В нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в стая №118 на хотел „Москва” в Димитровград от мизерия и отчаяние се самоубива 28-годишният Пеньо Пенев, автор на една-единствена публикувана приживе книга – стихосбирката „Добро утро, хора!”.
Знам, че днес, 60 години по-късно, актуално интервю с Пеньо Пенев е напълно невъзможно. И все пак, в годините преди и след 1989-а, не един и двама души са говорили вместо поета.
Затова ето какво бих искал да го попитам днес. И нека въпросите не биват смятани за реторични:
Господин Пенев, подозирахте ли, че някога официалното обръщение „другарю” ще изпадне от употреба?
Защо, ако се доверим на цикъла „Бетон и нежност” от 1956 г., предпочетохте да участвате в строежа на Димитровград, вместо да отглеждате първородния си син? Той е на година и четири месеца, а Вие още не сте го виждали… Струваше ли си жертвата?
Какво наричате в стихотворенията си Родина: страната, в която сте се родил – или потребността от социална справедливост и солидарност?
Двамата Ваши лирически идоли – Маяковски и Вапцаров – си отиват от неестествена смърт. Дали това по своему нормализира решението, което взехте на 26 април?
Вапцаров пише десетина години по-рано: Ще строим завод. Завод за живота. Вие пишете: ние строихме завод. Вярвахте ли, че с ръцете си и със стихотворенията си осъществявате неговата – оказала се трагична – мечта? Наистина ли вярвахте, че животът може да започне отначало, начисто?
Димитровград ли строяхте или Новия Йерусалим? И, изобщо, колко голямо е символичното разстояние от родното Ви село до града? От Добромирка до Димитровград?
Във Вашите стихотворения добрите хора имат конкретни имена: комунистът бай Димитър, Андон бетонджията… Как стана така, че те вече не са Негово Величество Човекът, както е озаглавено друго Ваше легендарно стихотворение? Трябва ли да търсим виновен?
Имам чувството, че във Вашето творчество се сплитат две вълни: оптимистични стиховорения, в които колективът гради града и бъдещето, от една страна, и песимистични стихотворения, в които фокусът е индивидът и неговият опит да се справи с мизерното всекидневие. Дали преди смъртта си искахте да зачеркнете от стихотворенията си посвещенията на БКП, славословите и пр.? Дали от личната си безизходица не търсехте утеха в труда, в колектива? Така ли спирахте да воювате със себе си?
Предполагахте ли, че ваши стихове ще се превърнат в крилати фрази?
Десетилетия след Вас голямата поетеса (и анархистка) Екатерина Йосифова писа, че да се топлиш с големи неща е все едно да се завиваш с облаци. Вие искахте единствено топла ватенка, не и безсмъртие – за разлика от мнозина свои съвременници. Познахте ли радостта, докато обикаляхте строежите?
Какво ще кажете днес на уморените и угнетените? Какво ще кажете на отвратените? На работниците и работодателите? На партията, която Ви разпарцаливи като знаме на социалистическия реализъм?
А ако Вие правехте собственото си томче Избрано, от кои свои стихотворения щяхте да се откажете?
Последният ми въпрос надали е любезен. Но след отговора на Пеньо Пенев щяхме двамата да вдигнем чашите.
С още по-голямо отчаяние.
Марин Бодаков
„Когато се наливаха основите”
Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти:
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.
Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.
Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица звезда.
Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак –
но хората ще бъдат вече други
и друг – денят на бащиния праг.
Дали ще им разкаже с памет свежа
историята или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи…
Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж…
Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори…
Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите –
какъв живот живяхме ний!
О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха –
борба живяхме ний, борба!
Из „Негово Величество Човекът”
Кой казва, че мойта Родина е
бедна на крепости,
зали,
разкошни дворци? Кой казва, че тя е
на място последно, без владетел велик,
без велики творци? Кой?
Вие ли, господа бизнесмени, заробили алчно
на човека труда? Елате сега
в тази земя обновена, елате и вижте
добре,
господа! Вий техника имате –
модерна, голяма! С какво ли не
вашият свят е прочут! Но нямате!
Нашите хора вий нямате – свободните хора
на свободния труд! Елате и вижте! –
Ето владетеля, на трон от упорство,
мечти
и бетон, могъщо изправен,
хванал в ръцете си
не жезъл,
а кирка,
чук
и трион!
На труда по закона
под свое владичество
събрал всички радости,
безсмъртен навеки,
бди
и твори
той –
Негово Величество
Човекът!
Из „Жребий”
Преминал в жажда през пустини,
чист извор нийде не съзрях. –
На двадесет и шест години
аз цял век вече изживях.
Ех, младост! – всичко преживяла,
вървяла в мрак и светлина,
на цял свят горестта събрала –
ти само радост не позна!
„Аз, един от народа”
Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. – Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!
