Две много различни политически вълни преминават през Близкия Изток и Северна Африка. Масови протести свалят лидери на военни режими за пръв път от провалилата се “Арабска пролет” през 2011 г. В същото време диктатори се опитват да закрепят още по-силно едноличната си власт чрез убийства, затваряне и сплашване на опоненти, борещи се за лична и национална свобода.
Двама диктатори в Судан и Алжир, които общо бяха управлявали 50 години, бяха изхвърлени от властта в рамките на един и същи месец, но оглавяваните от тях режими все още са непокътнати. Свалянето на суданския президент Омар ал-Башир, който сега се намира под арест, дойде след 16 седмици на протести. Стотици хиляди хора продължават да протестират с лозунги като “цивилно управление” и “ще останем на улицата, докато властта не бъде предадена на граждански институции”.
Протестиращите са наясно с един от уроците за това “какво да не се прави”, дошли от събитията през 2011 г. Тогава масови демонстрации в Египет свалиха Хосни Мубарак, само за да бъде заменен две години по-късно от авторитарна военна диктатура, водена от генерал Абдел-Фатах ел-Сиси. Тази седмица се провежда референдум за изменения в конституцията, които ще позволят на Сиси да остане на власт до 2030 г.
Като се има предвид, че той бе преизбран за президент с 97% от гласовете, а останалите 3% отидоха при кандидатирал се в последния момент претендент, който не водеше кампания и ентусиазирано подкрепяше Сиси, няма съмнение какъв ще е резултата от референдума.
За щастие, дори лицемерното спазване на демократичните норми може да има обратен ефект, както показват скорошните събития в Алжир. През февруари бе обявено, че президентът Абделазис Бутефлика, който номинално е на власт от 20 години, но изглежда като в кома от 2014 г. насам, ще се кандидатира за пети мандат.
Това, подобно на египетския референдум, е израз на презрение към идеята да се управлява с реален мандат от народа.
Но този път презрението отиде твърде далеч и Бутефлика бе заменен с друга фигура от досегашния режим – Абделкадер Бенсалах, който е подкрепян от военните, включително от началник щаба на армията Ахмед Гаид Салах. Протестиращите отхвърлят тези козметични промени и продължават да излизат на улицата, въпреки масовите арести и полицейското насилие.
Успехът на масовите протести и гражданското неподчинение в Судан и Алжир се приема скептично от коментаторите. Те говорят с мрачен тон за повторение на протестите от 2011 г., които започнаха в Тунис и вдъхновиха масовото недоволство в Египет, Либия, Йемен, Сирия и Бахрейн. В последните пет години краткият демократичен спазъм бе последван от брутални репресии (Египет и Бахрейн) или от перманентна война (Либия, Йемен и Сирия).
Може би песимистите този път бъркат, както оптимистите бъркаха преди осем години. Революционерите са се поучили от предишните си загуби. Днес в Хартум никой не скандира, че “армията и народа са едно”, както правеха протестиращите в Кайро през 2011 г. Все повече хора осъзнават, че армиите в арабския свят са паразитни организации, съставени от ояли се плужеци, които живеят за сметка на останалата част от населението.
Политическите, социални и икономически съставки, които послужиха за подпалване на “Арабската пролет”, все още са налице, защото репресиите и бедността са се увеличили. Тридесет милиона египтяни – една трета от населението, се намират под линията на бедността и преживяват с по под 2.50 долара на ден. Публичният дълг е петкратно по-висок, отколкото преди пет години, но правителството продължава да налива ресурси в гигантски проекти на суетата като например нова административна столица на стойност 45 млрд. долара.
В интерес на опозицията в Судан и Алжир е да продължи да протестира мирно, на каквито и провокации да бъде подложена. Милитаризацията на подобни кризи винаги е в интерес на тези, които са на власт, защото, както гласи онзи стих на Хилър Белок: “Каквото и да става, ние имаме картечници “Максим”, а те не”. След като веднъж обикновените войници попаднат под обстрел, става по-малко вероятно да дезертират към онези, които стрелят.
