вземем?!“. Разделяй и владей. Постоянно се внушава, че за едните няма пари, защото ги крадат или получават другите. Крадецът вика – „Дръжте крадеца!“.

Целта е хората, които живеят трудно, да търсят вината първо в себе си или сред околните си. За да не би случайно да вдигнат поглед нагоре и да видят апартаментите от по 200 квадрата с частни асансьори и с по пет тераси със сауни и барбекюта, кацнали върху тях. Преди няколко дни на среща в кюстендилския квартал „Изток“ хората ме попитаха: защо когато се раздуха случай с построени без строително разрешение бараки в ромските квартали, българските „патриоти“ яхват багерите и тръгват натам, а когато всички виждат, че някой управник е вдигнал още един апартамент незаконно върху покрива си, никой не се втурва да го събаря?

Трогна ме обръщението на млад и активен мъж, който заяви на всеослушание по време на същата среща, че е отказал да агитира съкварталците си за голям политически играч, макар че с неговата „оферта“ е могъл да си реши доста лични проблеми – най-малкото е щял да погаси кредита си, но иска с чиста съвест да подкрепи моята кандидатура.

С какви очаквания тръгнахте в тази кампания и оправдава ли ги тя досега?

Социалните проблеми със сигурност доминират ежедневието на хората в България, но честно казано не очаквах, че те ще се превърнат в основни теми и в предизборната кампания. Смятах, че големите играчи ще направят всичко възможно да фокусират кампанията върху изкуствени проблеми и върху разпалването на измислени страхове, с които да продължат да разделят обикновените хора. Е, може би се опитаха, но не успяха. И сега виждаме как всички изведнъж се оказаха много „социални“. Дано не прозвучи нескромно, но мисля, че и моето включване в кампанията е допринесло за това. От тази гледна точка вече отчитам една малка победа.

Защото дори довчерашни „защитници“ на „националния интерес“, както те го разбират – тоест, като защита на интереса на бизнеса в пакета „Мобилност“, вече започнаха да признават, че проблемът има две страни. И че интересът на собственика на компанията често не съвпада с интереса на шофьорите, за които в този пакет имаше конкретни ползи. Кандидати, за които съм сигурна, че не са чели Европейския стълб за социални права, започнаха да се позовават на него в свои изявления. Водач на листа директно цитира нашето мото „Хората преди печалбите!“ в телевизионен диспут. Трети се позовават на инициативата на Европейската конфедерация на профсъюзите за равно заплащане при равен труд в мултинационалните компании – една тема, която повдигам доста преди началото на кампанията. Четвърти пък, които цяла година се занимават с „преследване“ на въображаеми „джендъри“, изведнъж са станали толкова „социално чувствителни“, че вече ми е трудно да ги догоня. Сега очаквам някой от конкурентите ми да си скъса ризата в някое телевизионно студио от състрадание към работещите и от възмущение, че нощният труд в България продължава да се плаща по 25 стотинки – един проблем, който нашият синдикат повдига вече цяла година, но за съжаление още чака решение.

Явно и малките камъчета могат да обръщат колата, която в случая не е просто кола, а истински валяк.

Сигурна съм, също така, че липсата на политическо представителство на обикновените работещи български граждани е нещо, което те рано или късно ще потърсят, независимо от конкретния резултат сега.

Тоест, част от целите, които си поставихме в началото на нашата кампания, вече са постигнати. Сега остава да свършим и останалата част от работата до деня на изборите и на 26 май, за да можем на 27-и да кажем, че това е само началото.

Интервюто с Ваня Григорова е проведено на база подписан договор за медийни услуги с Инициативния комитет за нейното издигане за евродепутат. Въпросите не са предварително изпращани или съгласувани и са изцяло авторско решение.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар