Мнозинството от хората в България са против промените в трудовия кодекс, предлагани от работодателските организации. Този резултат от скорошното изследване на агенция „Афис“ едва ли трябва да буди особена изненада, тъй като реформите предвиждат нови посегателства срещу сигурността и правата на работещите.
Макар че в медийната среда най-широка публичност доби отпадането на надбавките за стаж, другите две предложения са по същността си още по-опасни. Едното предвижда въвеждането на т.нар. договори без работно време – които на практика превръщат работника в ресурс на повикване. Без насрещно задължение за работодателя, работещият трябва да намери как да жонглира с няколко местоработи, за които не знае дали и кога ще му осигурят някакъв приход.
Подобна форма на заетост е много удобна и за държавата, тъй като създава възможност тя пък да жонглира с числата, и при достатъчно заети на непълно и нулево работно време, на хартия да сведе безработицата до изключително ниски стойности.
Другото работодателско предложение е сходно с въведения в Унгария под натиска на Виктор Орбан „робски закон” – в нашия случай, увеличаване на извънредното работно време, което на практика превръща 9-часовия работен ден в нещо нормално. Както уместно отбелязват от „Афис“, тези промени на рушат права, извоювани от работниците с дълги борби от 19 век насам.
Отдавна живеем в 21 век, ще кажат някои, и „новите реалности” изискват нови форми на наемане. В работдателско-предприемаческия новговор те ни биват препоръчани като „гъвкави”. Та кой не би искал да работи гъвкаво, вместо закостеняло и тромаво… Разбира се, даже беглият поглед върху всичко, пробутвано с тази дума, ясно показва, че гъвкавост за работодателя означава несигурност за работника.
Затова резултатите от изследването на „Афис“ са добра новина. Българските работници добре съзнават своя интерес на работници. Това показват и разбивките – например и най-младите трудещи се, т.е. хората, които не са облагодетелствани от начисленията за стаж, са също с голямо мнозинство против тяхното премахване.
Не така стоят нещата с една друга разбивка обаче. Сред респондентите, определящи се като работодатели или предприемачи, преобладава подкрепата за двете радикални мерки, орязващи трудовите права.
Това е голям контраст. Работодателските организации – събиращи представителите на едрия капитал – не изразяват по необходимост вижданията на работодателите като цяло, но тук те са уцелили преобладаващите. С други думи, поне по тази ключова тема осъзнатите интереси на работници и на работодатели са противоположни.
А темата е изключително важна, тъй като засяга основни положения относно това при какви условия и при каква защита ще се полага труд у нас. С други думи: на каква цена за трудещите се бизнесът ще изкарва печалба.
Пред програма Хоризонт на БНР Стефан Георгиев от „Афис“ каза:
„Имаме много сериозно противопоставяне между тези респонденти, които са собственици на бизнес или се занимават с предприемачество, и респондентите, които се самоопределят като незаемни работници или служители. Има съществена диспропорция. Работниците, наемните служители, до голяма степен се противопоставят на такива мерки, защото привиждат в тях загуба на сигурност, а хората, които се занимават със собствен бизнес, и хората, които са работодатели, са много по-склонни да ги подкрепят”.
Данните на „Афис“ би трябвало да светват червена лампа за онези, които си представят, че интересите на бизнеса могат да съвпадат от само себе си с обществения интерес. Нещо подобно се опитаха да ни внушат в казуса с автомобилните превозвачи, където под маската на „националното единство”, с помощта на обслужващата го държава, бизнесът защитава собствения си интерес за сметка на труда.
Ситуацията налага и три уговорки. Първо, всичко това не означава, че работодателите като такива са злонамерени и искат непременно да експлоатират своите работници. Самата система ги принуждава към това – например заради голямата акула, на която те са подизпълнители, или заради наложения в България модел на конкурентност чрез ниска цена на труда. С други думи, проблемът е не персонален, а системен.
Второ, трябва да си дадем сметка че при икономическия колапс на големи части от страната, може би за определени групи гъвкавата, несигурна работа е все пак по-добре от никаква работа. Но вместо да казваме, че това поне им дава нещо, струва си по-скоро да отхвърлим самите условия на играта, поставящи хората пред такава неприемлива дилема. И да са си дадем сметка, че рано или късно и пазарът за програмисти, финансисти и агенти в колцентрове също ще се насити. При все по-гъвкав пазар на труда, високият доход и сигурната заетост не са гаранция за никого.
Трето, съзнанието ни за собствените ни интереси като работници се препятства и от всеобщия апел към предприемачество. А той вече е вграден дори в началното образование. Сред ефектите е работещите да се възприемат като потенциални предприемачи и по този начин да се идентифицират с интересите на бизнеса. Това, може би, обяснява и защо все пак съществена от трудещите се нямат ясно изразено негативно отношение към предлаганите промени. Също така, на все повече хора се налага да работят като самонаети, което ги поставя в пословично неопределена, но и несигурна позиция.
Тези пояснения не намаляват силата на разкритите факти. Нещо повече, те напомнят и друго: дори без новите работодателски предлжения, трудът става все по-несигурен. Затова всички опити за допълнителна „гъвкавост” трябва да срещат целия възможен обществен отпор.
Независимо колко динамично се сменя съставът на предприемаческата прослойка, факт е, че в крайна сметка няма как всички да станем работодатели. Вместо, както ни уверяват, работникът да е бъдещ предприемач, много по-често дребният предприемач е бъдещ безработен. Интересите на трудещите се и на големия бизнес ще си останат противоположни и е хубаво, че хората са съвсем наясно с това.
About The Author