Военните действия също така означават, че опозицията ще се нуждае от пари и оръжия в големи количества. Те биха могли да ги получат само от външни сили, преследващи свои собствени егоистични интереси, които не включват искрена загриженост за обикновените либийци, сирийци, иракчани, йеменци и т.н.
Дискредитирането и пораженията на политическия ислям след 2011 г. представляват бонус за революционните сили. През последните 40 години религията се превърна в средство за изразяване на всякакви видове недоволство и съпротива срещу репресиите в региона. Този преход датира от иранската революция и съветската инвазия в Афганистан през 1979-1980 г. Шиитски и сунитски ислямисти до голяма степен изместиха националистите и социалистите като мотивираща сила зад масовите народни действия.
Ислямската идеология и организация имаха голямо влияние в опозиционните движения в Алжир през 80-те, в Ирак след 2003 г., както и сред антиправителствените сили в Либия, Египет, Сирия и Ирак след 2011 г. Фанатичните религиозни вярвания обединяваха хора, които бяха готови да умират в битка срещу по-многоброен и по-добре въоръжен враг.
Значимото присъствие на джихадистки ислям в тези бунтове бе добра новина за управляващите режими. Групировките от типа на Ал Кайда като ИДИЛ представляват опасно, но временно военно предизвикателство. Те обаче винаги отчуждават тези части от населението, които не са араби сунити или са само умерено религиозни. Диктаторите бяха облагодетелствани, защото алтернативата на бруталното им управление изглежда още по-ужасяваща.
Бях в Багдад през 2004 г., когато местни шиити-офис работници даряваха кръв за ранените сунити във Фалуджа, докато градът бе обсаден за първи път от щатските военни. По-късно същата година имаше втора обсада, но тогава цивилни шиити бяха убити и ранени от самоубийствени атентатори, дошли от Фалуджа. Поради това тези, които бяха дарявали кръв, вече подкрепяха щатските въздушни удари и артилерийския обстрел, които заличаваха града.
Не само шиитите в Ирак, алауитите в Сирия и коптите в Египет бяха отблъснати от войнстващия сунитски ислям. Това се случи и с хора, които може и да ходят на джамия в петъците, но като цяло са по-скоро светски настроени. Такива хора бяха шокирани, когато след свалянето на Муамар Кадафи в Либия, първата работа на временното правителство бе да предложи премахване на забраната за полигамия.
Един капан, в който опозиционните движения често падат, е да се вярва, че всички проблеми в страната им са причинени от злите властници, които се опитват да свалят. Това е неизбежна част от опозиционната пропаганда, но е вредно да се приема за чиста монета. Отново и отново, както в Ирак след 2003 г. и в Сирия след 2011 г., силите стоящи зад антиправителствените протести принуждаваха религиозните и етнически малцинства да се обединяват зад централното правителство, защото се страхуват, че в противен случай ще бъдат изправени пред изтребление.
Религиозната изключителност не е толкова изявена при сегашните протести, защото опозиционерите са наясно какви щети може да нанесе това на каузата им. Показателен е един лозунг на суданската Асоциация на професионалистите, която е сред предводителите на протестите и се опитва да привлече и немюсюлмани: “Христос в сърцето на революцията”.
Някои от мощните сили, решени да спрат революционните промени в арабския свят, днес са същите като през 2011 г. Арабската пролет представляваше любопитен микс между революция и контра-революция – факт, който рядко бива оценяван на Запад. Бе забележително да се наблюдава как хора се биеха и загиваха за свобода и равенство, за което бяха подкрепяни от последните абсолютни монархии на света – Саудитска Арабия, Катар и Обединените Арабски Емирства, които определено не желаят което и да е от тези две неща.
През последните седмици наблюдаваме същите процеси в Либия, където Саудитска Арабия, ОАЕ и Египет дадоха зелена светлина на офанзивата на генерал Халифа Хафтар към столицата Триполи. Хафтар вече е демонстрирал решителността си да се превърне в поредния управляващ с железен юмрук в арабския свят и позира пред камерите с мрачна физиономия, разположен върху някакво подобие на фараонски трон.
Революционерите може и да са научили някои уроци от 2011 г., но военните диктатори са също толкова гадни и претенциозни, колкото винаги.
