В категории:Избрано / Общество

Задочен разговор с Пеньо Пенев. Въпроси без отговори

Днес, 60 години след смъртта му, актуално интервю с поета е невъзможно. И все пак, в годините преди и след 1989-а, не един и двама души са говорили вместо него

 

Пеньо Пенев (7 май 1930 – 27 април 1959)

В нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в стая №118 на хотел „Москва” в Димитровград от мизерия и отчаяние се самоубива 28-годишният Пеньо Пенев, автор на една-единствена публикувана приживе книга – стихосбирката „Добро утро, хора!”.

Знам, че днес, 60 години по-късно, актуално интервю с Пеньо Пенев е напълно невъзможно. И все пак, в годините преди и след 1989-а, не един и двама души са говорили вместо поета.

Затова ето какво бих искал да го попитам днес. И нека въпросите не биват смятани за реторични:

Господин Пенев, подозирахте ли, че някога официалното обръщение „другарю” ще изпадне от употреба?

Защо, ако се доверим на цикъла „Бетон и нежност” от 1956 г., предпочетохте да участвате в строежа на Димитровград, вместо да отглеждате първородния си син? Той е на година и четири месеца, а Вие още не сте го виждали… Струваше ли си жертвата?

Какво наричате в стихотворенията си Родина: страната, в която сте се родил – или потребността от социална справедливост и солидарност?

Двамата Ваши лирически идоли – Маяковски и Вапцаров – си отиват от неестествена смърт. Дали това по своему нормализира решението, което взехте на 26 април?

Вапцаров пише десетина години по-рано: Ще строим завод. Завод за живота. Вие пишете: ние строихме завод. Вярвахте ли, че с ръцете си и със стихотворенията си осъществявате неговата – оказала се трагична – мечта? Наистина ли вярвахте, че животът може да започне отначало, начисто?

Димитровград ли строяхте или Новия Йерусалим? И, изобщо, колко голямо е символичното разстояние от родното Ви село до града? От Добромирка до Димитровград?

Във Вашите стихотворения добрите хора имат конкретни имена: комунистът бай Димитър, Андон бетонджията… Как стана така, че те вече не са Негово Величество Човекът, както е озаглавено друго Ваше легендарно стихотворение? Трябва ли да търсим виновен?

Имам чувството, че във Вашето творчество се сплитат две вълни: оптимистични стиховорения, в които колективът гради града и бъдещето, от една страна, и песимистични стихотворения, в които фокусът е индивидът и неговият опит да се справи с мизерното всекидневие. Дали преди смъртта си искахте да зачеркнете от стихотворенията си посвещенията на БКП, славословите и пр.? Дали от личната си безизходица не търсехте утеха в труда, в колектива? Така ли спирахте да воювате със себе си?

Предполагахте ли, че ваши стихове ще се превърнат в крилати фрази?

Десетилетия след Вас голямата поетеса (и анархистка) Екатерина Йосифова писа, че да се топлиш с големи неща е все едно да се завиваш с облаци. Вие искахте единствено топла  ватенка, не и безсмъртие – за разлика от мнозина свои съвременници. Познахте ли радостта, докато обикаляхте строежите?

Какво ще кажете днес на уморените и угнетените? Какво ще кажете на отвратените? На работниците и работодателите? На партията, която Ви разпарцаливи като знаме на социалистическия реализъм?

А ако Вие правехте собственото си томче Избрано, от кои свои стихотворения щяхте да се откажете?

 

 

Скамейката на поета в Димитровград. Снимка: Фейсбук страница „Пеньо Пенев – поетът с ватенката“

Последният ми въпрос надали е любезен. Но след отговора на Пеньо Пенев щяхме двамата да вдигнем чашите.

С още по-голямо отчаяние.

Марин Бодаков

 

Когато се наливаха основите”

Ще догоряват залези и хора,

и спомени, и чувства, и мечти:

ще отцъфтят салкъмите на двора,

вечерник в клоните ще зашепти.

 

Живота своето от нас ще вземе

и весело ще пей като капчук,

когато за наследници след време

ще дойдат нашите потомци тук.

 

Сърцата си пак в песни ще разказват

и пак ще вият птичките гнезда,

и все така на майчината пазва

ще грее златна рожбица звезда.

 

Ще има пак синчец и теменуги

и погледът им син ще бъде пак –

но хората ще бъдат вече други

и друг – денят на бащиния праг.

 

Дали ще им разкаже с памет свежа

историята или ще мълчи

как избуяваше у нас надежда,

поливана от плачещи очи…

 

Как в път, омълнен с бойни урагани,

последна бомба сменяхме с кураж,

как после из кофражи радостта ни

израстваше етаж подир етаж…

 

Как двадесет и пет годишни бяхме,

а нашата коса се посребри,

как не за дребно щастийце вървяхме

по първата роса в зори…

 

Потомци, вий напразно ще се ровите,

докрай едва ли ще узнайте вий,

когато се наливаха основите –

какъв живот живяхме ний!

 

О, колко трудности за нас дойдоха!

Завидна беше нашата съдба!

Ний не живяхме дни, епоха –

борба живяхме ний, борба!

 

Пеньо Пенев като журналист във в. „Димитровградска правда“ и редактор във в. „Стършел“. Снимка: Фейсбук страница „Пеньо Пенев-поетът с ватенката“

 

Из Негово Величество Човекът”

Кой казва, че мойта Родина е

бедна на крепости,

зали,

разкошни дворци? Кой казва, че тя е

на място последно, без владетел велик,

без велики творци? Кой?

Вие ли, господа бизнесмени, заробили алчно

на човека труда? Елате сега

в тази земя обновена, елате и вижте

добре,

господа! Вий техника имате –

модерна, голяма! С какво ли не

вашият свят е прочут! Но нямате!

Нашите хора вий нямате – свободните хора

на свободния труд! Елате и вижте! –

Ето владетеля, на трон от упорство,

мечти

и бетон, могъщо изправен,

хванал в ръцете си

не жезъл,

а кирка,

чук

и трион!

На труда по закона

под свое владичество

събрал всички радости,

безсмъртен навеки,

бди

и твори

той –

Негово Величество

Човекът!

 

Из Жребий”

Преминал в жажда през пустини,

чист извор нийде не съзрях. –

На двадесет и шест години

аз цял век вече изживях.

Ех, младост! – всичко преживяла,

вървяла в мрак и светлина,

на цял свят горестта събрала –

ти само радост не позна!

 

Аз, един от народа”

Не мечтая

безсмъртие

и пътища леки, а ватенка топла

за зимния ден. – Безсмъртно

нека остане

навеки построеното тук

от мен!

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар